Пелин Велков
Брод (9)

Брод

Виждал съм я при дъждове придошла. Голямо нещо. Бучи, клокочи, влачи дървета. А през лятото — на брода обут да минеш по камъните. Такава е тая река. Но за къпане има вирове. И тук над брода има един — страшен с надвисналите над дълбоката оцъклена вода върби, драки и треволяци. А наблизо в бъзоляка дремеше и една пуста воденица. Във вира се въдеха таласъми, които живееха във воденицата. Интересни, но страшни бяха и вирът, и воденицата. Добре е човек да не минава нощем насам. Знаехме това, та привечер, когато се връщахме с добитъка от паша, все гледахме накуп да сме, заедно. Никой не признаваше, че го е страх, но всички говорехме тихо, докато отминем това място.

Сега с дядо Вълчо отивахме с разточената кола за сено. Денем е, но и нощ да е, като е дядо с мен, пет пари не давам за разни вирове и таласъми. Колата друсна на брода и силно се разклати. Дядо пламна:

— Ама че хора, брей! Тия, дето минават тук, по един камък да бяха донесли, щяхме да направим мост.

Заговореше ли се за реки и мостове, дядо не забравяше да спомене за мостчето, което беше направил до Зелевите градини, над Плочите. Пеловските градини. Вада минаваше покрай градините. Събираше водата от селските чешми и тъкмо тук образуваше едно млакище. И път минаваше, който идеше от селото и водеше към Селимановия мост на реката зад баира.

— Да можех и тук да направя, ама сам човек…

Тъгуваше за мост дядо. И с право: неведнъж виждах тук на брода обърнати коли със снопи или сено. Мъчеха се хората, а мост не правеха. Веднъж тато рече на дядо:

— Е, и ти, тате! Стига, че ставаш смешен с тези мостове… Хората имат до гуша работа, а ти — мост, та мост!

Рипна дядо, развика се. Такъв беше — лесно избухваше, но и бързо му минаваше.

— Имат работа? А ние — седииим… Нека се мъчат тогава, нека претурят колите си на брода!

Сега вървяхме към нашата ливада. Колата меко потракваше. Вирът беше гладък като стъкло. Вуйчо Тоно казваше, че денем таласъмите спят на дъното на вира, а нощем беснеят във воденицата. Е, и да се навеждам, и да не се навеждам, няма да ги видя във вира.

— Пристигнахме — трепнах от гласа на дядо.

Той пусна воловете да пасат отава и веднага взе да товари на колата сено от навилека. Не ще да му помагам.

— Няма така да ровиш като кокошка с вилата — учеше ме. — Ще подхванеш един пласт отдолу и ще го дигнеш и сложиш в колата както си е на дипла. Така се товари сено… Иди виж дали са се измътили в корубестия горун кълвачетата. Като ми потрябваш, ще те повикам.

От разбутаното сено се носеше замайващ аромат на нещо силно, тръпчиво, лютиво и заедно с това приятно. Спомних си, че по-иначе мирише, когато мъжете косят. Тогава отвсякъде дъхти на зеленило, трева и цветя, само че някак тънко. Отвсякъде се носи звън на коси, ехтят птичи песни, звънти и трепти въздухът от цъканията на щурци и жътварчета. Нощем, когато правят концерти жабите в реката, а луната увисне като препечена погача в стъкленото небе над горуните и звездите пускат бели черти към земята, легни по гръб и ще видиш как те ниша нагоре-надолу някаква невидима люлка.

Не ме извика дядо, но аз се върнах. Той се забрадил с кърпа. Забради и моята глава:

— Кърпата варди от силно слънце, па и да не ти влиза осил във врата.

Беше голяма жега. Напеченото сено пукаше. Още при тръгване тате каза:

— Абе не е за вас возене на сено, но няма как…

Те с мама отидоха да дожънват последната нива. Добре, ами сеното, ако го налее някой дъжд? И то не може да чака.

Дядо беше натоварил колата до половината. Помогна ми да се кача аз горе, че той да ми подава с вилата и да товарим. „Като истински мъже“. Че защо да не сме истински мъже? Докато товарим, той говори радостно възбуден:

— Ама хубаво сенце, а? Знаех аз, че от тази тлъста трева чудо сено ще стане. Как мирише, а? Чай да си свари от него човек. Има да хрупат през зимата воловете и биволиците…

Подава ми с вилата сеното на плоски дипли, които аз поемам с моята вила и слагам там, където дядо ми посочи. Натоварихме добре колата. Дядо превърза сеното с въжета към предния и задния стол на колата.

— Това въже, па на средата! Да се държиш за него, та да не слетиш, когато друса по пътя.

— Няма да падна — заявих радостно, защото щях да се возя на такава височина, от където се вижда целия свят.

Дядо крачи по прашния път, повел воловете за капистрите. Върви бавно — едър, кокалест, сложил остена на рамо. След него — воловете махат опашки да пъдят мухите. Жега. Влезем ли под сянката на някой горун край пътя, ще ми се да останем на тоя хлад. Но дядо върви и главата му се белее от кърпата високо над ярема.

— Брей, да не заспиш — стресва ме гласът му. От жегата, люшкането на колата и миризмата на сеното бях задрямал. — Я попей — вика дядо.

— Няма да заспя — уверих дядо, но не запях.

Колата спря. Събудих се. Ръката ми стиска въжето. Чувам гласа на дядо:

— Де бре, чакайте малко, потърпете!

Разговаряше с воловете. Те напираха час по-скоро да влязат в реката — да пият вода, да се разхладят и да поразпъдят мухите. Надникнах отгоре да видя какво става. Дядо седеше на самия бряг до брода, като с една ръка събуваше опинките си, а с другата махаше с остена към главите на воловете, за да ги възпира. Стана. Завърза опинките и ги закачи на върха на остена, който метна на рамо. Бос, със завратени крачоли нагази във водата. Брегът ми се стори страшно висок. Затворих очи. Как ли ще минем отвъд?

— Стой, стой, Сивчо! Леко, Белчооо!

Това бяха последните думи, които чух. Предницата на колата друсна и нещо изскърца, изпука, а на мен ми се зави свят…

После разбрах, че дядо ме държи на ръце. От устата ми тече вода, аз плюя, но ми е приятно от мокротата по цялото тяло. Чувам как гърдите на дядо свирят. Положи ме на тревата под някаква круша.

— Лошо ли ти е? — пита той, наведен над мен. — Плювай, плювай! Ако ти е лошо — повърни!

— Нищо ми няма — казвам, за да успокоя стареца, а ми се гади. Седнах. От устата и носа ми потече вода. Изкашлях се хубаво. Поолекна ми. — Нищо ми няма, дядо.

Гледам, колата полегнала на една страна насред брода. И се чудя на друго: воловете стоят запрегнати в ярема, от време на време цапат с крака във водата и си преживят. Дядо току повтаря да не се боя. Че от какво ще се боя? Паднал съм от колата. Нищо. А въжетата са здрави, не са се скинали при обръщането на колата и сеното не е разпиляно.

— Ти се не бой… Седи си… Колко пъти казвах за тоя пусти брод, ама кой да ме чуе… — Дядо си говори и ми глади главата с тежката си длан. — Ама и аз, изкуфяла глава, дяволът ме накара да те оставя горе.

— Ама нищо бе, дядо.

— Боли ли те някъде? Я покажи къде! Няма болка, а? Ей, че се окъпахме — засмя се той и ме потупа по бузата.

Развеселих се и аз. Зарадва се старецът — значи, добре съм. Стана и отиде да се погрижи за колата и воловете. Изведе добичетата заедно с откъснатия процеп на сянка под съседна круша. В това време откъм селото към брода се спусна кола. Някой отиваше към ливадите, откъдето ние се връщахме. Колата спря. Един човек, когото не познавах, скочи от нея и тичешком отиде при дядо, който обикаляше повалената наша кола. Ето че пристигна и един с кон. И той слезе. Тримата дълго се въртяха около обърнатата кола, подвираха под нея колове, докато накрая запрегнаха двата чифта волове и с въжета я изправиха. На два пъти отивах да гледам, но дядо ме пъдеше да съм лежал на сянка. Разговаряха за мост, за хубаво сено, за лоши бродове…

— Това е нищо — говореше гърлено и със смях онзи с коня. — Лани, ако щеш вярвай, бай Вълчо, колата със снопи нагоре с колелетата… Овършах. Нахраних рибите.

Дядо — пак на своето. Дори се усмихвам, като го слушам:

— Абе думам, ама не се сбираме да направим един мост, че да рахатясаме.

— И това ще стане — казват в един глас, като че са се сдумали двамата помощници на дядо. А той все така е сърдит, размахва ръце и като че още повече се източва нагоре на височина:

— Добре, че не направих голямата беля — на детето нищо му няма.

Коларят разказва, как едно дете се удавило — не могли да го извадят изпод колата. Конникът пък разказа друг подобен случай.

— А за моста — прав си, бай Вълчо. Трябва — говори конникът. — Прав си. — Ама аз питам: къде са общинарите? Защо ние да правим мост, а? Това е тяхна работа.

Коларят запряга воловете си и вика:

— Точно така. По камък да ни наредят да докараме — мостът, кажи го, готов. Данъците не забравят… Дебелия край на тоягата искат.

— Това показва, че като избираме кмет, трябва да си отваряме очите — казва конникът и потегля.

— Е, благодарим за помощта — изпраща го дядо. После отива при коларя и от там дочувам гласа на дядо: — Абе, общината си е община, ама ние не бива да търпим тоя брод. Колко ти е един мост да се струпа!

После и онзи с колата прегазва реката и си отива по пътя. С дядо пак сме сами. Отвързал предното въже от сеното, той дълго се мъчи, докато закрепи с него процепа за предната ос.

Вървим бавно по пътя. Спираме често. Дядо току оглежда колата, наднича под нея — дали ще можем да се дотъркаляме до къщи, или ще клекнем някъде насред път. Вървя до дядо и съм горд — не сме ли и двамата работници?

Той продължава да се тюхка и ядосва за проклетия брод. Казва, че друг път ще минаваме чак покрай Топчийската воденица. Щели сме да заобикаляме, да губим време! Така е, но е по-сигурно. А за моста — може да се направи, народът всичко може, само да има един добър наредник, да го нарежда и ръководи…

Клатя глава: така е, съгласен съм. Дядо може би си мисли, че аз съм горд, защото се смятам работник като него? Ми! Аз си мисля в това време как ще слисам приятелите си с разказа за брода. Нима е малко това, да паднеш в реката и да не се удавиш?