Пелин Велков
Брод (32)

Лов на паяци

В яхъра, в сеновала, в мазето — навсякъде по тъмните ъгълчета паяците бяха насновали своите мрежи, някъде по-гъсти и видими, другаде едва забележими. Скрити, паяците чакаха денонощно някоя муха или комар да попадне в мрежата, притичваха от своята засада и се нахвърляха върху жертвата. Нещо подло имаше в това скришно нападение. Кой тогава ще обича паяците! Не можех да търпя никак да чувам бръмченето на нещастна мушица, изпаднала в лапите на тоя кръвожаден звяр.

Може би за тая омраза допринасяше и баба.

— У-у — викаше тя, забелязала някъде паяк, — звяр! Лоша гад! Има осем очи и шестнайсет крака и на всеки крак по един рог с отрова…

Така зачислих и паяка в таблицата на „зверовете и гадовете“, при змиите и гущерите, от лекциите по зоология на баба Петра. Признавам си чистосърдечно (признат грях, не е грях!) — малко се и побоявах от паяците: толкова и толкова крака и толкова и толкова отровни нокти на тях… Веднъж сериозно се изплаших. Дядо стоеше в гривицата, дигнал глава нагоре и се взираше никъде в един ъгъл на тавана. Какво ли гледаше в този полумрак? Щях да отмина, ако не чух, като старецът си рече (старите хора понякога си говорят сами):

— Ама че гад! Къде се е заврял да дебне. Ще вземе да падне във врата на някое от децата, да го изяде…

Спрях се. Исках да видя какво ще прави дядо с тоя „гад“. Отначало си помислих, че там може да има стоножка, гущер, смок. Сега ще видим какво е това, дето може да „изяде“ дете. Дядо излезе, аз — подире му. Донесе търнометката и взе да бръска ъглите на гривицата горе при тавана. Дигна се прах, посипа се мазилка, а заедно с нея попадаха и насекоми. Ясно — „гадът“ беше един паяк.

Паяжини имаше и по дърветата, и по високите треви. От омраза към паяците, разваляхме ги — с тояга, с пръчка. А след ден-два гледаш тия топчести майстори насновали нова мрежа. Добри работници. Онова, което знаех от баба и което после получавах от училището за тия насекоми, се малко обърка.

Баба преде, аз написах домашното си и се загледах как тя източва от къделята тънка нишка върху вретеното.

— А можеш ли, бабо — питам, — да изтъниш така нишката, че да стане като на паяка?

— Кое каеш? Нишката?… Човек не може да направи това. Паякът си има едно чекръче на корема и от плюнката си източва колкото щеш тънки нишки.

— От плюнката? — зачудих се и леко плюх настрана, за да видя от моята слюнка ще се източи ли нишка, макар и дебела. Никаква нишка. Пък аз и не плюя с корема си!

— Така е, чедо… Слушай да ти разкажа какво станало едно време. Я ми донеси ей оная щимка, отгоре дето е, до чекръка!

Жаден за приказки, за една приказка бях готов да извърша и най-трудната работа, с която ме натоварят, а не да подам малко вълна на баба.

— Имало едно време една мома, ама хубавица, дето втора като нея нямало на света.

— Като леля ли?

За мен леля беше най-хубавата мома. Когато в празник се облечеше със свилена риза, китен вълненик, шарена престилка и се забрадеше с бариш, над ухото цвете и златен наниз на шията и тропнеше на хорото с чепици, аз я сравнявах с царските дъщери от приказките.

— Като леля ти и нещо повече… Харесал я един паяк. Решил да се ожени за нея. Добре, ама като не го харесвала хубавицата, ха де! Кой ще ти хареса такъв грозник: нисък, тумбест, ръце и крака като криви пръчки, а очите му и осемте изцъклени и кривогледи…

Докато баба говореше, аз си помислих за кривокракия и кривогледия чичо Щапо от село, за когото казваха на смях: „Нищо човек, на час километър взема. Тебе гледа, мене види“. Присмиваха му се, а пък той не беше лош човек, а баба разправя за паяк.

— … Ама бил голям колкото човек паякът. И по-голям. Като разбрал, че хубавицата белолицата не го ще, решил да я открадне. Изплел една голяма мрежа от дебела паяжина, метнал я на рамо и взел да шлека, да дебне момата… Я изтичай, баба, та изгони тоя чужд котарак. Какво дири у вас? Полозите. Ще изпие яйцата на кокошките. У бре, пис!

Котаракът изчезна мигом, още при падането до него на първия камък, който хвърлих. Разбра какво го чака.

— Не съм го виждала друг път — продължава баба Петра, угрижена за котака, — трябва да е на Въльовци или на Танасовци. Май че и Пещенците имат един такъв…

— После, бабо? Ти за паяка, аз този котарак ще го издебна, а може и кучето да отвържа…

— Че докъде бях стигнала за тоя паяк? А-ха! Шлека оня, издебнал момата една вечер, когато тя се връщала късничко от чешмата с барде вода. Метнал мрежата паякът, взел момата на гръб като в торба и беж — понесъл я в своите тъмни палати. Ама хубавицата не била глупава — знаела какво я чака от този о̀мраз, та била скрила в пазвата си едно остро ножле. Докато оня тичал час по-скоро да я занесе у дома си, тя с ножлето — рез, рез! — изрязала в мрежата една дупка и леко скочила на земята. А оня глупчо тича ли, тича, от радост нищо не усеща.

Баба седи на преметените плочи пред гривицата. На две крачки е градинчето с цветята. До него е старата ябълка, а на ябълката на едно клонче кацнало птиче шарено и пее, та се унесло чак. Но баба нито гледа, нито чува птичето, а е извила глава към бунището. Там се бият двата петли — еребатият и белият.

— Казах на баща ти да заколи тоя, еребатия, ама не ме послуша. Това не е петел, а звяр адски — мира не дава на белия. Пък белият е кротък-кротък и пиленцата от него кротки.

— После, бабо?

— Белият е породист… Кое казваш? После — нищо. Момата се оженила, а паякът и до ден-днешен я дебне да я хване… Иди ги разтърви, виж как се кълват душмански!

Ядосах се на петлите. Намерили кога да се бият, когато баба разказва. Затичах при тях, а те така се унесли в битката, че не признават дори тоягата. Ама като пернах еребатия така, че се разхвърчаха пера от него като пеперуди във въздуха, той изкряка и побягна, но се заваляше. Тогава и белият отстъпи настрана — с увиснали крила и кървав гребен. Оправих ги. А когато се върнах при баба, стори ми се, че много е тихо. Досетих се: птичето го нямаше на ябълката. Навярно е гледало какво правех петлите, та се е изплашило и хвръкнало. А аз него никога няма да го пъдя, защото обичам да слушам кога пее. Сега от ябълката се носи бръмчене, сякаш тя се е разпяла. То е от пчелите. Като се загледах в розовите й цветчета как блестят на слънцето красиво, трепнах — от един клон се спусна към земята паяк на тънката си едва видима паяжинка. Свих се до баба, защото още бях под впечатлението на приказката. Но този паяк не беше онзи. Скочих и го стъпках с крак.

— Винаги има паяци — рече баба, — ама зависи от годината — напъти са повече, други път по-малко. Само гледай да те не ухапе някой. Има отровни.

* * *

Бях забравил паяците. Толкова много интересни неща има на село за децата, че всеки ден откриваш нови неща и забравяш старите. Новото винаги привлича повече. Поне отначало.

Свършваше лятото. Взехме да се замисляме вече за училище. Но все пак от ранна утрин до късна вечер пасяхме биволиците и кравите, като избирахме такива места, дето имаше запазена още зелена трева. Лятото беше без дъждове, точеше се вече месец септември и всичко бе изгоряло от пековете: тревата пожълтяла и почерняла, земята напукана, навсякъде прах и прах. Само около изворите и покрай реките и потоците имаше запазена зеленина.

Бяхме се налудували. Защото и игрите омръзват. Но ето че Гарвана ни намери ново занимание, а щом е ново, то вече хваща, интересно е. И как да не е интересно — да вадим паяци от дупките им в земята! Насновал паякът мрежата си над някоя пукнатина в земята или просто дупка, а той се скрил долу. Отначало мислех, че Гарвана ме занася. Но ми показа паяк. Показа ми и как да ловя. Просто нещо, само търпение се иска. Развиваш връвчанката от опинека си или намираш в джоба си връвчица с възел накрая. Плюеш на този възел и внимателно го спускаш в дупката. Леко подръпваш нагоре-надолу и след това бавно-бавно изтегляш връвта. На края, на възела — паяк се лепнал. Дебне паякът. Чака да се разлюлее горе над него мрежата от попаднала в нея мушица и размята мотовилите си, тича да я спипа. Дали си мисли, че и връвчицата е нещо, което може да опита да изсмуче?

Който не знае какво правим, има да се чуди и пита, като ни види: какво правят тия пет-шест пастирчета, дето са наклякали така в тревата, изгоряла като опърлена? Разбира се, че на всяка дупка паяк няма, пък и да има, кой знае, не всеки е глупав да се лепне за възела на твоята връвчица. Местим се. Търсим. Когато някой успее да извади плячката си, това се придружава от крясъци и скачане, носят се победни викове. Биволиците навярно се чудят защо викаме така необикновено, защото някоя от тях току вдигне глава и ни изгледа учудено, понякога брецне и пита: „Какво правите там?“.

Всички хванаха: кой по един, кой по два паяка, а аз — нищо. Изяждам се от яд. Някой вика, че е време да се прибираме — колко път ни чака до село! Така е. Хванал си е паяк и бърза, а аз… Най-после и над мен се смилиха орисниците ми — хванах паяк.

— Че това не е истински паяк, а глупаво паяче — иска да ме разсърди Герака, да понижи победата ми.

Малко ли? Всички се трупат да видят паяка. Аз твърдя, че не е паяче, а коскоджамити паячище и го слагам на дланта на лявата си ръка — всички да гледат! А паякът си наумил да бяга — не иска да го гледат и побутват другарите ми: зяпа с осемте си очи и мърда, мърда бързо дългите си, щръкнали в свивките тънки крачка, тича по дланта ми. Върна го с пръст назад — пак същата история.

Гарвана е истински приятел. И справедлив. Навежда се над дланта ми, оглежда паяка с око на познавач и отсича:

— Истински паяк е.

— Видите ли, а вие какво?… — тържествувам аз. И тъкмо в този най-важен момент усетих, че паякът ме щипна за пръста. Хвърлих го и тутакси той се прости с живота.

През нощта пръстът ми се поду. Болка — като от пчела или оса, позната. На върха на пръста, на възглавничката.

Мама си знае сина, та забелязала и пита:

— Какво е това на пръста ти?

Дигнах рамене, престорих се, че не знам. Премълчах. Не исках да тревожа мама, но тя завъртя глава и, както често казваше, пак повтори:

— Боже, голям стана, умът ти не дойде!