Пелин Велков
Брод (8)

Катран

Без малко не изтървах. Добре че погледнах през прозореца. Дядо обикаляше колата на двора. Досетих се, че ще я смазва. Изтичах веднага при него да гледам. Кой знае защо, страшно обичам миризмата на катрана. Може би защото ми напомня за кола, пътуване, далечен свят — полета, реки, гори. По-рано, като мажеше дядо пак колата с катран, попитах го как се прави катрана.

— Запръжват дървото и става катран.

Я! Този дядо, той пак се шегува — в тиган ли запръжват? Смее се и вика:

— Бе ти всичко искаш да знаеш.

— А-ха — съгласих се. — И защо другите момчета не обичат катрана, а пък аз го обичам?

— Е, то, дето си различен от другите, не е лошо…

Много пъти до сега на такива питания ми е отвръщал:

— Мислѝ!

Лесно е да се каже „мислѝ“, ама като нищо не мога да измисля? Чак еей по-късно, след много време, нещо почвам да проумявам: значи, аз съм „шугава овца в стадото“ или пък е добро — няма да се бия като тях, няма да крада в бостаните, няма да лъжа? Един мъчен живот, казвам ви. И да обичаш катрана — пак трудно.

Дядо хваща една от предните климии и раздрусва колата. Опитва нещо. Но защо лицето му е такова шарено, на петна, както беше на баба Ката, като умря? Нещо ми стяга сърцето. Не, той нали каза, че ще живее сто години, та да види как ще изпукат всички народни душмани.

— Кои бе, дядо?

— Има време да разбереш. Порасни, па тогава!…

О-хо, кога ще стане това! Но дядо е силен. Това, дето се показа като петна на лицето му, то са сенки от дървото. Слънцето се е дигнало вече високо. Той мина от другата страна на колата, петната ги няма. А баба Ката си беше болнава, слаба. Я го него как друса колата с една ръка, в другата е закачил на пръст за халката катранника! Ще маже колелетата. Ще пътува някъде — пред път винаги е така. Аах, да рече да ме вземе и мене с колата!

Грее слънце, но в двора е още голо. Пъпките на дърветата се наедрели. Затова и врабците се мотаят из клоните: и на тях им мирише на зелено, на пръст, на пролет. Ха-хаа, това глупаво врабче — чик, чик! — кацна на ритлата на колата, фръцка се, кокошини се. Дядо дига глава, гледа го и се смее. Той и по-рано ми е казвал, че разбира езика на животните. Каза ли му нещо врабецът, та дядо му махна с ръка и рече:

— Върви си гледай работата, че сивият котак се навърта тъдява.

Хвъркатият разбра това, та веднага отлетя на покрива на къщата. А котакът наистина се припича кротко на терасата. Дреме и няма никакво намерение да гони врабчето. Кокошките ровят из торището, а петелът, еребатият, току се надува — пее срещу слънцето. Перушината му не е златна, да знаете. Само изглежда златна. Преди седмица оскубах едно перо от опашката му — не е златно, не е като на петлето от приказката. То стана тогава цяла история. Натиснах аз петела, а той като нададе едно крякане, като ме закълва, та мама се показа на прага и се развика:

— Бре-у-у, какво го правиш тоя петел? Ще те клъцне. Нали го знаеш какъв звяр е.

Маке, няма да го знам! По-рано, видеше ли ме на двора, тичаше и скачаше да ме удари с шиповете си. Веднъж едва не ме повали на земята. Дядо тогава рече:

— За гърнето плаче тоя петел. Ще го заколя.

Разревах се. Жал ми беше за петела. Не го заклаха. А и той вече, както каза дядо, беше разбрал, че няма да закачам кокошките му (защо ще ги закачам, нали те носят яйца!), давах му и трохи и се сприятелихме. Като ме видя и сега еребатият се затича към мен, ама не да ме напада — мисли глупчото, че му нося хляб да му хвърля. Кокошките — летят подире му.

— Нямам нищо — показвам му дланите на двете си ръце.

— Иш! — пъди ги дядо. — Вървете за червеи на торището.

А свинята в кочината откога гърди, квичи, като че я колят. Тю-у, тя пък все гладна, та жадна!

— Иди кажи на майка си да изнесе нещо на тая зурла, стига е пищяла!

Тичам и веднага се връщам. Не бива да изтърва нещо от работата на дядо. После, той винаги ми дава да пипам едно друго, да му помагам. И сега веднага рече:

— Я го подръж! — и ми подава катранника. — Само да не се изцапаш като по-рано.

Ще се изцапам — да не съм малък? Вярно, че катранницата е един голям биволски рог, но е с острото надолу, а широката част, устата, дето е и халката, е нагоре. Това „по-рано“, за което ми напомня дядо, то стана без да искам. И тогава държах катранницата за желязната халка и чаках дядо да я поиска, за да му я подам. А Мечо, нали е глупаво куче, дойде и души, души катранника. Какво разбира той от катран, ама на̀. Мисли, че в рога има кой знае какво за лапане, което аз не искам да му дам, та се изправи с крака на мен — да надникне иска. Едва не паднах. Ядосах се, оставих рога на земята и грабнах една пръчка. Мечо — дим да го няма, ама като се обърнах, катранницата се изляла. От дядо знам, че катранът е нещо скъпо, та и сега държа рога, но се озъртам — дано Мечо не дойде, да не направим пак беля.

— Ако ти тежи, закачи го на един от ония клинове — сочи ми дядо Вълчо изсъхналия стар салкъм, прерязан високо над земята. В сухото стъбло е навъртял дупки и е забил в тях дървени клинове. На тия клинове закачват разни неща. Веднъж по тях се изкачих и седнах отгоре на сряза. Пак ми се караха — щял съм да си счупя врата. Така се чупи то врат!…

— Не, не ми тежи никак — подигам нарочно рога нагоре. Искам да помагам, да ми мирише на катран, на път, на нещо далечно, което не знам какво е, но ми е приятно да мисля за него.

Ето го и сивият, котарак. Пристига важен-важен, вирнал опашка нагоре като тояжка. Какво искаш и ти? Я бягай от тука, че ако всички врабци се спуснат отгоре ти, ще ти оскубят козината… Дядо е издърпал едно от предните колела до края на оста. Навежда се и занича нещо. Оплаква се, че му отслабнали очите, затова така отблизо гледа. Пъхти нещо недоволен. Върти глава заканително. Ама не на мен.

— Лъже! — говори той за някого. — Каква стомана е това! Вятър. Просто железце извил, блях направил. Затова бляховете се изтрили така скоро…

Ясно. На ковача, на железаря Байрам или на сина му Али се сърди, че тия железни плочки, дето са заковани върху дървената ос — бляховете де, не са добри.

— Я дай насам катранника — протяга ръка той, взема перото (в катранника има натопено голямо гъше перо) и леко маже с полепналия по перото катран оста, а аз държа катранника под оста. — Катранът трябва да се пести. И от всичко трябва да пести човек, иначе няма спасение, умирачка!

Той маже с перото и оня железен масур, набит в главината на колелото, който се казва пурия. И ми обяснява, учи ме: ако не са тия железа, ще се трие дърво о дърво — оста о главината — и скоро ще се изтрият и строшат. Желязото е друго — трае много повече, здраво.

— Добре — обещавам аз да запомня казаното.

Добър е дядо Вълчо. Добър и умен. Нищо, че вика така силно, когато говори, като че се кара с някого. Веднъж тато му направи бележка да говори по-тихо, а дядо го изгледа жално и рече:

— Не си чувам гласа бе, Велко. Що ще викам?… Ех, старост-нерадост!

Аз много се гордея с него, защото е умен. Вижте да ви кажа едно нещо. Нали на края на оста има клечка, която се туря, за да не излезе колелото навън. Клечката може и дървена и желязна да бъде. Повечето хора имат железни клечки. Да, ама като забързат воловете или като затичат, колата се друса по трапищата и току видиш — колелото изхвръкнало настрана, колата клекнала на оста и оста — прас! Защо? Защото клечката изхвръкнала, паднала. Види се, дядо много ще е мислил по това. Накарал ковача да пробие дупчица на долния край, на тънкия край на клечката. Сложи такава клечка на оста и отдолу в дупката постави и закриви пирон или тел. Карай колкото искаш, да подскача както ще колата, клечката няма да падне, колелото няма да се търкулне настрана, оста няма да се строши.

Сега искам и аз да мацна с перото по оста.

— Не можеш, бре.

— Можа.

— Можеш, можеш, ама да не разлеем катрана…

Прави ми място до себе си, показва ми как да подлагам отдолу рога — да не капе катран на земята — нито капка! Като гледа човек другите, лесно му се вижда. А пък мазането — съвсем проста работа. Но не е така. Перото не трябва да се натиска върху оста, а леко да върви по нея. Дядо ме похвали:

— Така те искам. Печен човек да станеш. Която работа и да хванеш, да я изпипваш здравата.

Още нещо ми говори. Все ме поучава. Знам, че не е за лошо, ама мога ли всичко да запомня?

Едно по едно, та до едно — всичките колела намазахме. Дядо казва, че сега колата щяла да пее като върви по пътя. Хората ще се обръщат, ще се вслушват в песента и ще думат: „Бре, чия е тая кола?“. И неочаквано почва за друго — той така прави често. Казва:

— Пита ме преди малко защо другите мразят катрана, а пък ти го обичаш. Нали ме попита?

— Попитах.

— Да ти кажа: не обичат черното, затова. Пст! Я го виж тоя мързелан! Не ще мишки да лови, а врабченцата дебне — развика се дядо на котарака, вперил очи в едно врабче, което чирикаше на ритлата. — И той като хората — леснинията му дири… Та за катрана де. Приказва се, че на оня свят топели грешниците в катран. Врял катран. Ми нека! Те да се боят, грешните, те да мразят катрана, да се плашат, а ние — какво? Честните хора са чисти, нямат грехове. Да му мислят ония, дето са краднали, грабили, изнудвали добрите хора. Там им е мястото — в пъклото!

Навярно съм се смълчал и замислил, дядо забеляза това, защото се усмихна с оная широка, добра усмивка, каквато имаше само той, прекара длан по главата ми и започна гърлено да се смее:

— Ти да не се изплаши нещо? Други друго приказват: нямало, думат, друг свят, тоя бил, дето го живеем. Ако има друг свят, защо никой не се е върнал от него? Ми така де! Туй пъкъл, рай — поповете го измислили да плашат бабите… У-хууу, то къде чак отскочило слънцето, я виж! — дигна той ръка над чело и погледна нагоре. — Полага ни се да хапнем. Работихме, заслужили сме хляба.

Той разклати за климиите още веднъж цялата кола, която се раздруса така силно, че на мен се стори — колелетата запяха. Погледнах небето през клоните на стария дуд, но видях в клоните врабци. Те ту долитаха, ту отлитаха на ята и дигаха страшна врява. Дали не се заканват на котака? Но него го няма — скрил се е някъде и спи сит. Такъв е той — налапа се и спи-и-и… А небето е едно оцъклено, синьо като посинкано със синка за пране. От край до край такова. Не, не, далече там, над Врачанския балкан, като в морава нива как пасат агнета, така са се крепнали две бели облачета. Да може човек да отиде там и да се качи най-отгоре… Дали ще се вижда нашето село?

Задава се вече пролетта — дума замислено и тихо дядо. — Колата потегнахме. Сега идат сечивата…

— А къде ще ходим с колата, дядо?

— Къде? Най-напред тор ще изкараме на нивите, после ще се яви работа до гуша… И за оране има… Е, какво, ние добра работа свършихме — намазахме точилата на колата, няма да скрибуца.

— Че и да скрибуца, то е пак като музика.

Вървяхме вече към къщи през двора. Дядо изведнъж се спря и аз разбрах, че съм казал нещо не на място. Какво ли казах криво?

— Музика? Когато свирят и пеят гайдарите и свирците — това е музика, а скърцането е като че ти режат с трион дърва на главата. На кого скърца колата?

Стоим. Сега пък ще ме изпитва ли? Мисля и казвам:

— На дядо Пенчо.

— Право, неговата. А защо? Пари ли няма катран да си купи? Има пари, но го примързва… Те това е. Ох, тоя мързееел! Той не мори, казват, ама мъчи.

Мама се показва на прага:

— Хайде бе, работници, не огладняхте ли? Сложих синията.

Но дядо не бърза, пак поглежда към небето и дума повече на себе си:

— Не е лошо сега да валне малко дъждец, че да напои земята.

Вече сме на терасата. Мама казва умолително:

— Хайде, тате, че попарата изстива.

Влизаме вкъщи, измиваме си ръцете като истински работни хора, а дядо продължава да говори, дори чак когато седнахме вече на софрата свърши разказа си:

— Ще ти кажа и друго. За скърцането пак на колата. То е приказка, ама вярно показва… Едно време имало много гори, не е като сега. В горите — разбойници. Седят там, причакват пътници и — дръж! — обират ги. Тръгнал един сиромах на кирия с немазана кола. Стока да кара за някакъв търговец. Върви колата — скръц-скръц, скрибуц — дето викаш, като музика. Задремал кираджията. А разбойниците чуват: скърца кола по пътя. Рекли: „Тежка стока кара тоя с колата. Я да го претарашуваме…“ Хукнали разбойниците на пътя. „Стой! Слизай долу, докато главата ти не е слязла от раменете!“ Свлекли сънения изплашен кираджия на земята. А той — ни жив, ни умрял от страх. Като се разсънил и разбрал каква е работата, рекъл си: „Отиде ми животецът“. Разбойниците видели празната кола и разбрали, че се измамили и затова се ядосали много. Главатарят на разбойниците рекъл сърдит: „Ти защо не си си намазал колата, а си я оставил да скърца така? От мързел ли? Я му изкарайте мързела от гърба!“. Рекъл и се шмугнал в гората, а разбойниците тръшнали коларя на пътя и го набухали здравата.

— После? — питам дядо.

— После — нищо. Помисли: от нищо нещо може да стане. От немазана кола — бой! Ха сега да хапнем. Заслужили сме хляба, та ще ни е сладко.