Пелин Велков
Брод (20)

Конска муха

— Тичай да го срещнем! Дядо Митрен иде — извика ми от улицата и метна пети Гарвана, не ме дочака да отворя вратницата. Хукнах подире му.

Не можеше да не изтичам, ако ще би и сто работи да имах.

Дядо Митрен рядко слизаше в селото. Гледаше си овцете някъде по Високо поле — имаше си там кошара — и ако идваше в село, то беше само да вземе нещо от къщи (дето живееха синове, снахи и внуци) — хляб, брашно, сол и други неща за ядене. Напълваше дисагите, мяташе ги на магарешкия гръб и още същия ден изчезваше при своето стадо.

Освен магарето на дядо Митрен, други магарета в селото нямаше. Видехме ли, че дядо Митрен идва, втурвахме се да го посрещнем. Подразбира се, че не той ни интересуваше, а магарето му. С дълга тояга в ръка, щръкнала чак над главата му, разгърден, с наметнат кожух на раменете (никога не съм го виждал да носи облечен кожуха!), дядото вървеше бавно, а ние ситнехме около него. Той се взираше в нас, разпитваше ни чии сме. Когато децата отговаряха, той или дигаше дебели вежди и мигаше от учудване, или клатеше глава. Като чу моя отговор, обърна глава към мен:

— Аа, ти си унук на кръстника Вълчо! Велково момче ли!

От мама разбрах, че ние се родеем с дядо Митрен по кумовство-кръстничество и се възгордях. Че как не! Аз бях над другите деца поне една педя по-високо. Малко ли е това: старецът ти е роднина, а неговото магаре горе-долу също ти е роднина! Един вид — мое магаре е.

Дядо Митрен беше изпратен от нас до техния вратник. Той си влезе вкъщи, а ние понадничахме през зида да гледаме магарето и после се разотидохме. Ех, да може да се отвърже магарето, да излезе на полето, а ние да го пипнем, каква езда ще падне!…

На другия ден Мито, внук на дядо Митрен, по-голям от нас, докара, яхнал Марко, да го пои вода на герана пред пощата. Ние живеехме недалече от пощенската станция, та веднага изтичах да погледам магарето отблизо, ако може да го пипна и — с тайната мисъл — да мога да го яхна. Мъжкарят ме посрещна враждебно: както пиеше вода от каменното корито, щом го наближих, сви уши и ми се озъби. Също като куче. Само че какви едри зъби, ако те докопа, ръката ти може да откъсне. Отстъпих назад. Всички движения на животното ми се виждаха зловещи — мляскането с увисналите устни, от които се стичаха струйки вода. Пък на мен водата ми се видя като капеща кръв от устата на страшен змей. Навярно това ще е било от слязлото ниско на запад слънце, но аз не се досетих. Кумецът Мито се скара на Марко за неговото недружелюбие към мен (не признава никакво роднинство), а на мен кумецът рече:

— Не те познава, кръстник, затова. Я наскуби малко трева и му дай, ще се сприятелите. Марко е кротък.

Навярно за да потвърди това, магарето внезапно дигна глава, захълца, а в гърлото му нещо закъркори и такъв рев се изтръгна от него, че аз неволно подскочих. След пиенето на прясна вода, Марко показа добър апетит. Забравил, че не се познаваме и че ме обиди, той ядеше лакомо тревата, която скубех от поляната и му поднасях.

— Искаш ли да се качиш на него?

Кумецът като да беше прочел мислите ми — така позна. Както дядо Калин от Ботево, врача, за когото големите разправяха чудеса. Кумецът прекара магарето до един голям камък и ми помогна да се настаня на гърба на животното. Който не се е качвал на магаре, той нищо не знае! Марко стоеше търпеливо. Благодарен е, дето го бях хранил. Кумецът Мито ми подаде повода на юларчето и рече:

— Разходете се до края на поляната и се върнете!

Магарето вървеше бавно, навеждаше се и пощипваше трева. Много ми се искаше да му ударя няколко пети в хълбоците и да препусна, но се побоях: ами може да разсърдя кумеца и той друг път да не ми го даде… В близката локва няколко гъски се разкрякаха като че не бяха виждали магаре. Искаха да го изплашат. Ами! Марко само помръдна уши и дори не ги погледна. Чудесно, кротко магаре. По цял ден не бих слизал от него. Да вземе тато, че да си купим и ние едно…

— Добра среща, едно въз друго! — поздравиха ухилени двама ергенаши с кривнати над ухо калпаци и кръкми над челото. — Къде сте ходили?

Не ги удостоих с отговор. Ами че не знаех какво казаха, не разбрах. Само дръпнах юлара и магарето тръгна назад, дето край кладенеца ни чакаше кумецът Мито. А ония двамата — също там стоят, смеят се презглава. Ще спомена тук, че после, когато ми обясниха, че ония шмекери са нарекли и мен магаре — две магарета едно върху друго, — ядосах се много и дълго им се сърдих за онова, което бяха направили с магарето.

Стояхме до кладенеца. На мен това не ми харесваше — щеше ми се магарето да тича, да ме видят моите приятели, да се пулят, — а тия двамата ни задържат. Единият познавах — Къно, приятел на големия ми вуйчо, а другият май че беше Вачо. По едно време Вачо изтича някъде и тутакси се върна. Магарето дреме, на мен главата ми се напече от червеникавото слънце, а ония току милват Марко, чешат го зад ушите, потупват го. Големи мъже, пък като децата!

Изведнъж нещо стана. Марко се разрева, заскача, захвърля къч и хукна да бяга. Аз паднах в бъзето и копривата, а Марко взе да се търкаля в прахоляка — ту виреше крака нагоре, ту лягаше по корем, ту се изправяше и все пръхтеше и хълцаше жално.

Изплаших се. Стори ми се, че магарето умира. А ония стоят край герана и се превиват от смях. Защо се смеят, не виждат ли какво става с Марко? По пътя минаваше каруца. Каруцарят спря и също започна да се смее, като че кудкудякаше. Магарето се успокои и аз също.

— Много ли се удари, кръстник? — дойде при мен кумецът. Бръскаше с ръка сламките и тревите, полепнали по ризата и панталона ми, уж сериозен, пък току прихне да се смее. Какво смешно има? Ами ако Марко умре?

— Разболя се… — соча аз разтревожен магарето, което въртеше глава в бодилите. — Лошо му стана. Може да е глътнало с водата някоя жаба и тя в корема му…

Кумецът се извива назад, после напред от смях. Опитва се да заговори, но се задавя. Ония двамата бяха изчезнали. Каруцарят също потегли из пътя си.

— Кои бяха тия магарета, дето направиха на брат си тая беля? — чух гласа на дядо Митрен. Не бях го забелязал кога е дошъл. Живееха наблизо, та навярно е видял всичко от язлъка на къщата и сега идваше да спаси отровеното си магаре. Кумецът Мито още не можеше да дойде на себе си и да каже две свестни думи на дядо си.

— Ти, кръстниче, не се ли уби? — попита ме дядо Митрен. — Не си? Добре… То от кон да падне човек — нищо, но от магаре се претрепва. Нали знаеш, че конят, като препуща, вика на ездача: „Дръж се, бае, вятър те носи!“, а магарето повтаря: „Търнокоп и мотика, търнокоп и мотика!“. Да те закопа мисли… А тия безделници само за бели мислят. Не ги впрегнат бащите им на работа. Конска муха ще пускат на кроткото добиче. Нали знаеш, че магарето не търпи конски мухи.

Не знаех. Но клатех глава, уж знам и разбирам. Колко още щях да клатя глава!