Пелин Велков
Брод (54)

Удавник

Такова горещо и задушно време, че човек да не излиза от реката. Но да отидем да се къпем е рано. Днес чичо Тодор се навърта из двора. Току-виж, че дошъл да провери написали ли сме домашните си! Ние с Гарвана бързаме. Другите не щат къпане. Тяхна си работа.

Гарвана накара мен да кажа на хазаина:

— Чичо Тодоре, ние ще отидем да се окъпем в Огоста?

— С кого?

— Ами… ние двамата.

— Ти си по-голям — казва той на Гарвана, — в дълбокото няма да влизате. И само на брода.

Разбира се, че само на брода. Горе-долу добре минахме. И вече тръгваме, когато Елена вика:

— И аз ще дойда.

Притрябвала ни е! Момиче, ще дойде с нас! Да си намери другарки! Да ви кажа, яд ме е. И Гарвана се ядосва. Ами цял ден сме заедно. Ние с нея дори седим на един чин. Само аз седя с момиче и отначало трябваше да понасям подигравките на приятелите си. Защото в класа ни има още една двойка момче и момиче, но те са брат и сестра. Е, свикнаха всички с нас. Но за мое огорчение, тя намира за какво да ме ядосва. Понякога, ей като сега, ми иде да я набия.

Вярно, че не за пръв път се къпем заедно, ама днес бяхме решили с Гарвана да плуваме във вира. Тя ще се съблече далече от нас, зад върбите, но ще дойде при нас — знам си аз. И вече не можеш да се изправиш в цял ръст — срамота е… Само ще ни пречи.

— Ще дойдеш! — сърдя се аз. — Намери си момичета. Като ходиш с нас, с момчетата, ще те подиграват.

— Нищо.

Тръгваме вече с въздишки към реката. Няма да бъде къпане, няма да бъде плуване, ами едно мъчение с нея. Ама я знам, че е инат и дигам рамене. Гарвана върви и сумти недоволен.

— Върви сега ей горе да се съблечеш — вика той грубо и мен дори ме хваща яд на него. Все пак Елена не е лоша и не бива да я ругае. Той казва това сега, защото имаше случаи, когато заедно пристигаме до водата и ние трябва да се обърнем гърбом, докато тя се съблече и влезе в реката. Сега — нека се къпе сама. Но аз знам, че тя ще се съблече там и после ще дойде при нас, като само главата й ще се вижда над водата.

Събличаме се набързо малко под брода, дето си имаме любим вир. Отсамният бряг, дето сме се съблекли, е нисък и пясъчен, а отсрещният, десният, е стръмен. На някои места водата го е подкопала и често сме наблюдавали как бухва цяла кола пръст във водата — брегът се срутва. Тези места са опасни. Там се образуват и подмоли и врътлеци или водовъртежи. Но ние не ходим до там. Е, да, ама само по плиткото ли ще се къпем? Слънцето ще изгори съвсем гърбовете ни.

Сега отсреща на високия бряг стои един овчар. Подпрял се е на тоягата си и се смее, като ни гледа как се гоним и цапаме. Стадото му се е крепнало на зелената тревица, чува се блеене, звънци, а той ни подвиква нещо от време на време, но ние не го чуваме от шума на водата и виковете ни.

Елена клечи във водата недалече от нас. Можеше да се къпе горе и сама, ама на, дойде да ни пречи, да не можеш да се изправиш над водата. Няма да й обръщаме внимание. Нека си пляска по водата и да вика там, колкото си ще. Ние с Гарвана ще се надплуваме.

— А да видим кой пръв ще стигне до овчаря, ще пипне брега и ще се върне обратно.

Предложението на Гарвана не може да не се приеме, макар че аз малко се боя: до овчаря е доста, трябва да се пресече цялата река, да се докосне брега, а там е доста дълбоко. Ама той да не би да е по-добър плувец от мен? Хайде де! Даже е по-тежък, по-тромав, а аз съм лек, та като треска мога да се нося отгоре на водата. Първият опит излезе несполучлив: водата ни отнесе далече под определеното място, дето бяхме набелязали да отидем — при овчаря. Втория път отидохме нагоре по-високо срещу течението и от там като заплувахме, водата ни понесе и излязохме точно при овчаря. Пръв докоснах брега. Овчарят размаха в кръг над главата си тоягата: пръв, победа! Сега ми предстоеше да се върна на отсрещния бряг. Опитах се да се откъсна от течението, но то въпреки волята ми ме понесе покрай стръмния бряг. Не можех да го преодолея. Нищо, казах си, нека ме изхвърли и по-долу. Не е нужно точно срещу дрехите да изляза на отсрещния бряг. Беше приятно да те носи водата, над теб да грее топло слънце и синьото небе да стои над теб като синя кърпа. Но какво е това? Зави ми се свят: слънцето се мярна в ляво, след това в дясно. Досетих се, че водата ме върти, а това не е хубаво — попаднал съм във водовъртеж или врътлек. Трябва да изляза от него. Бързо! Обаче нещо улови и двата ми крака и ги дръпна силно към дъното на реката. Навярно съм извикал от страх пред мисълта, че се давя. Но повече се развикал Гарвана, който видял как съм изчезнал под водата.

— Удави се, удави се! — развикал се той, а към неговия глас се прибавил и писъкът на Елена, която набързо облякла ризата си и се разревала.

Овчарят веднага свалил каквото могъл от себе си и полусъблечен (нямало време за губене) се хвърлил от брега долу. Течението го носило, около него се подала над водата моя ръка или крак и той — дръж! Извлякъл ме на брега. Казват — повръщал съм вода. Как няма да повръщам, като съм се нагълтал. Въртели ме, натискали ме по корема, докато изцедили налапаната вода.

Понеже не помнех нищо, питах аз какво съм правил в това време.

— Нищо. Напъваше се — уах, уах, — изкарваше вода и пяна.

Спомних си, че на заминаване овчарят се смееше и казваше:

— Нищо няма. И аз съм се давил… Отърва се.

Спомням си това, а не ми е дошло на ум поне да поблагодаря на човека. На Елена казахме: нито думичка за станалото! Тя обеща, като все още подсмърчаше и ме гледаше изплашена. И изведнъж пламнах от срам и яд: ами че Елена ме е гледала гол, докато са ме спасявали овчарят и Гарвана. Отде се взе тя тъкмо днес да се лепне за нас! Дано поне мълчи.

Всичко мина мирно и тихо. Но чичо Тодор влезе вечерта в стаята ни и попита:

— Къпахте ли се днеска?

Ах, щом пита, значи знае нещо той! Гарвана побърза да отговори, като ме погледна плахо:

— Малко… на плиткото.

— Че кой се дави на плитчините? Не ще да е било така. Кой от вас се е давил? Ти ли? — погледна ме право в очите. Знае. Ах, тая Елена, тая Елена, аз нея… Тя е казала.

— Не съм се давил, ами… — Замълчах. Какво друго можеше да кажа? Ние сме всецяло в ръцете на чичо Тодор. Може да прави всичко с нас. Ах, тая Елена! Чичо Тодор се пресегна и хвана едното ми, сетне другото ми ухо с коравите си като маши пръсти. Мълчах. Само се приготвих, като ги дръпне нагоре, аз да се надигна от стола. Иначе боли повече. Нищо не помогна: той ме дигна за ушите нагоре така силно, че усетих как само пръстите на краката ми опират в пода. Ушите ми изпукаха, писнаха.

— Кога ще се научат тия магарешки уши да чуват какво им се казва? — рече той, но не сърдито, и ме пусна на пода. Ушите ми продължаваха да пищят и да горят. Седя с наведена глава. Мълча. А чичо Тодор си тръгва и казва на вратата:

— Като се връщаш идната неделя от село, да кажеш на майка си да обивари една кокошка. За овчаря…

Въпреки че главата продължаваше да ме боли, някак изведнъж ми стана по-леко на сърцето. Разбрах: овчарят! Не Елена, а той е съобщил. А Елена — това се казва другар! Сдържа дадената дума. И тая, с която всеки ден и час намирахме за какво да се джафкаме, сега ми стана мила. От тоя ден, каквото и да ми казваше, както и да ме дразнеше, знаех, че тя не го прави от лошо сърце. Тя се чудеше на моята доброта и питаше:

— Ама ти защо не ми се сърдиш?

Не знаех защо.