Пелин Велков
Брод (35)

Аз го бях забравил

Срещу нашата къща през улицата имаше цял квартал, обрасъл с бурени — бъзе, коприва и татул. Над бурените бяха разперили стари клони салкъми с напукани тъмни кори на стъблата. Това запустяло място беше отчуждено за бъдещо училище. Из бурените се криеха невестулки, лалугери и гущери, а въздуха владееха гарваните.

Почти всеки ден устройвахме с Опанджачко, Стоян Гарвана и други от нашата дружина походи през буренаците и сваляхме от салкъмите в пущинака гнездата, докато над главите ни се виеха и грачеха отчаяно гаргите. Те упорито поправяха разбутаните и опустошени от нас гнезда, а ние още по-упорито ги разваляхме. Водехме истинска война с гаргите.

Заети с нашите работи около гнездата, един ден чухме по никакво време (беше към обед, делничен ден) към центъра на селото да думка неспирно тупан:

— Дум, дум, дум…

Жадни за зрелища, още повече че тъпанът биеше посред бял ден, полетяхме презглава към селския площад, за да гледаме сватбата. Знаехме, че тупан бие само на сватба. Докато тепахме с боси крака из пепелта, чувахме тупана, но не чувахме други свирки, както това става обикновено. Само от време на време прегракнал глас викаше нещо неразбрано и из цялото село тичаха хора. Всичко се беше размирило: чуваха се викове на мъже, женски плач, кучешки лай. Преди да стигнем площада иззад един ъгъл на улицата се показа, като биеше тичешком тупана с всички сили, Пано Байрамов — селският глашатай. Щом зърнахме Пано, около който се трупаха хора и питаха нещо, ние се стъписахме. За нас, децата, той беше много страшен, защото можеше да обръща горните си клепачи, които се червенееха като рани, гледаше с бялото на очите си и ревеше като мечка. Сега Пано ни се стори още по-страшен с разчорлената си черна къдрава коса, плъзнала на всички страни изпод килнатото на тила малко калпаче.

Побягнахме настрана.

По улиците — пълно с народ: викат, ръкомахат, едни пеят, други плачат. А тъпанът думка ли, думка. Тези непрестанни удари в необичайно време, лаенето на кучетата и виковете на възбудените хора — всичко това ни накара да изтръпнем. Станало беше нещо страшно. Сърцето ми се сви и нещо ме стисна за гърлото.

Побягнах назад. Тъкмо влязох в нашия двор, гарваните се дигнаха от отсрещната салкъмова горичка на орляк като черен облак и заграчиха тревожно и разногласово, изплашени навярно от врявата и биенето на тупана. Майка ми и сестра ми плачеха прегърнати пред къщната врата. Баща ми, гологлав (никога дотогава не бях го виждал да ходи с гола глава из двора), ръкомахаше и говореше нещо на мама. Стори ми се, че той се сърди на нея заради калпака си.

„Гледай — рекох си, — къде ли си е загубил калпака?“

Може би не заради неговия калпак, а поради общата тревога, но и аз заплаках. Сърцето ми беше смутено от онова необикновено нещо, което беше изплашило хората и което наричаха с непозната дума — мобилизация. Не разбирах какво значи тази дума, тя ми звучеше като кобила или кобилица, но чувствувах, че няма нищо общо с кобилицата, защото хората бяха виждали кобилици и нямаше да се разтичат за някакви кобилици, както правеха сега.

Друго не помня. Времето е заличило спомените за заминаването на баща ми. Всички повтаряха думата война, повтаряхме я и ние без да разбираме нейната същност.

За хлапетата като нас след изчезването на бащите ни, които отидоха някъде на война, животът не се промени много: продължавахме игрите си, а и войната с гарваните не спря.

Пак с тези проклети гарги е свързано и друго.

Беше слънчев следобед. Синьото небе сякаш ми се усмихва, че съм герой в очите на моите приятели, че съм по-близо до небето — изкачил съм се на най-високия салкъм. Има едно гнездо, което никой не може да свали, защото салкъмът е тънък и висок, може да се пречупи и… Аз съм най-малкият, най-лекият. Аз ще го сваля. И ето ме горе. Дървото се олюлява и леко попуква — ту се приближавам до близкия полупрогнил стар салкъм, прошарен със сухи върхари, ту бавно се отдалечавам. Главата ми леко се мае, но аз смело вадя голите гарджета, които зеят с жълтите си човчици, и ги пускам долу. Там Стоян Гарвана и Васил Опанджачко са подложили кой калпак, кой каскет и ловят голишарчетата, за да не се убият при падането.

Но ето беда! Като долетя баба Петра с патерицата, ония долу се разбягаха и оставиха малките голи пилета.

— Ти горе ли си? Слизай бе, обеснико! Боже, къде се е покачил!… Нали ако паднеш, папер няма да остане от тебе. Свличай се по-скоро!

Кой ти слиза! Познавам аз тази дебела патерица, пак ще остави болезнени деруги по задника ми.

Викам на баба:

— Ако не идеш чак до нашия зид, ще скоча и ще се убия.

Откакто останахме сами с мама, баба е чест гост у нас. Аз я обичам. Рядко ме потупва. Но сега е сърдита и… за всеки случай нека отстъпи настрана. Тя казва нещо, навярно ядосана, но аз не чувам какво. Виждам от моята висока наблюдателница как тя се кръсти кротичко и тихо като сянка се отдалечава през бодила и татула към нашия двор. Когато е вече почти до зида, свличам се по-пъргаво от котка по грапавата кора на салкъма и удрям на бяг в противоположна посока.

— Ти ще ми дойдеш довечера, луда главо! — размахва баба кривата тояга.

— Няма да ме хванеш, няма, няма-а! — удрям един о друг пестниците си и подскачам на едно място.

Изведнъж — какво е това? На пътя се появява войник. Баба хвърля тояжката си на земята и с протегнати напред ръце се спуска към войника. Тя вика нещо.

„Този ако ме пипне, здрав пердах ще ям!“ — помислих си, защото ми се стори, че баба моли войника да й помогне, да ме хване, дето я ядосвам.

Побързах да се скрия във високото бъзе.

Не си спомням колко време съм играл и как съм заспал до едно дърво в пущинака. Събудих се, когато баба ме хвана за ръка. Дръпнах се, понеже очаквах бой.

— Не бой се, баба! Ела да видиш кой е дошел. И къде чак си се заврял, та толкоз време те диря!

Вместо да ме напляска, както очаквах, баба ме погали по главата, изтупа мръсната ми ризка и ме поведе към къщи. И все говори, говори и плаче. Не мога да се събудя, не мога да разбера какво става.

Прекрачвам прага и се спирам. Отсреща, облегнат на стената, войник седи. Изпотил се е, види се затова си е свалил шапката; тя е на прозореца. И някакви жени стоят… Къде ли съм виждал тоя войник? Той се изправя, протяга ръце, идва към мен. Дърпам се, но баба ме държи здраво. Само да се изскубна…

А баба Петра говори с разтреперан глас и почва да хълца:

— Баща ти, чедо, баща ти!… Не познаваш ли го?

Другите жени също говорят нещо, което аз не мога да разбера, а баба плаче с глас и повтаря:

— Боже, божичко, децата вече бащите си не познават!…

Войникът ме прегръща, отнася ме до стената, сяда пак на ниското трикрако столче и ме слага на коляното си. Заплаках. Не знам защо. Може би ми дожаля за баба, дето плачеше, може би от срам, че не познах баща си… Чудих се, че имам баща и че съм го забравил.

В стаята се насъбраха още жени. Много. Всички, които влизат, се ръкуват с тато: на едни той целува ръце — това са бабички с разплакани очи, потънали в бръчки, — другите пък нему целуват ръка. И всички плачат и говорят, без да се изслушват, и все питат тато за нещо. Говорят, говорят… Не мога да разбера какво искат от баща ми. Изпълва ме само чувство на гордост, че ето на, аз седя на коляното на такъв важен човек, който е бил на фронта и е убивал. Това е моят баща. А жени все прииждат.

Накараха ме да изляза вън и да си играя.

Навън е сто пъти по-хубаво. Отдъхнах си от тия жени. Мама все току посреща и изпраща — цялото село дойде. Какъв важен баща имам аз!

Привечер почти всички гости се разотидоха. Разправях се в градината с един гарван. Бях го уловил преди два дена. Исках да го опитомя, затова го държах вързан за единия крак. Много ми ставаше смешно, когато го подгонех: гарванът подхвръкваше, връвта го дърпаше и той падаше на земята с разпуснати криле, като грачеше силно.

Баща ми излезе на двора. Оглеждаше всичко: пипаше дърветата, дигна една върлина и я изправи до стария празен кош, потупа с длан бряста и все клатеше глава и нещо си шепнеше.

Реших да му се похваля с гарвана и да му кажа, че ще го опитомя. За да се посмее и баща ми, подгоних гарвана — да хвърка и да пада.

— Гледай, тате!

Но баща ми никак не се засмя. Той се приближи, сложи ръка на рамото ми и рече кротко:

— Недей мъчи така гарвана! Нали и той е животинка, има душа, боли го… Не е хубаво.

Засрамих се много. Вместо да ме похвали, тато ме укори. Нещо не разбирах. За войната знаех, че там нашите бащи колят враговете през вратовете, но не ми беше ясно какво е враг. Мислех, че тато също коли хора, а пък той — сърди ми се, че измъчвам един нищо и никакъв гарван.

„Наистина, защо ли мъча животинката?“

С мен стана нещо, което изведнъж ме промени съвсем: малкото ми детско сърце ми подсказа, че баща ми е прав. Отвързах гарвана и го пуснах да отлети. И после никога не се изкачих нито на един салкъм да убивам гаргите, да хвърлям долу яйцата и гарджетата им. Да развалям гнездата им, значеше да развалям къщите им. И когато исках да се кача до някое гнездо, спирах: един войник с кафяви дрехи и ботуши ме гледа кротко и пита:

— Защо мъчиш животинката?