Пелин Велков
Брод (15)

Черепи

И черепи и чирепи има във всички селски дворове. Ще ги видиш нанизани отгоре по много колове на оградите: негодни вече гърнета, стомни и ибрици, а наред с тях — бели животински черепи от коне, говеда, овци. Вървиш вечер в здрача и си свиркаш весело и току изведнъж усетиш, че някой те гледа, следи те. Кой? Никой. Така ти се сторило. До тебе или над главата ти — огромен бял череп. И като че свети в здрача, като че те гледа с празните си очни дупки. Гледа те, но обърни внимание, че ти се и зъби — може да ти се хили, може и да ти се заканва, зависи от това, какво си мислиш ти. Духа ли силен вятър, черепът се клати на кола и трака, а от него излиза шум или свиркане, колкото и да не си страшлив, ще ти се обърне сърцето. Но от приятелите ни (Мато, Гарвана, Опанджачко) никой не признава, че се бои от тия проклети черепи. Че ти защо ще признаваш?

— Ама никак ли не те е страх? — човърка ме големият вуйчо Тоно. Наострям уши. Знам го аз него какъв дявол е. С това питане гони нещо, само че аз не мога да се досетя какво.

— Никак бе! — пъча гърди аз. — Защо ще се боя? Черепи от умрели животни — волове, коне, биволи.

— Ха, така си мислиш, но се лъжеш. Това са добичетата на баба Яга. Нали си чувал за нея?

Че кой не знае тая вещица! Вуйчо Тоно продължава все така сериозно — никога не мога да разбера кога се шегува той и кога не. Зная, че пак ще ме метне с някоя измишльотина, ама го слушам, защото така хубаво разказва. От него знам, че научил „тоя занаят“, санким да разказва, от дядо Благолаж. Имало някога такъв старец. Сега казва, че преди две вечери имало месечина, голяма колкото едно точило. Не, не съм я видял. Била бледа, та чак прозрачна. Връщал се от Краището и било потайно време, а той — покрай гробищата минава. И изведнъж покрай ухото му нещо — шшш! Гледа: баба Яга с яхната метла. Извила се високо над двора на Лютаците, на оня, дето му викате Мато, и той, вуйчо Тоно, чул като крещяла: „Само да го пипна, има да го налагам с метлата, докато прореве магаре под земята.“

Сещам се-е! Мато беше замерял с камъни черепите на плета на попа и счупил едно стъкло на общината. А вуйчо съчинява.

— Та и ти много не се репчи, че не те е страх. Вещицата вижда всичко. И не прощава.

Знам, че така той ме изпитва: ще се плаша ли, или не. Иска да съм смел. Казвал ми го е. Иска, пък сега ме плаши с баба Яга. Забравил е, че аз съм вече на девет години и окото ми не мига от такива бабини деветини.

И все пак веднъж се изплаших от черепите и от баба Яга.

Разболях се лошо. Лежах две седмици като унесен. Рани на гърба ми се появиха от лежане. Та тогава по едно време ми се привидяха страхотии: стените на къщата ги няма, черепите от коловете на цели стада — право към мен. Махам с ръце, вардя се, а те мучат — и на мен. Вещицата се вие с метлата над главата ми. Спасение няма…

Когато оздравях, първото нещо беше да видя черепите. Стоят си на коловете. Смея се — сънувал съм навярно от огъня, който имах.

Спорим с Гарвана защо са чирепите и черепите по коловете.

— Ами ако хората хвърлят всички счупени гърнета по земята, ние ходим боси и ще си изпорежем ходилата. А пък на животните черепите, то е друго. Умряла на някого млечна крава и той й турил черепа на кола, та да си я спомня. Един вид жали за нея.

Не съм съгласен. Диващина е. А учителката ни Константинова, като разбра за какво спорим, се позасмя и ни обясни:

— Има много невежество сред хората. Някои вярват в богове, в дяволи, в разни добри и зли духове. Уж те уреждали всичко на земята, отношенията между хората. Това не е вярно. Хората сами си оправят работите. Невежите, за да запазят домовете си, турят черепите. Защо? Просто глупав обичай се е завел такъв.

Нещо разбрахме, но повечето не разбрахме. Учителката ни е млада, хубава и добра. Не бие. Много рядко, ще нашиба с пръчката, и то съвсем изоглавен немирник, когото и ние бием. Обичаме я и я слушаме, защото й вярваме.

— Всъщност такива духове няма — леят се от устата й думите, сякаш изворче клокочи. — Хората сами са ги измислили, понеже не разбират природните явления и закони… Черепите слагат, за да се защитят от напасти. Дойдат лошотиите, видят черепите на коловете и си рекат: „А-а, тук живее някакъв страшен юнак! Вижте само колко черепи, що нещо е изял! Я по-добре да се махаме от тук.“ Ето затова са черепите. От тях се плашат само страхливите деца. Вие плашите ли се?

— Не-е-е — отговаряме всички в един глас и учителката ни е доволна.

А баба ми Петра вярва и в бог, и в дявол, и в духове. Учила ме е как да се запазвам от такива врази.

— Стреснеш ли се от нещо, от страх де, плювай си в пазвата! Минава.

Случвало ми се е да ме изненада нещо, да трепна. Плюл съм. Само че когато няма никой наоколо — да не ме видят, че сетне ще ме скъсат от подигравки. Няма полза, ама правил съм го. После, като станах голям, смеех се със себе си.

А че патих от тия проклети черепи, патих.

Беше тъмно. До късно стояхме с Гарвана у тях, лежахме на сеното и си приказвахме. Разни работи. Връщах се у дома. Целият ден беше мрачен, пък сега — чернилка и половина. Като минавах покрай вуйчо Тоно, стори ми се, че от мрака пъкна току пред мен и изчезна бял череп. Не само това, ами и измуча. Трепнах и неволно се спрях. Бях така изненадан, че дори забравих рецептата на баба. Сърцето ми биеше в гърлото. Заозъртах се — черепите стояха по местата си върху коловете. Е-е, така ми се е сторило. Тръгнах. А големият череп, дето светеше като месечина в тоя мрак — хоп — пак пред мен. И измуча. Обля ме студена пот, краката ми станаха съвсем меки. Гледам като омагьосан черепа, стоя, а страхът заглушил всичките ми мисли. Черепът пак рече „му-у“, но сърцето ми се отпусна — познах гласа на вуйчо Тоно. Мен ще плаши, а? Наведох се и напипах в тъмното пред краката си един голям камък и го бишнах по черепа. Костта дрънна, а вуйчо викна:

— Е-ей, ще ме удариш…

Викаш, а искаш да ме плашиш? На ти сега! Хвърлих още няколко камъни, но усетих, че той хвърли черепа на земята и се затече към мен. Де ще ме стигне! Знаех, че ако ме хване, може и да ме натупа. Така, а? Ти си виновен, пък и да ме биеш искаш…

На другия ден вуйчо Тоно дойде при нас, воловарчетата, които пасяхме добичетата в Лъките. Остави конете си да пасат и седна при нас. Към мен не погледна, но взе да разправя:

— Абе снощи ми се случи едно интересно нещо. Дали да ви го разправя?… Тъмно беше, духаше силен вятър и един от тия черепаци, кухи глави, дето са по колове и върлини, взе да трака така, че и аз трепнах. По едно време чувам на улицата нещо изрева. Бре, рекох си, това ще е някое момче. Реве като че го колят. Тичам аз, а то примряло от страх, та едва го свестих. Само че беше тъмно, та в тъмнината не го познах. Да не е бил някой от вас?

Ама че си съчинител, вуйчо-о! Тъкмо обратно беше. Ти ме подвеждаш да се обадя, ама аз мълча-а… Пукай се от яд, но няма да ме направиш за смях пред приятелите.