Пелин Велков
Брод (48)

Върнал се

— Маке, май че Павел Гявола се е преселил на оня свят — рече мама, когато рано сутринта се чуха женски писъци и нареждания като на умряло откъм приятеля ми Мато. — Не можа да прескочи трапа.

— Прекина се от работа и той — въздъхна замислен тато.

Дожаля ми за Мато. Остана без баща, а това е лошо. Надничах над вратника (те живееха наблизо до нас), искаше ми се да вляза у тях, но ме хващаше страх. Много виеха. Но ето че жените постихнаха. Прибрах се у нас, а баба след мене — тупур, тупур — пристига. Донесе на мама друга новина:

— Бях. Бил тая сутрин Павел на оня свят, но се свърнал.

Много се зачудих. Гледай ти: излиза, че има хора, които могат да отидат на оня свят и да се върнат! Както всички и аз знаех, че има „друг свят“, дето го наричат „оня свят“. Умират хората, отиват на оня, другия свят и не се връщат. И дядо ми Вълчо умря и не се върна вече. А чичо Павел се върнал. Късмет! А интересно е да отиде човек, да погледа какво има там и да се върне, та да разкаже. Баба често говори за оня свят, така както говори за този, в който живеем. Сега се радва. Чичо Павел щял да каже какво е видял там.

Новината за възкръсването на чичо Павел се разчу веднага из цялото село. У Матови се заточиха хора като на сватба. Всички искат да разберат от чичо Павел видял ли е техните покойници, как ги е видял, какво правят, искат ли нещо, че да им принесат…

Казах ви, че бяхме наблизо с чичо Павлови. Затова и мнозина, които отиваха да видят оживелия човек, се отбиваха у нас. Най-често това бяха жени. Развълнувани, със светнали от радост очи тези жени разказваха какво им съобщил чичо Павел за техните скъпи покойници. Гълтах всяка дума. Ясно става, че има друг свят, дето хората не се мъчат с оране и копане. Рай. Седят си умрелите на една зелена поляна или се разхождат по нея, пък тя покрита с ония ми ти миризливи цветя, през нея клокочи поточе и разхлажда въздуха, а пък слънцето грее ли, грее. Всичко около тебе весело, да ти е мило и драго да гледаш. В близката гора пеят гласовити птички най-различни, ангели свирят с тръби, а умрелите хвалят или упрекват за едно друго своите живи роднини. Деца дали имало? Имало много. Те се гонели и борели по поляните…

И аз се радвах, че го има оня, другия свят, дето хората се преселват, когато умрат. Защо да не се радвам? Там всичко не е като в нашия свят, ами е хубаво. Там хората не се карат и бият за щяло и нещяло, но си седят, приказват, пеят и играят.

Не се стърпя и мама. Отиде при чичо Павел. Като се върна, каза: и умрелите й братя, и деца, и дядо Вълчо — всички били добре. Така казал чичо Павел.

— За дядо Вълчо, мамо, какво каза? За вуйчо Тоно?

— Вуйчо ти не видял, но дядо ти. Седял под една круша на сянка — по бели чорапи и бяла риза.

Чудно! Точно така помня и аз дядо, когато лежеше изопнат в цял ръст под присада. Тогава жени плачеха над него и нареждаха все тъжни работи, поръчваха нещо, но защо го правеха не можех да разбера. Само когато видях мама със зачервени очи и със спусната ниско над очите черна забрадка, дожаля ми за нея, та и аз заплаках. Помня, дръпнаха ме настрана някакви непознати жени, утешаваха ме, милваха ме. И как са останали в съзнанието ми тия бели чорапи, бялата риза и свещите около дядо, които трепкаха. И целият двор, който миришеше на черква.

— И какво казал дядо, мамо? Защо не си дойде у нас? Да направи като чичо Павел.

— Ох, глупавият ми! — гали ме мама по главата. — Не може. А и не говорил с него чичо ти Павел. Дядо ти нищо не казал, сине. Доволен бил, нищо не искал.

Стори ми се, че тато се подсмива. Да не би да е бил при чичо Павел и той на него да е казал нещо тайно? И питам.

— Знае чичо ти Павел на кого какво да каже — усмихна се тато, тупна ме леко по врата (нещо като милувка) и продължи: — Нас няма да излъже, че сме съседи и се знаем.

— Какво?

— Малък си още, не разбираш. Няма никакъв друг свят. Павел се разболя тежко, унесъл се от силния огън на болестта и всички тия работи, дето ги разправя, са му са привидели. Той си ги е мислил, когато не е бил болен…

— Лъже? — попитах аз с детската си прямота.

— Не, че лъже… Той сам си вярва може би. Присънило му се е — мъчеше се да ми обясни тато, но аз не можех да схвана. Просто да се обърка човек. Значи, няма друг свят? Всичко, което разправя, чичо Павел го е сънувал? Та мигар и аз не съм сънувал разни неща?… Моят баща е най-умният и знае, няма да ме лъже. Тю, защо няма друг свят! Да иде човек да погледа, както когато на сбор в село идват свирци, циркове, борци, мечкари…

Мисля, че щеше да бъде добре вуйчо Тоно да се върне. Помните ли го? Беше един такъв на вид слаб, ама какъв пъргав — като се излети, реката прескача. И весел човек. С него няма да ти омръзне да работиш или да седиш. Не само знаеше много и интересни приказки, не само можеше да свири на дудук или свирка, но умееше и хиляди други дяволии: брецаше като бивол, цвилеше като кон, грухтеше и квичеше като истинска свиня. А кой можеше да ходи като него на ръцете си с краката нагоре? Никой. Според мен, него трябваше да го наричат дявола, а не чичо Павел. Той да се беше върнал, какви неща щеше да разказва, но не му провървя… Ех, да имаше друг свят, че като ти се скарат на тоя, да отидеш малко на оня!…

Седмица и повече мина и върволицата при чичо Павел намаля.

Дойде чичо Митко при тато. Седят. Шушукат си нещо. На мен на ума все чичо Павел. Дали за него не си шепнат? Може чичо Митко да е бил при умрелия и да е научил нещо много важно. Като си тръгне чичо да си ходи у тях, ще изляза с него.

На улицата, не щеш ли — чичо Павел, седнал до зида на припек, турил до себе си една тояжка. Седи си. Както се полага, поздравихме го. Чичо го попита:

— Оправяш ли се вече, Павле?

— Ами те… съвземам се, Митко, ама за какво ли? Пак трепане ще почне. Да бях си останал там… — Чичо Павел въздиша, а в очите му сълзи се мярнаха. Не съм сигурен, може така да ми се е привидяло. Поговориха си и тръгнахме надолу по улицата. Аз — нетърпелив:

— Чиче, ти пита ли го какво има на оня свят?

— Че какво ще го питам. Няма друг свят. То не е вярно, дето казват, че има. Ти вярваш ли в това?

— А-а, не че вярвам, но приказват… — смотолевих аз.

— Шмекер е Павел — врътна глава назад моят чичо Митко, дето оставихме да седи на столчето до вратника чичо Павел. — С право са го нарекли Гявола… Сума кокошки изяде от глупавите жени, дето му ги носят, че им казал новини за близките им „на оня свят“. Добре е това — казва чичо и бръчките на смеха се набират около очите, — за оздравяването му е добре — кокошки! Ама да ти кажа, не го бива, не е хитър.

— Така ли? Защо?

— На негово място аз щях да измисля друго — уж умрелите искали пари, та да ми носят парички… — Гледам го и не вярвам на очите си: как така чичо ще лъже? А той продължава, като че в някакъв унес и крачи така, че едва го настигам. — Като сбера повече пари и ще тръгна… ама не за оня свят, дето го няма… Щях да ида далече, в оная земя, дело лежат костите на бако ти Евтим — ти надали го помниш, а? — и да ги пренеса тук, при нас…

Чичо се спря, въздъхна дълбоко, изгледа ме, като че за пръв път ме виждаше, и рече:

— Шегувам се аз, шегувам се… Хайде, връщай се, че тъдява има кучета, да не те изплашат.

Да можех аз да намеря пари, че да дам на чичо. Разправят, че имало закопано имане някъде към Геловец, но…

А чичо Павел се съвзе. Почна пак да запряга биволите в ярема и да ходи на оране. Казал: „Ръцете ме сърбят за работа“. И може да е било така. Но точно срещу Нова година у Матови пак се понесоха рев и лелечения. Цяло село си рекло: „Маке, Павел пак се е пренесъл на оня свят“. Не излезе така. Този път чичо Павел беше отишъл на оня свят, но завинаги. Не се върна вече.

— И няма да се върне — рече тато, — защото само този свят е, дето се мъчим в него.