Александър Драганов
Нощта на Змията (6)

Глава пета
Бягство в нощта

Двамата за миг потънаха в пълен мрак. Коридорът, в който бяха слезли бе пълен с мътна воняща вода, която стигаше до глезените им. Алтан примигна няколко пъти, сетне се сети за едно старо заклинание за светлина и го произнесе. В нощния мрак се появи малко светещо кълбо, подобно на фенер.

Първото, което видя младежът бе Тамия, която бе закрила лице с двете си ръце. Стройното й тяло се разтрисаше от хлипове.

Крадлата плачеше.

— Толкова съжалявам — прошепна момчето, не знаейки какво друго да каже. Тамия се обърна към него и чертите на лицето и се изкривиха от гняв:

— Съжаляваш? — изсъска тя. — Ти доведе това отвратително същество в дома ни!

Крадлата пристъпи към младежа, който несъзнателно се сви:

— Досега в живота си съм нямала никой, освен Регън. Майка ми е умряла при раждането ми. Той ми беше баща и приятел.

Крадлата сви ръцете си в малки юмруци.

— Ти и твоя отвратителен чичо съсипахте татко. Първо един от уродите ви го осакати, а него друг го и уби. Мразя те!

Алтан не знаеше как да отвърне на този яростен поток обиди и само повтори:

— Съжалявам…

Тамия не отвърна, а се обърна по посоката, в която водеше коридора.

— Да се махаме оттук, преди онова отвратително нещо да научи как да мине през тайника или направо да прогори камъка с лигите си!

Алтан кимна. Той самият се чудеше защо създанието още не е пробило капака, но реши да не го мисли и тръгна подир девойката. Кълбото светлина послушно ги последва. Коридорът бе влажен и неприятен, а вътре миришеше на застояло.

— Накъде води това? — попита момчето.

— Към пристанището — отговори крадлата. — Идеята е да можем да напуснем града по най-бързия начин.

— Но къде ще идем? — не разбра Алтан.

— Не ние, бе, идиот — изсъска Тамия. — Идеята беше за мен и баща ми. С тебе няма да ходим никъде.

Младежът отново предпочете да си замълчи. Нямаше как да се сърди на момиче, което бе видяло как убиват баща й.

На Алтан също му бе мъчно за Регън, но бе обзет от ужас и от вида на убиеца. Той бе виждал различни създания в клетките на Кобъл, но такова ужасно изчадие — никога. Това, че търсеше него, го плашеше още повече.

С какво бе привлякъл вниманието на тази твар?

Докато мислеше това, водата в коридора стана по-дълбока и стигна първо до коленете, а после и до кръста на момчето. В това време Тамия бе нагазила почти до гърдите.

— Ще се удавим — притесни се Алтан, който усещаше как вчерашната му болест се събужда от допира на ледената вода около него.

— Няма, скоро излизаме навън — пресече го Тамия. — Освен това дори и да стане дълбоко, можем да плуваме. Е, поне аз мога, за тебе не знам.

— И аз мога — отговори Алтан, леко обиден.

Коридорът зави рязко и се сля с друг, по-широк такъв, където водата бе още по-дълбока и крадлата се принуди да плува, макар Алтан все още да можеше да ходи.

За щастие водата бе станала по-бистра и не миришеше така отвратително, като допреди малко. Във въздуха се разнесе приятния мирис на сол.

— Наближаваме морето — обяви Тамия и бързо заплува напред.

— Аха — уморено кимна Алтан. Той имаше чувство, че го втриса и светът около него изглеждаше объркан и отвратителен.

— В името на Прокълнатия! — чу се писъкът на Тамия отпред — Змиорка!

Алтан се сепна, за да види как крадлата трескаво плува към него. Смътно видя огромен змиевиден силует да я следва.

— Проклятие! — рече Алтан.

— Как е влязла тук! — не разбираше Тамия.

— Няма значение — раздразнено отговори младежът. — Мини зад мен!

Очите на Тамия се присвиха, но тя го послуша. Змиорката подаде глава над водата и Алтан видя, че очите й светят в бледа зеленикава светлина. Ето защо качулатият не ги бе последвал. Той знаеше за изхода и бе оставил чудовището си да ги очаква, в случай че му се изплъзнат.

Алтан отново си припомни заклинанието, с което бе блъснал гущера и го произнесе. Енергийното кълбо удари змиорката и я накара да се прибере под водата.

Алтан разбра, че битката му тепърва предстои.

Което бе по-лошо, той се чувстваше като сдъвкан.

Изпрати втора такава магия, която пак цапна хищната риба и я завъртя във водата, но от това тя пощуря още повече.

Тамия извади нож зад гърба му.

— Ще ти помогна! — прошепна.

— Стой, където си — изпъшка младежът. Пот шуртеше от челото му въпреки студената вода наоколо, но успя да вдигна ръце и произнесе заклинание, което бе видял да използва чичо му срещу опасна мантикора, избягала от клетката си.

От пръстите на момчето излезе малка светкавица, която цапардоса змиорката във водата.

Рибата замря и сетне потъна като камък.

Алтан въздъхна и залитна назад, омаломощен.

Тамия го хвана във водата.

— Не е време за сън, малко остана.

Момчето поклати глава, твърде изморено, за да отговори.

Тамия обаче продължи да го крепи и го принуди да направи първо една крачка, а после и още една, докато тя самата пляскаше със свободната си ръка и се мъчеше да не потъне. Алтан чувстваше, че ледената вода сякаш го зове и иска да го обгърне в мрачната си прегръдка, макар постепенно да ставаше по-плитко. Запалената от него светлинка бе угаснала, но въпреки това той усети, че вече не са в тунел, а в устието на река. Отблизо се чуваха вълните на морето.

Накрая стигнаха брега и Алтан се просна на пясъка. Беше му невероятно студено. Чу отдалече, че Тамия го вика и повече разбра, отколкото почувства как тя бута тялото му. Опита да се изправи, за да й помогне, но умората го победи и потъна в сън.