Александър Драганов
Нощта на Змията (8)

Глава седма
Ела, братко змей

Змиевидния вестоносец стоеше на ръба на една скала и морските пръски мокреха черното наметало, с което отново се беше загърнал. Беше избрал усамотено и неприветливо място, на края на серия скали, граничещи с морския бряг и станали твърде влажни и опасни за човешки крак. Неговите ноктести лапи обаче уверено се захващаха за пролуките. Озовал се далеч от досадните погледи на хората, той свали черния си плащ, разкривайки истинския си чудовищен вид. След това подаде раздвоен език във въздуха и започна да издава странни позиви във въздуха, кощунствена смесица от съскане и песен, непредназначена за човешки уши.

Вестоносецът отдавна нямаше собствена воля. Някога, преди много време той бе имал човешки лик, име, мечти и копнежи. Но това беше преди да срещне господаря си, магьосника Казадар, на който се бе превърнал в образ и подобие веднага щом го увиха в обелената му стара кожа. Сега той бе само преносител на волята му — воля, която можеше да прехвърля и на други създания, като змиорката от дълбините, с която бе опитал да довърши човешките деца. Не бе успял, но това не го притесняваше. Морето криеше още по-могъщ съюзник, който щеше да му позволи да изпълни задачата си. Съюзник, който дори черните елфи нямаше да могат да спрат.