Пелин Велков
Брод (29)

1.

Накокошинили сме се край огнището. Чакаме. Вън се здрачава. Цял ден ръмеше дъжд, но надвечер престана да вали. Престана, но влагата е проникнала навсякъде като лютив дим. Ей като този дим, който сега изкарва сълзи от очите ни, но ние не се отдръпваме от огнището, защото ни е студено, защото се топлим и защото сушим дрехите си. По съветите на баба преди малко се събухме. Нахвърлили сме чорапите и навущата си върху вършините край огнището, а краката — бабичасали от мокрежа — сме обърнали с ходила към топлото. От прострените навуща, от самите нас се дига пара. Димим като запалени.

Баба ни се кара кротко:

— Как можахте да се измокрите толкова! Ще вземете да се поболите нещо.

Жали ни, затова не гълчи много като друг път. Ми то си и заслужава да ни окайва човек. Цял ден вървяхме подир биволите и воловете под ръможляка през мокрите ливади. Все под дъжда. Не помогнаха ни спирания под дървета, ни опанджаци. Но сега ще се стоплим и ще си хапнем сладко. Чакаме само да се опекат… Гладен съм като вълк. Не че не съм ял през деня. Ядох. Мама ми беше турила в торбицата голям комат просеник, буца сирене и глава лук. Малко ли е това! Е, да имаше мръвка, по-добре щеше да е, или дори варено яйце. Ама то всеки ден не е Великден — и това, че имаме сирене, беше много. Кой знае защо сега съм толкова гладен?… Сетих се: и тиква ядохме. Намерихме в едно кукурузлянище спотъмена мокра тиква. Не я видели хората, когато брали кукуруза. Забравили я. Наш късмет. Напалихме огън. Ама то под открито небе на тоя есенен дъжд гори ли огън като огън! Печена-недопечена — изядохме я като нищо.

А сега, щом влязох у бабини — един глад, не ви е работа. Такава пара се дига от боба, който ври в гърнето до огъня, че как да не ти се прияде! До гуша да си се наял — пак ще ти се напълни устата със слюнки. Боб е това, не е шега!

Докато се топлим и чакаме баба да сложи синията за ядене, сетихме се за вуйчо Тоно. Не помня кой и защо отвори дума за него, но заговорихме: Къде ли е той сега? Дали е мокър и измръзнал като нас? Дали е гладен? И това „гладен“ като рекохме, спомнихме си как веднъж искаше да ни нахрани той с нещо необикновено…