Пелин Велков
Брод (19)

Свиня

Мечо. Може би съм споменавал вече за него, нашето куче. Цял ден го държахме на връзка. През деня му носех храна и вода, а вечер го отвързвах и играех с него. Освободя го от веригата, то хукне да тича с всички сили — прави кръгове из двора, върне се при мен, подскочи и ме близне по лицето. Скимти, търкаля се и пак тича.

Много ми се искаше да го науча да ходи на задните си крака като онова кутренце, което видях веднъж на панаира в Бяла Слатина: палтенце му облекли, шапчица му турили на главата, а то върви, върви изправено на задните си крака като човек. И каквото му кажат — разбира. Чудно куче! Хвърли стопанинът му на земята бастунчето си, хвърли портмонето си и му викне:

— Пуфи, донеси ми кесията!

А то — хоп, хоп! — отиде право при портмонето. Но в това време онзи му чукне няколко пъти по една дъсчица и рече:

— Не кесията, Пуфи, бастуна!

И кученцето отиде при бастунчето, наведе се, захапе го и го носи на стопанина си.

Чудно куче!

Доста време виках на наш Мечо Пуфи, но той само мърдаше уши, гледаше ме в очите, а не можа да разбере, че това е новото му име. Отказах се да го преименувам.

Но го свикнах на друго — да се надбягва вечер с мен.

Отвържа го. Мечо скимти нетърпеливо, а аз го натискам да стои мирен и му говоря:

— Сега ще се надбягваме — изтичваме до отсрещния зид и се връщаме до колибата ти. Да видим кой ще надбяга. Хайде!

Отначало Мечо не разбираше, но свикна. Щом му кажа „хайде“, побягва с мен. Само че винаги стигне зида и скача върху него, а аз само докосвам зида с ръка и — назад. Мечо скочи от зида, настигне ме и ме отмине.

И с шапката нищо не излезе. Сложа аз каскета си на главата му, хвана го за предните крака, изправя го и го водя да ходи. А той — стърчи над мен, езикът му трепка червен като пламък между зъбите, дъхти в лицето ми и пристъпя, пристъпя. Но това е само докато го държа за предните крака, иначе сам не ще да ходи изправен. Падне каскетът от главата му, Мечо веднага — хоп — захапе го, стои и ме гледа. Или се затири, занесе го на зида и го остави там отгоре.

— Свали го — викам му, — дай го!

Не разбира. Почна да го замерям с камъни, бяга.

Веднъж мама забеляза тази игра и ме сгълча:

— Не туряй каскетчето си на главата на кучето бре, глупчо! То е мръсно, кели ще хванеш.

„Голям е Мечо — мисля си, — затова не може да се научи да ходи на задните си крака като онова кученце в цирка. То — мъниче.“ Но да се надбягваме се научи. Щом застана до веригата, то разбира, че ще го отвържа, скимти, гледа ме в очите и само чака да му кажа: „Хайде!“.

Имахме и една бяла, голяма клепареста свиня. Грушка й казвахме.

Една вечер Грушка ни видяла, че играем с Мечо на гоненица, и дотича и тя. Иска да играе с нас.

— Грух, грух! — побутва ме със зурлата си по хълбока.

— Че ти не можеш да бягаш — казвам й, — краката ти са къси. Махай се!

— Грух, грух!

— Добре, щом искаш. Застани на линията! — бутам я. — Тука.

Тя все грухти, навира се в мен. Не разбира нищо.

— Хайде! Фокус-мокус — викам аз като онзи на панаира.

Хукнах напред. Мечо веднага ме изпревари. А глупавата Грушка ме догони, бутна ме отзад така силно, че едва не паднах. Квичи и тича, ама знае ли накъде? Препречи пътя на Мечо, който вече беше успял да се качи на зида, да скочи и сега се връщаше назад.

— Кви-ик! — изпищя Грушка, като че я колят. Навярно се разсърди, че са я изпреварили, искаше, да препречи пътя на Мечо, но кучето я прескочи и за миг се намери при колибата. Грухти Грушка, върти се на едно място, вирнала зурлата си нагоре, а аз се превивам от смях.

— Бягай — викам й, — какво се въртиш! Мечо ни изпревари.

Вместо напред, тя се спусна към мен, блъсна ме, събори ме на земята и ме прегази. Докато стана, започна да ме подхвърля с муцуната си нагоре. Успях да скоча на крака и да грабна една тояга…

В това време дядо седеше на пезула, повика ме с ръка и рече:

— Със свиня на игра не се хващай!