Пелин Велков
Брод (43)

Представление

Тая дума вече е мъртва в нашия език. Тя беше жива за мен, когато свърши оная война, която наричаха Първа световна.

Сега ще разберете защо.

Върнаха се от войната мъжете: едни живи, други осакатени, а трети като вуйчо Тоно и още мнозина, изобщо не се върнаха. За тях казваха, че оставили костите си, за да имало повече банки в България. Казваха разни работи. Къде можеш да разбереш всичко. Важното беше за нас, големите ученици (малко ли е това — четвърто отделение!), че дойде да ни учи един бивш войник: висок като върлина, слаб, с дълъг шинел. На вид така, като го погледнеш — сърдит. А не беше лош човек, напротив. С него е свързано това представление, за което започнах да ви разказвам. Учехме се добре при него. А и той намираше какво да ни говори и извън уроците. Много говореше сърдито за войната. Мине не мине ден, току рече:

— Войната съсипа хората. Взе им здравето… И тия, дето се върнаха живи, да не мислите, че са здрави? Отвън така изглеждат. Но вътрешно са изкорубени: от калните окопи им остана за цял живот ревматизъм, мухлясалият хляб развали завинаги стомасите им, очите им не виждат от снеговете и студовете, ушите им са заглъхнали завинаги от взривовете на снарядите и бомбите… Но войната накара мъжете и да поумнеят: сега мислят кой и защо води войните…

Зяпахме го, слушахме го като говори, но разбирахме ли го? Не. Ние само чувствувахме, че е прав, че е добър човек и го обичахме. Та той и старата учителка Лефта ни подсториха да дадем представление за цялото село.

Но преди да стигнем до самото представление и да ви кажа как мина то, имайте търпение да ви кажа още нещо.

Живи, инвалиди — върнаха се от войната хората. Свърши тя. И като че всичко потръгна, както си беше: ходеха мъжете на оране, на сеене. Работеха както по-рано. Ама не беше точно така: много седяха в кръчмите. Ха имат малко свободно време, ха тичат в кръчмата. Невинаги пиеха — за пиене пари трябват, — но приказваха, приказваха… Уж почнат тихо, че като се емнат на кавга: кой е виновен за войните, кого ще съдят, кого трябва да избират… Такива работи. Мъжки. А половината жени в селото с черни кърпи забрадени (всяка има близък, оставил кости някъде по чужди земи) и току все на гробища — грижи за душите на умрелите. А нашият учител това му беше доброто, че ръшнеше из селото: тук се отбие, там се отбие, пита за едно, за друго хората. И те се радват — каква чест, даскалът да ти влезе в къщата! Канят го да го гощават „каквото господ дал“. А той — яде лук и чушки и се смее:

— Аз съм от лукарския край.

И в кръчмата ходеше, при бай Тодор Шивача ходеше. И ние чухме от големите, че нашият учител е социалист. И се радвахме. Защо, не знаехме — може би, че не беше като другите, че не ни биеше, че в него имаше нещо наистина ново. А кой не обича новото? Разправяха големите, че като влезел в някоя кръчма, тя завирала като котел на огън. Е, то се знае, че пак спорели за войната и защо сега положението е такова тежко.

Та да се върнем на думата си. Този учител се залови да подготвим вечеринка: декламации, смешки и най-важното — ще представим и една комедия. Това беше истинско представление. Колкото и да канех баба, тя не дойде. Все казваше:

— Моята комендия е свършена…

— Не е комендия, а комедия, бабо.

А тя нейното си:

— Така де, комендия, все то.

Голямата училищна стая под старата черква стана салон. Печката бумти. Топло, задушно е. А може би на нас, артистите ни беше горещо от вълнение. В един ъгъл направихме сцена: обърнати сандъци от газ, върху тях наредихме потоници от коли; отпред в двата края на сцената издигнахме две греди, високо на които заковахме напреко една върлина. На нея увиснаха една до друга две шарени черги — завеса. Над главите ни пращи, пука и мига (то е от лошата газ) голяма висяща лампа. Ние се дегизираме. По-точно учителят е свалил неразделния си шинел и ни лепи мустаци и бради. Сега ние виждаме, че той наистина е сух като постник, сякаш „се храни със скакалци“, както казва баба. Тя много се съмнява, че човекът е охтикав.

Сега той повтаря:

— Спокойно, момчета! Представяйте си, че наистина сте старци и баби, големи хора. Седите край огнището и си приказвате. Забравете, че ви гледат възрастните от салона. И да викат, вие си казвайте ролите. Не поглеждайте към тях!

Не мога да си спомня нито автор, нито заглавие на комедията, която играхме. В паметта ми са останали други неща.

Колкото повече салонът се пълнеше с народ, на мен толкова повече ми трепереха краката. Струваше ми се, че ще се задавя и не ще мога дума да кажа. Ами резилът? Ох, да започваме… Всеки от посетителите донасяше отвън с дрехите и опинките си разни миризми: на слама, на сено, на тор; въздухът в салона ме задушаваше с дъх на чесън, лук, вино, тютюн, кисела пот.

— Сега застанете по местата си! Започваме!

Докато е при нас Иван Драганов, нашият учител, няма страшно. Голяма мъка видяха ония, които трябваше да дръпнат от двете страни чергите и да открият завесата.

Прощавайте, но пак ще се отклоня. Четох преди година у Константин Симонов нещо за японския театър (като че беше в „Япония — 46“). Учудващо за читателя на тая книга може би ще бъде това, че в японските театри и сега, в наше време, има мъже, които изпълняват женски роли. За мен това не е откритие — мъж да играе жена. През 1919 на същия този наш век през зимата аз играх женска роля. Тогава в забутаното село на Дунавската равнина не можеше да се намери жена да играе на сцена, както сега в Япония. Признавам, че играх тази роля не с удоволствие, но нямаше друг да се жертвува…

Ние декламирахме ролите си, публиката си разговаряше, докато настъпи една домашна свада. За да придадем реалистичен колорит на тази сцена, както ни беше научил нашият режисьор, взехме да се дърпаме и бием — мъж и жена. Аз пустосвах „мъжа“ си и дигнах метлата, а той (Гарвана) ме халоса по главата така, че искри ми излязоха от очите. Неочаквано на сцената при нас скочи бай Сивко и се залови да ни разтървава. Публиката се надигна от чиновете и столовете (които си беше донесла от къщи!) и се развика:

— Сивко, остави децата бе!

— Ей, слизай от там, маани се!

Свлякоха го от сцената, а той се оправдаваше, че искал да ни „разтърве“. Продължихме да играем, но много се смущавахме от това, че чувахме как публиката коментираше „разтърваването“ на бай Сивко. Най-после учителят излезе пред сцената и помоли за тишина.

От изпотяването ли, от лошото лепило ли, но един от мустаците на „мъжа“ ми падна. В салона избухна неудържим смях, понесоха се викове. Ония, които все пак уважаваха нашия труд, наскачаха и се развикаха към размирниците:

— Стига бе! Ще млъкнете ли? Ние сме дошли да гледаме и слушаме децата.

— Моля ви да запазите тишина! — викна строго нашият учител и всички, които бяха служили войници, после казваха: офицер е бил, личи от това как командува!

Пак продължихме, но и това беше временно. Навярно публиката се е измъчвала от въпроса: кое ли е това момче със забрадката, докато са се досетили, че съм аз. Това не беше само досещане, а просто разкриване. Само че то не стана нарочно от моя страна, а ето как. Като се въртях около фалшивото огнище и се карах на „мъжа“ си, че пие, подпаската, с която бях стегнал на кръста си дългата женска риза се разхлаби. Ризата увисна и се повлече по пода. А дъските бяха потоници, грапави. Намери се някакъв чекор, полата на ризата се закачи, но аз не усетих това навреме, препънах се и паднах така, че дъските издумкаха като гръмотевица.

Салонът отново е на крака и гърми от смях и закачки, цвили от удоволствие. И не настъпи спиране, защото при опит да се изправя, развърза се и падна от мен на пода и престилката ми. Изправих се бързо на крака и, за да не ми пречи дългата риза, за да избягам по-скоро зад сцената да се спасявам дигнах ризата с две ръце нагоре. Това беше несъзнателен, защитен рефлекс, но публиката го изтълкува посвоему (че уж ми се допишкало, както чух след това) и салонът се раздруса така от викове и смях, че звъннаха прозорците. Всички видяха панталоните ми и вече нищо не можеше да ги укроти: смях, кискане, викове, подмятания, провиквания… Най-после побързах зад сцената, дето ме очакваше ухилен и самият учител. Всичко това наложи бързо спускане на завесата. Ама как да стане това „спускане“, когато едната черга се изхули от върлината и падна пред сцената.

Ох, никак не е леко мъж да играе женска роля! Даже е много трудно. Виждате какви непредвидени неща се случват, та изместват вниманието на зрителя в друга посока. Още по-трудно е да надвиеш в себе си страха от бъдещите подигравки: да ти подмятат, че си жена, когато ти знаеш, че си мъж. Обидно нещо.

И друго: добрият учител изчезна. Първенците не го харесали. Махнал с ръка и отишъл в своя си край. Май че в горнооряховско. Там бе лукарският край. А дали е жив? Кой знае? Мнозина от онова време изчезнаха. Ще ми се да благодаря на всички, макар и със закъснение, че тогава ме осмяха: не станах актьор нито на сцената, нито в живота като някои други.