Пелин Велков
Брод (56)

Моржуване

Знаете ли защо този ден ни се стори топъл? Защото до преди седмица всичко беше покрито със сняг, а сега — чисто небе, слънце и… е, няма да кажа, че е и топло. За топло, не е топло, но не може да се каже, че е и студено. Още има кал, още има вади от топящ се сняг или стопен вече. Същото това слънце и един необикновено топъл вятър олизаха снега. Сега гледам отвъд реката в падинки и ровенини се е спотаил посивял сняг — крие се от слънцето, наднича плахо. Реката пред нас е набъбнала и мътна, тежко влачи с мърморене водите си. Ветрецът, който подухва, е резлив. Но какво от това? Ние да не сме студенокръвни, че да се боим? Къпали сме се и при вятър. Да.

Стоим край реката и спорим кои дървета първи известяват за пристигането на пролетта: дрянът — едно, върбата — две, но кои други?

— Кокичето и кукурякът — цвърчи Опанджачко и заешкият му нос мърда.

— Седни си, слаб! — отсича Гарвана. — Кокичето и кукурякът дървета ли са бе? Главата ти е дървена на теб.

Спорът за пролетта не е случаен. С тоя спор ние искаме да докажем на себе си, че макар да е краят на февруари, пролетта е настъпила. А щом е настъпила — какво? Ами можем да се къпем!

— Гледай какви сме! — мръщи се Гарвана. — Пролетта да не би да настъпва по часовника на директора? Тя веднъж идва по-рано, друг път по-късно… Тая година е подранила. — Той примигва, дигнал глава към слънцето.

Думите на Гарвана са убедителни, защото ние искаме да бъдем убедени. Както винаги устата му е стисната, веждите свити. Сериозен. Но защо се е заловил да ни убеждава, когато ние и тримата — Скърцо, Опанджачко и аз — без друго вече сме решили да се къпем?

— Едни на Йордановден в студовете в Дунава се хвърлят кръст да вадят, е-хеее! Дунава ледове влачи. Понякога целият е заледен и тогава пробиват дупка в леда и пускат човека във водата да гони тоя глупав кръст…

— Де-де, по-полека! — изръмжа Гарвана. — Посмали малко! Като го бутнат под леда, откъде ще излезе? Нали ще се удави. Седнал да вярва на разни бабини деветини!

— Ама то е за просия… за просия — говори Опанджачко и брадичката му трепери. Ветрецът наистина е тих, ама такъв един резлив, че го усещаш как преминава през теб. — Те хва-нат кръста и тръгват по къщите… Вземат па-ра-рата и пият и се бият… Веднъж в Орехово…

— Я стига си измислял! — кара му се Гарвана и се съблича.

Събличаме се бързо. Под босите ни крака пясъкът е леден, от студения вятър кожите ни веднага пъпчасаха и станаха като на ощипани кокошки, подскачаме на едно място и чакаме Гарвана да се събуе. Той пък заплел левия си крак в гащите, подскача на един крак, докато накрая сяда на пясъка, но тутакси подскача на крака, сякаш е седнал на жарава. Зъбите му тракат, но и нашите не стоят мирно.

— Хайде бе, какво се моташ? — сърди се Скърцо и от дългия му нос капе някаква вода.

Трябва да чакаме. Решили сме: ще се строим в една редица и при „три“ хвърляме се — да видим кой пръв. Скърцо трепери (леле, каква върлина е!) и попската песен, която се опитва да пее, излиза накъсана:

— Во-о Йордане-е крещае-ет-ся-а-а.

Гарвана брои, но не стигаме до три. Кой ще търпи на тоя тънък ветрец — четиримата тичаме към реката. Нагазих и нещо като че преряза краката ми, а отдолу пък пукане се чу. Няма време да мисли човек за такива неща. Хвърлих се в ледената вода: нещо ме задави, дъх не мога да си поема, нито да спра тракането на челюстите си. Хукнах към брега. Накрая онова нещо пак изпука под краката ми и аз се досетих, че навярно е лед, останал по края на брега, залят от придошлата река. Не стига това, ами се и препънах, та паднах на пясъка. Другите ме изпревариха, обличат се, скачат и аз чувам гласа на Гарвана:

— Скачай, скачай! Ще се затоплим…

Скачат, ама се пообъркаха: вместо гащите, обуват ризите на краката си. Носовете им сини. А моя? Все подсмърчам и не мога да спра челюстите си. Чува се едно постоянно:

— Бррр… Уххх…

По-скоро, по-скоро — квартирата, печката! Това сега ни е мечта: топличко! Когато стигнахме тичешком селото и се втурнахме, без да спираме по улицата, която водеше към нашата квартира, разтревожихме селските кучета. Но и на тях навярно им беше студено, защото само се обадиха, пък се отказаха да ни гонят — по-добре е да се върнеш в топлото леговище. Прехвърчат снежинки, ситни и остри като железни прашинки. Опанджачко нещо вика. Какво бе?

— Ха-хазаинът… да не ни ви-види!

— Който те разбере, капата да си съдере — вика тичешком Гарвана, а от устата му излиза пара на кълбета и мен ме досмешава, защото ще му кажа, че прилича на змей.

Вкъщи никой нищо не разбра. И добре е, че, ако научеше за нашата баня, чичо Тодор щеше да използува всичките си права, дадени му от родителите ни — да се оправя с нас, както намери за добре. А пък ръката му не беше лека…

Никой нищо не разбра, но през нощта Скърцо го втресе. Сутринта го оставихме да лежи в огън под грижите на стрина Рада, а ние затичахме на училище. Аз кашлях така силно и непрекъснато, че още на втория час директорът ме изпъди да си вървя вкъщи и да пия чай. Не беше лошо. Дори се зарадвах: щяхме да си приказваме със Скърцо. Лошото беше само това, че носът ме болеше. Как няма да ме боли, когато течеше, аз го секнех постоянно и той заприлича на чушка.

— И ти ли? — посрещна ме разтревожена стрина Рада. — И теб ли те втресе? Къде сте ходили вчера, та сте настинали така лошо?

Сърдита е хазайката. Право де: не й стигат нейните деца, та сега бере грижи и за нас.

— Никъде не сме ходили — преструвам се на учуден и лъжа като брадат циганин.

А Скърцо не иска да говорим: едно го питам, друго ми отговаря, гори на огън и се унася. На другия ден баща му пристига с колата и си го откара на село. Навярно чичо Тодор му беше телеграфирал, че детето му е болно, и то зле болно.

След две седмици Скърцо вече го нямаше. Бабите тълкуваха посвоему неговата смърт:

— То че е от простуда, от простуда е. Простина момчето. Ама ако си беше стояло тука, вкъщи… Добре, ама баща му като беше рекъл да учи, та да учи момчето! На ти сега една наука.

След година и Опанджачко почина. Плакахме за него. Ами такъв смешен беше, ама приятел, истински. Големите казваха, че от охтика си отишъл от света. От оная, дето набързо мори хората.

Ние с Гарвана дълго кашляхме. Но се закрепихме за живота. Е, вярно, че след време Гарвана храчи кръв и цяла година го лекуваха, та оздравя. Стана мъж и половина. И аз си растях като човек. Чак когато бях вече студент, ми се паднаха гладни години и един ден и аз разбрах, че ме е посетила „жълтата гостенка“.

Но това е друга история, не от моржуването.