Александър Драганов
Нощта на Змията (7)

Глава шеста
Новите дрехи на магьосника

Алтан се събуди с усещането за приятна топлина и щом отвори очи, до носа му долетя приятната миризма на печена риба. Той леко се надигна и видя, че Тамия е напалила огън край останките на стар кораб.

— Тежиш като тюлен — каза му тя, — трябваше да те влача от устието дотук.

Младежът смутено благодари, сетне се изправи и погледна гладно към рибата.

— Ще стане скоро — засмя се Тамия, — спокойно.

Алтан кимна, сетне се сепна:

— Пергамента! — и започна да шари из робата си, която цялата бе опесъчена и влажна. Той извади изпод нея свитъка, даден му от черния елф-канцелар. Той изглеждаше в окаяно състояние, но печата в долния му десен ъгъл все още личеше.

— Дано ме приемат — изпъшка момчето.

— Ще те приемат — отговори студено крадлата, — този път и аз ще дойда с теб. Дори барона предполагам ще се заинтересува от историята за чудовище, което убива най-силния гладиатор в историята и един от най-способните магьосници в града.

— Толкова съжалявам за Регън — спомена накара Алтан да наведе глава.

Тамия погледна за миг към морето. Днес то изглеждаше спокойно, а звукът от вълните сякаш опитваше да ги успокои.

— Не обвинявай себе си — накрая каза крадлата, — бях незаслужено груба, като ти се развиках в тунела.

— Беше права — горчиво възрази Алтан, — аз доведох онова нещо при вас.

— Нямало е как да знаеш — успокои го Тамия, — а и да си знаел, вината е на чудовището, а не твоя. Вината е и на черните елфи, че не са предприели нищо след смъртта на чичо ти.

— Срещата ми с тях е след два дни — поклати глава Алтан и внезапно кръвта му се смрази, — ами ако то ни намери отново?

— Надявам се, че няма — колебливо рече крадлата. — Проходът, през който минахме, е неизвестен за повечето хора, а докато стигнем дотук беше още рано и не ни видя никой.

— Качулатият знаеше за него, змиорката бе негова.

Алтан скочи на крака.

— Още днес трябва да идем при барона. И без това датата на пергамента е размазана. Ще настояваме.

— Дързък план — погледна го Талия, — но нека идем утре, а не днес.

— Че защо?

— Робата ти прилича на умряла морска котка. Стражите ще те изхвърлят още щом те видят.

Тамия откачи от колана си една добре позната на момчето торбичка.

— Парите, които ти откраднах. Ще си купим с тях прилични дрехи и за тая вечер ще отседнем в някоя скъпа и сигурна странноприемница. А утре ще видим барона.

— Съгласен — почеса се по косата Алтан и после погледна робата си, — наистина изглежда доста зле.

— Робата да, но ти не. Виж, рибата е станала!

Алтан се изчерви и за миг забрави за апетита си, но после си взе едно парче.

* * *

Магазинът за дрехи, на който се спряха се държеше от ниско същество, мелез между гоблин и гном, което бе облечено във фрак, стоящ му като на свиня звънец. Лицето му бе изкривена от фалшива усмивка, която изчезна щом видя обезпокоилите го. В мокрите си и опесъчени дрехи, Алтан и Тамия изглеждаха като просяци.

— Не давам милостиня — заяви съществото през зъби.

Тамия обаче разклати кесията пред себе си и изсипа две жълтици в ръката си.

Усмивката се върна на лицето на създанието.

— О, здравейте, здравейте, какво ви води насам — каза мелезът и посочи към вътрешността на магазина си.

— Търсим си нови дрехи — каза крадлата, влизайки самоуверено. Алтан я последва като в небрано лозе. Кобъл не бе обръщал голямо внимание на облеклото му и не го бе водил по такива магазини. Противно на очакванията обаче, въпреки своето минало (а и настояще) на улична джебчийка, Тамия се чувстваше в свои води.

— Искам хубава рокля за себе си и нова роба за младия господин до мен. Той е магьосник — присви очи Тамия, — така, че ако се опиташ да ни излъжеш с някой лъскав парцал, ще разберем.

Алтан не можеше да направи това, разбира се, но дискретно сръгване в лактите от страна на момичето го накара да затвори зяпналата си уста.

Гоблинът-гном не забеляза обаче нищо от това. Малките му очички алчно бяха вперени в парите, които Тамия небрежно подхвърляше през пръсти.

— Разбира се, разбира се — поклони се магазинерът и започна да рови сред закачените на рампа дрехи.

Накрая намери това, което искаше да покаже и срещу кратка размяна на десетина жълтици Алтан се намери в нова плътна и топла черна роба, която величествено падаше от раменете му, а Тамия пък блесна с красива виолетова рокля, която нежно обвиваше тялото й.

Като я видя, младежът изгуби ума и дума и успя само да каже:

— Страхотна си!

— Ти също изглеждаш добре — отговори му закачливо Тамия, сетне благодари на доволния съдържател и двамата отново излязоха на улицата, където крадлата властно спря един файтон и срещу още три жълтици се понесоха с чирака на покойния Кобъл към най-близката от скъпите странноприемници в града.

— Парите ни скоро ще свършат — притеснено каза Алтан.

— Може, но трябва да стигнем до черните елфи, а като дрипльовци няма да успеем — сви рамене крадлата. — По-добре да се радваме, докато можем, има опасност да е за последно, ако онова нещо ни намери. А и наистина имахме нужда от нови дрехи!

Каретата ги свали пред скъпо здание, над чиито вход се мъдреше табела: „Рога на изобилието“. На входа стоеше въоръжен до зъби минотавър, който обаче любезно поздрави слязлата двойка.

— Чувствам се много странно — сподели Алтан към Тамия.

— Баща ми някога ме водеше по такива места — отговори тихо крадлата и очите и станаха тъжни, — преди инцидента. После съжаляваше, че не е пестил парите.

Вътре в самия хан ги посрещна портиер, човек, който срещу още седем жълтици им осигури обща стая и вечеря в ресторанта. Тамия му подхвърли още две жълтици за да запази дискретност относно тяхното присъствие и поиска храната да им бъде изпратена в стаята.

— Както желаете, госпожице — отговори портиерът.

Двамата се озоваха наистина в райски апартамент, където ги чакаха балдахинови легла. Прозорците, по чиито ръбове имаше завеси гледаха към един от заливите на Саликарнас, над който в момента се спускаше залеза.

— Май малко прекалихме с лукса — призна си Алтан, докато гледаше гледката.

— Може би, но така е по-разумно — отговори Тамия.

— По-разумно ли? Кое му е разумното да пръскаме толкова пари?

— Помисли малко и ще разбереш. Змията търси двама дрипльовци, а ние идваме в най-скъпия хан и пръсваме баснословна сума пари. Дори да се чуе нещо за нас, едва ли ще се сети, че сме ние.

— Имаш право — потърка брадичка Алтан, след което се ухили, — а и не е неприятно да си поживееш добре. Чичо Кобъл не даваше много да се глезя.

— Така ли? Та той трябва да е бил много богат човек.

— Възможно, но живееше скромно и голяма част от парите отиваха за животните.

— Сигурно е била голяма — отвърна с известен яд Тамия. Алтан, сконфузен се извини.

— Няма нищо — въздъхна крадлата — и все пак не ти ли купуваше разни работи?

— Не — каза момчето, — той не ми се радваше много, макар да му вършех добра домакинска работа. Даде ми обаче дом.

— Да се надяваме черните елфи да ти го върнат, иначе ще трябва да се върнем в моята колиба — опита да се пошегува девойката.

— И двата варианта биха били смъртоносни — поклати глава Алтан.