Пелин Велков
Брод (25)

Реквизиция

Минеха не минеха седмица-две, току се понесеше из селото:

— Реквизицията пак е дошла!

— Дошла е реквизицията-а! Знайте-е!

През плетища и зидове за минута новината стигаше от единия край на селото до другия. Поради общата суматоха, която предизвикваше тази дума, а и честия рев на жените, мислех си: хората криво казват думата — тя е ревация, пък те й думат реквизиция. Как няма да ревеш, като ти изгребват от хамбара и последното зърно! И жените ревяха и кълняха и войната, и реквизицията, и всичко, ревяха и се заканваха:

— Като се върнат мъжете, ще видите вие!

А стрина Куна миналия месец се обърнала заднишком към комисията, надупила се, дигнала сукмана и рекла: „Като ми взехте всичко, сега ще ми ядете това…“

Не посмели да я арестуват. Може би защото в това време мъжът й бил ранен и лежал някъде в болница. Такива ми ти работи ставаха — дойде комисията и каквото намери, взема, никак не те пита ти какво ще правиш после. Лоша работа. Мама много се боеше кметът и ония с пушките, дето ходеха с тая реквизиция, да не вземат биволицата (само тя ни остана), че лошо тогава.

— Ако и нея заберат като воловете — говореше мама, а на очите й сълзи, — тогава — умирачка!… Ама няма да им я дам, няма!

И аз, като виждах мама такава настръхнала, сърдита и разревана, почвах да треперя, да плача и да повтарям:

— Няма, мамо, няма да им я дадем!

Ех, да беше тука поне дядо Къно, никак нямаше да се боя. Но от няколко месеца бяха взели и дядо войник. И не само него, ами и други стари хора от селото. Да помагали. Разправяха жените, че старците карали с коли на войниците там някъде, на фронта хляб и разни други работи.

Тъкмо имаше-нямаше седмица преди тая комисия пак да дойде, върна се от войната дядо и още двама други стари хора.

— Изволниха ни по причини — рече дядо. — Комисията каза, че имаме и синове войници, па и да си умрем на спокойствие вкъщи…

Дядо кашляше много. Простинал. А един от приятелите му, дето се върнаха заедно от войната, три дни след това дотрая — умря. Баба думаше на дядо да стиска зъби докато се върнели момчетата (и големият ми вуйчо, и вуйчо Тоно бяха войници). Ако е до стискане на зъби, и аз мога да помагам с моите, стига дядо да не умира. Може за вас да е стар, ама той е сила. Като е при нас, нищо страшно няма. Ха речем — Дунава прегазваме, както има една дума. Ама така си е, той е държелив, на вид даже ще речете, че е дребен, ама е прав като шишане и як за трима. Аз много го обичам, когато се усмихва, защото тогава сините му очи святкат като сини мъниста. Надали друг като него, освен дядо Петко Левака, знае толкова приказки.

Сега реквизицията нека дойде у нас и у дядови, да видим какво може да направи! Само мама, дето я е страх заради биволицата. Ама и за страх си е! Тая биволица спрягаме с една крава на дядови, та орем. Като вземат и тях, тогава? Щом се върна, дядо рече, че ще намери (ама откъде?) още едно прегало. Ние с малкия ми вуйчо се зарадвахме: с едното прегало дядо ще оре, с другото ние.

— Малки сте — смее се дядо и ни натиска шеговито по вратовете с пръсти като рога на вили. — Гледайте си науката. Има време да станете орачи и вие.

Нека дядо да намери отнякъде добичета, па ще види. Мигар ние двамата ученици — единият (аз съм това) във второ отделение, а другият (вуйчо ми) в четвърто — мигар ние двамина не чиним колкото един голям човек? Училището? Ами когато сме свободни, ще орем — следобедите, в неделя.

Свършваше есента. Ранни мъгли легнаха над равнината. Дядо — кашлица не кашлица, — взе да излиза на оран: изоре тяхна нива, после — наша. А една вечер рече на мама:

— Трябва за зимнина да мислим. Брашно!

— Откъде, тате? — затрепери гласът на мама.

— Ами… казано е: „Бели пари за черни дни“. Дали ти остана нещо от наниза, дето ти дадохме за сватбата?

— Имам още няколко зърна — въздъхна мама.

Ден и нощ се губи дядо Къно и ето ти го по тъмно докара чувал брашно. Цял чувал! В съсека на хамбара за чисто брашно сипаха малко на дъното, а чувала някъде спотъмиха. Много исках да зная откъде е взел дядо брашното, но едва не ме набиха и казаха да вървя да спя, докато не ми е „запален врата“, сиреч, докато не са ме напляскали.

— И да мълчиш! — закани ми се мама. — Нищо не си видял.

Да не съм дете! Ще мълча, разбира се. Защото ония от комисията, ха научат, че имаме брашно, ха го изгребаха. Мама да го купува с парите от гердана си, а пък те… Ами! Ням съм като гроб! И все пак от откъслечни думи на възрастните досетих се, че дядо е ходил някъде към Огоста (приятели има нататък), защото спомена Шоновата… Дановата… Това са воденици. Пригледали са го приятели. Е, вярно, че с пари, но нали парите са затова.

Тоя ден, за който искам да ви разправя, беше много мрачен. Мъглата малко се беше дигнала, но пронизващата влага си стоеше, та се гушехме в кърпените си палтенца. Връщахме се за обед от училище. Вървяхме тримата — малкият ми вуйчо, четвъртоотделенецът, Гарвана и аз. Като наближихме къщата на вуйчови, като че дочухме караница в двора. Каква ще е пък тая? С кого ще се кара дядо? Изтичахме да видим. Хора в двора, хора надничат откъм пътя, през оградите откъм съседите.

Реквизицията беше дошла у дядови: един военен началник (пагони имаше), един войник с натъкнат на пушката нож и други двама наши си хора, селски. То се зае — в средата кметът.

— Ще наредя да те арестуват — говореше сърдито военният. — Сега е военно време, съд… Не ви е жал за майката-родина. Лъжете, криете храните.

— Аз, господин капетанин, я защищавах. Там сега са зет ми, синът ми, още един… За тях ли няма да дам, ама като няма откъде?

— Длъжен си да предадеш количеството, което се иска от теб.

— Да предам де, ама откъде да взема? Нека кметът каже не съм ли давал и колко е взел досега от моя дом.

Кметът се поизкашля, кривна врат и с пресипнал глас:

— Давай, Къне, имаш! Видели са те, като си докарал…

— Така ли? — пламна дядо. — Аз имам, а ти нямаш, а? Вън от къщата ми! Вън, вашата…

Не бях виждал друг път дядо Къно така ядосан, лют и се изплаших. Цял треперех. Дядо се мушна в мазето и изхвръкна от там със секира в ръце. Скоро наточеното острие засвятка. Най-първо баба ревна и се лепна за дядо, задърпа от ръцете му манарата. Ревнахме и ние. Хем ревяхме, хем и тримата, захвърлили книгите настрана, грабнахме по едно дърво: ще арестуват дядо, а ние ще зяпаме… Нахълтаха и други хора през вратника, развикаха се, кучетата в махалата взеха да вият.

Най-после дядо хвърли настрана секирата, ние отпуснахме на земята дърветата. Войникът държеше пушката с ножа, насочена към дядо. Сред писъци, клетви и мърморения подкараха дядо към общината. Ние — след него. Общината не беше кой знае колко далече, но завчас се сбра половината село. Най-напред вървеше дядо, подкарван от войника, а зад него — опашка: жени на сбуни, които непрестанно кълняха и се заканваха; отнякъде се явиха старци, които едва-едва тътреха крака.

— Изедници! — крещяха жените. — Пущете човека!

— На войната не го убиха, та тия тука ще го затрият. Тичайте, хора, отиде Къно!

— Нека кметът да даде, колкото ние сме дали за войската!

Много народ се стече на площада пред общината. Старците се бяха скупчили току пред вратата и нещо спореха, тръскаха глави. Ние бяхме турили камъни в джобовете си и се канехме да изпотрошим стъклата на общинските прозорци. Какво си мислят тия комисии!…

Мъглата се разнесе. Малко просветна. Двама старци се отделиха от общата купчина и се вмъкнаха в общината. Какво бяха говорили с военния и с кмета, не се знаеше, но скоро те излязоха заедно с дядо. Ние си отдъхнахме и изхвърлихме камъните от джобовете си. Страшно беше, ама нали ви казах, че дядо не е кой да е — победи, изплашиха се от него, пък и като се събра народът…

След тая случка дядо стана нещо като втори кмет в селото: кой от какво имаше да се оплаква, кой от какъв съвет се нуждаеше, всички идваха при дядо. Ние пък с нашите си интереси — току мрънкахме на дядо:

— Сега си свободен — напирахме ние с вуйчо и Гарвана, — ха да разкажеш една приказка. Не е време за приказки ли? Тогава ни разправи за войната, нали си бил там?

И той разказваше: по кои места минавали с обозите, какви храни карали за войската… И какво излиза? Нищо и никакво: за войниците няма. Ни за тато, ни за вуйчо Тоно — за никого.

— Че като взема тая комисия реквизицията — питам аз дядо, — къде отива това, дето взема от нас?

— Там е работата я! — клати глава дядо. — Докато стигне до ония в окопите, тоя вземе, оня вземе — крадат и за войника нищо не остава.

Ама защо им позволяват да крадат? Питам себе си наивно, защото не мога да разбера нищо от тая проклета война.