Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Пелин Велков

Заглавие: Брод

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: април 1981

Редактор: Божанка Константинова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Елена Падарева

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14955

История

  1. — Добавяне

Къща-пръстеница

Пълзяхме с Гарвана покрай плета. То не беше дори плет, а ограда от нахвърляни в една редица сухи драки и трънки, сред които тук-там стърчеше по някой колец. През такава ограда добиче не може да мине. Само някоя дългокрака, тънка и лека кобила като нашата Рена може да го прескочи, дори и по-висок да е плетът. Не се хваля, честна дума! Чудна кобила! Но ние нямахме намерение да прескачаме плета. Пълзяхме и от време на време надигахме глави — искахме да се убедим, че не е останало нито едно от кучетата, че ще се мушнем през вратника и — на къщата! Че дядо Банчо го нямаше вкъщи — знаехме.

Отдавна бяхме хвърлили око на къщата на дядо Банчо. Много сгодна беше да се изкачим на покрива и да надникнем през комина. Не да крадем, нито да пакостим — просто бяхме надничали в един такъв комин, щеше ни се и в този.

Такива едновремешни къщи-землянки имаше в селото само две — на Гъргор и на дядо Банчо. Гъргоровата не беше интересна, защото беше достъпна — без ограда, без кучета (само един дръглив пес, който, като те види, бяга в бодила). Тя беше завладявана неведнъж. Дядо Банчовата беше по-интересна като по-недостъпна. Освен бодливата ограда, имаше и три рунтави кучета — същински мечки. На два пъти се опитахме да ги подкупим с качамак, но нищо не излезе: излапат качамака и пак налитат на нас.

— Видях го, замина — дотича преди малко Гарвана при мен и ме уведоми, че дядо Банчо заминал някъде вън от селото с колата.

— А кучетата?

— С него…

— И трите?

— И трите.

Излезе ни късметът. Но предпазливостта не е излишна. Като допълзяхме до вратника, понадигнахме се, огледахме се. Тихо. Отместихме вратника, колкото да се проврем и на пръсти забързахме към заветната къща.

Каква ти къща! Една дълга колиба, половината на която е потънала в земята, а нагоре, над земята се вижда половин метър висока стена. Стена не е, а плет, измазан с кал. Покривът ниско, полегат и пръстен, а върху пръстта израснали трева и бурени — татул, кучешко грозде. Тичай да тичаме сега към комина. Дано не ни свари дядо Банчо, че какъвто е креслив, сърдит, има да ни гони с кривака. И не само плаши с тая кюския, ами и бие, да. Децата уж му разваляли покрива. То па един покрив — нали го виждам, да умреш за него! Земя, пръст! А и старецът, ако не иска да се качват на покрива на къщата му (то всъщност — колиба), да си направи истинска къща като всички други хора — от камък, висока, с керемиден покрив.

Старите разправят, че едно време (много отдавна) селото ни не било тука, а на Тончовец, е-ей там, към село Бързина, което не съществувало тогава. Хубаво, ама появила се чума. За да се спасят, хората избягали от там и се заселили на Геловец, до Драганкина могила. И пак избягали от чумата, та се скрили в горите — гори имало тук едно време, — дето е сега селото. Направили и тук къщи-пръстеници, землянки. Минало що минало време, чумата не ги намерила тук, те харесали мястото и почнали да дигат истински къщи.

— А дядо Банчо защо не си направил? — питах дядо.

— Казва, че и тая му е добра, макар като суек да се вре в нея.

— Ами Гъргорови?

— Е, те изпомряха. Останаха само двама, на които им е все едно в къща ли, на поляната ли ще седят.

Питахме. От детско любопитство. Всички си направили къщи, камък на Селището и Драганкина могила колкото щеш, а тия — не. Защо?

— Банчо е дърт вече, опрел се е, ама синът му ще строи… Вие да не ходите да правите пакост у тях, че ще ви затворят в капана, та не знам какво ще стане.

Намерил дядо с какво да ни плаши! За деца ни взема. Че какво като ни затворят? Капанът е край общината, заграден е с каменен зид. Висок? Ами! Ние с Гарвана като нищо ще го прескочим.

Да си призная, боим се малко нещо от черепите на разни животни, които дядо Банчо е набучил на колове и на всичко, което стърчи в двора. Малките — нищо, но големите бели черепи с тия черни дупки, дето са били очите — като че те гледат…

Наведохме се над комина. Надничаме. Нищо интересно няма: черно дърво, напреко на комина; от това дърво виси верига; на веригата — котле. И всичко е черно.

— Ха-хаа! — смее се Черния и ме сочи.

Досетих се, че съм се очернил от комина. Веднага се обърсах, но размазах чернилото по цялото си лице. А Черния примира от смях, ама не може да види, че е като арапин — само зъбите му се белеят.

— Виж себе си!… Кукуригу — викам надвесен над комина.

— Ку-кууу! — вика и той.

Що ни трябваше да се обаждаме! Качили сте се, мълчете бе! А ние — дъра-дъра. Уж всички кучета на дядо Банчо отишли с него, а откъде се взе това шарено, рунтаво куче, едро като магаре?

— И до три не знаеш да броиш. На сега!

— И трите бяха — кълне ми се Гарвана и се озърта.

— Този Шаро да не е четвърто куче?

А Шаро никак не ни остави да спорим. Покатери се на покрива при нас. Отвори една уста, лае… А ние нищо нямаме в ръце. Скубем татула и репея и замеряме Шаро, ама той налита, не се бои. От съседния двор, от Драгушковци, се обади мъжки глас:

— Ъй бе, Шаро! Какво става там?

Клекнахме до комина. Песът отстъпи, но не сне обсадата. Какво да правим? Ако побегнем, остави, дето ще ни подгони този звяр, но и ще ни видят хората, ще ни се смеят после. Да стоим — дядо Банчо може да се върне и работата става дебела.

— Вие какво дирите там, бре? — обади се съвсем близо до нас оня мъжки глас. Не бяхме забелязали кога е дошъл до къщата. — Я скоро долу! Бий! — пъди той кучето.

Долу, ама в ръцете му тояга. Значи… Нищо добро не чакай. Споглеждаме се с Гарвана, заобикаляме комина, скачаме и — бегом към вратника. Когато сме се надбягвали с Гарвана, винаги съм го изпреварвал, а сега — отиде, та се не видя. Тъкмо на вратника усетих, че кучето е зад мен — ръмжи, дъхти като бясно. И — дръж за дъното на панталоните. Повали ме тоя шарен гад. Докато рипна на крака, Гарвана — с камъни по него…

— Ей, не хвърляйте, мен ще пребиете! — пак оня глас. — Чии сте вие?

Тъкмо това ще му кажем, ами! Вятър ни отнесе, та спряхме чак вън от селото, на Изкарвището. Добре, че беше жега, та селските кучета се бяха изпокрили по сенките, иначе цяла глутница щеше да ни гони из прашните улици.

У Гарвана, скришом от майка му, зашихме моя панталон отзад.

Но вечерта мама забеляза скъсаното и не минах без един плесник по задника и един по врата.