Александър Драганов
Нощта на Змията (22)

Глава двадесет и първа
Каменодел

Следващите няколко дни времето се влоши и допълнително вкисна и без това лошото им настроение. Дъждът, който ги бе изненадал преди съдбовната среща с орките стана постоянен, валеше тихо и равномерно, правеше пътеките опасни и несигурни. Тримата се мъчеха да вървят близо до скалите и да се предпазят колкото се може от капките, но усилията им бяха напразни и те бяха почти постоянно подгизнали. Алтан и Райлин бяха все така мрачни, а покрай тях и Тамия стана кисела. Тя се мъчеше да разведри младежите, но това не се получаваше — и Алтан, и Райлин бяха изпаднали в някакво униние, от което нямаше измъкване. Дори вечер, когато тримата се събираха под някоя голяма скала или самотно дърво, момчетата мълчаха или говореха само с кратки изречения и без желание.

Пътниците по пътя им обаче зачестиха и те скоро разбраха причината — наблизо имаше планински град. Той им бе препоръчан в един мрачен следобед, в който навъсеното небе вече препръскваха и ситни снежинки, които ги караха да замръзват. Тримата тъкмо мислеха да си направят бивак край едно огромно дърво, когато един странник, минаващ по пътя рече.

— Неразумно е да замръквате тук, при положение че на час път оттук има град.

Пътят в интерес на истината не бе един, а три часа и вече бе тъмно, когато най-сетне наближиха каменния град. Той бе сгушен в една клисура и светлинките от къщите му приветливо светеха, подканяйки уморените и премръзнали пътници да се подслонят в него. Тримата много бързо откриха хан. Неговият съдържател, като повечето от жителите на града бе джудже и като такова им прибра солидна сума от парите, които им бе дал за из път крал Леседил. Цената обаче си струваше — в хана бе топло, уютно и приятно, стаите им бяха топли, а в ресторанта долу сервираха топла и апетитна храна. Алтан и Райлин малко се разведриха от вечерята, която освен от приятно миришеща яхния се състоеше и от чаша хубаво тъмно вино, което малко или много пооправи настроението им. Наоколо бе пълно с хора и тримата се заслушаха в разговорите им.

— Казвам ви, в тая планина има чудовище — говореше едно високо за расата си, кльощаво джудже, което отпиваше редовно някаква течност от голяма халба. Ако се съдеше по блесналите му очи, вероятно течността бе силен алкохол.

— В планината има много чудовища, Ханс — отговори друго джудже, ниско и дебело, което обираше с големи залъци хляб последните остатъци от яденето си.

— Не и като това — размаха пръст Ханс, — това беше зелен дракон, който не беше зелен.

— Какво, да те вземе Прокълнатия, искаш да кажеш с това — ядоса се дебелото джудже. — Как тъй хем е зелен, хем не е зелен.

— Казвам каквото искам да кажа — отпи от питието си кльощавият, — това беше много грозен, зелен на цвят дракон.

— Говориш отново глупости — настоя дебелия, — зелените са приказно красиви.

— Нали това ти казвам бе, овча кратуно! Тоя дракон хем беше зелен на цвят, хем не бе от вида на зелените дракони!

— Според мен пиеш много.

— А ти пък ядеш като прасе!

Алтан се притесни от водения разговор, тъй като бе виждал в Саликарнас какво става, когато две джуджета се ядосат. Той не искаше да става неволен участник в битка.

Не искаше да събужда отново магията.

Тамия вероятно усети притеснението му, защото сложи ръка на рамото му.

Райлин обаче бе чул от разговора само една дума. Дракон. Макар след битката с орките малко прибързано да бе заявил, че не иска такъв, той все още копнееше за възможността да яхне някой от могъщите зверове.

— Извинете — обърна се той към кльощавото джудже, — къде сте видял този дракон?

— Теб какво ти влиза в работата?

— В мига, в който някой те попита нещо конкретно, ти се скриваш — обади се обаче дебелият.

— Не е вярно!

— Вярно е. Кажи къде си видял тоя дракон.

— Е, че, къде-къде? Над пътеките надолу по планината летеше. Идеше не откъм връх Вълчи капан, а наобратно, от посоката на степите. Летеше бавно и душеше. Като че дебне нещо.

— Драконите винаги дебнат разни неща. Нали трябва да ядат.

— Винаги свеждаш нещата само до ядене! — разкрещя се Ханс и джуджетата отново потънаха в своята разпра помежду.

Райлин обаче бе чул достатъчно.

— Трябва да потърсим този дракон — каза той бързо.

Тамия го погледна.

— Нашата задача е да намерим Крепостта на Змията, Райлин, не да търсим твоя дракон.

— Но…

— Ако искаш можеш да отидеш да го търсиш — каза Алтан, — не искам да те обвързвам с моята обречена мисия.

— Пак ли почваш, Алти — раздразнено каза Тамия. — Няма да се делим сега, след като преживяхме толкова много.

— Няма да се разделяме, разбира се — намеси се Райлин, — но ако това е драконът от предсказанието, той може да ни помогне много.

— И как реши това? От думите на едно пияно джудже? — изсъска Тамия.

— Вижте, нека не се караме — намеси се Алтан, — ако това е важно за теб, Райлин, ще потърсим твоя дракон. Но стига да не се отдалечава много от пътя.

Райлин се изпъчи на стола си след неочакваната подкрепа, а Тамия изсумтя. Алтан я погледна и се усмихна за пръв път след зловещата среща с орките.

— В крайна сметка и аз обичам дракони. Да видя Рилзан за мен бе сбъдната мечта.

* * *

След уютна нощувка в странноприемницата, на другия ден тримата отново се стегнаха на път. На излизане от хана обаче, Тамия се отдели от Алтан и Райлин, за да попита съдържателя:

— Знаете ли къде е пътят към мочурищата?

Джуджето, което в този момент си редеше карти спря заниманието си и внимателно погледна девойката.

— Моля? — попита то.

— Питах — каза Тамия, — откъде се минава за…

— Мочурищата, чух те — отвърна джуджето. Момчетата приближиха крадлата.

— Каква работа имате там? — попита съдържателят.

— Вижте — намеси се Алтан, — вие не знаете…

— Не, вие не знаете! — прекъсна го джуджето. — Мочурището е капан за глупаци. Там няма нищо интересно за вас. Не знам какво хлапашко увеселение сте си намислили, ама не си струва.

Съдържателят бръкна под жилетката си и извади изпод нея малка луличка, която запали. Джуджето вдиша дима и после издиша.

— Мочурището е древно и прокълнато място. Там още има зли сили и обитателите му не прощават. Приказките са за създания, дето са хем хора, хем змии. Не ви трябва да ходите на такова място.

Тамия остави няколко монети на тезгяха.

Джуджето ги погледна.

— Вие май хич не ме слушате. Ако търсите романтично място за някакви дивотия, мочурището не е правилното място.

— Трябва да отида там — настоя Алтан, — важно е.

Джуджето го погледна изпитателно, а после прибра парите.

— Като слезете надолу, пътя се разклонява. Има широка, хубава пътека, тя е към степите и води до една крепост на Краля. Другата е тясна и занемарена. Тя слиза до блатата край древното баронство Саркорос. Преди хиляди години там е властвал Синът на Прокълнатия. Мястото още не се е възстановило. Не ходете там.

— Трябва — поклати глава Алтан.