Пелин Велков
Брод (28)

Пленник

— Слизай! Бързо! Тичай да го видим!

— Кого?

Кой ще те чуе! По прашната улица мяташе пети към средсело Мато. Не само съседските кучета бяха разтревожени. През лая им можах да чуя само: „… на Високо поле го хванали“. Някой айдук ще е. Но защо толкова народ е рукнал към площада? Интересно, кой ще е, щом и тромавият Мато се е разтичал, та не ме дочака?

Бях се качил на белия дуд, дето е край пътя. Ядях дуди. Викнах на Мато да ме чака, но него вятър го отвя. Свлякох се бързо по грапавото стъбло на черницата и — право при мама:

— За малко при Мато…

Ако не се обадя, сетне може да има „дървен господ“. Кой знае защо, големите казват така на боя! Тичам по улицата, но не сам. Отвсякъде към площада — народ, народ. Така се трупат, когато мечкар слезе с мечка от планината. От доловени думи разбрах: хванали пленник в гората. Сърбин.

Ясно, затова се е размирило цялото село. Кой ти е виждал сърбин, при това пленник! Теглеше ме да видя и аз този пленник. Може сърбите да са по-едри от нас, по-силни и да ни надвият — нали се бием с тях, да видим кой ще надвие.

— Ма, Гено — чух една бабичка да крещи на друга, навярно поради глухота, — па това не е пленник, он едва оди. Слаб, брадясал, подивял по горите…

Подивял? Ех, ще видим див човек, тичайте! Цяла банда дечор се запровирахме покрай трупналите се вече на площада пред общината жени. Ама не е лошо и да се дръпнем малко зад гърбовете на жените.

— Е го, е го, иде!

Народът се раздвижи. Очисти нещо като коридор, по който се зададоха двама души: дядо Пенчо общинският с кривака на рамо, а пред него се клатушка бавно дрипав, брадясал човек с жълто лице.

— Те това е пленникът!

Разочаровах се. Очаквах да видя не този парцалан.

— Видяла го Коца и тича: разбойник, разбойник! Изпоплашила народа. Па то, я го виж какъв е! — говори някаква жена с прегракнал глас.

— Може да не е тоя — изказва съмнение друг писклив глас.

— Маке, що да не е тоя? Тоя е. Други няма.

Разговарят близките жени. За него, за пленника. А той и дядо Пенчо вървят право към кмета. Кметът и писарят стоят пред вратата на общината, като че са я завардили — да не би пленникът да се затири право в нея.

— Я вие по-настрана! — дига кметът чепатия си бастун.

Жените се отдръпват. Но мърморят. Никак не обичат кмета, защото знаят, че той е пратил мъжете им на тая пуста война, той прави и реквизициите за фронта. Как ще го обичат, когато жените и децата са се подпънали с мъжката земеделска работа! Ето ги, ония двамата се приближават. Хората пак се дивят:

— Боже, това ми било пленник! Па он душа няма.

— Болнав ми се види…

Стои пленникът пред кмета и кметът нещо го пита. Хората се блъскат, отблизо искат да го видят. Кметът маха с бастуна и дядо Пенчо разпъжда тълпата надалеч. Само баба Младена, която донася бебетата на цялото село, отива до кмета и дума:

— Абе, Лиле, оти не пуснеш човека? Не видиш ли, че едва носи душа?

Пристъпиха до кмета и неколцина старци. Оглеждат критично пленника, клатят глави:

— Бе те, сърбите, били по-калпави от нас.

— Ей, Лиле, тоя, ако го затвориш в мазето на общината, ще ни бави един ден да го копаме…

— Бе я ги мислех сърбите сите нещо като чиновници, па то…

— Хората навсякъде са еднакви, да го знаете!

Питаха самия пленник нещо. Той отвръщаше, но личеше, че едва се държи на крака. Накрая опря гръб на стената на общинската сграда. Уморен ще е. Чужд човек, чужд войник. Трябва да го мразим. Така ни внушаваха. Наши врагове били. Хубаво де, ама как да мразиш този нещастен човечец? Какъв враг е такъв един слабак? Дожаля ми за него. Ние, дечурлигата, пъкнахме пак отпред и отидохме по към — него. А той? Той ни се усмихна.

Долетя отнякъде със закъснение оная мъжкарана Пена Сандовската. Дядо Пенчо й препречи пътя с „властта“ (така наричаха голямата му тояга), а тя отбутна тоягата и — право при пленника. Сега ще стане, каквото има да става. Знаем: Пена получи известие, че мъжът й е убит на фронта. А тя само клати глава и цъка с език:

— Ама тоя ми прилича на Пенко от Манастирище. Тоя не е за войник като мой Васил, а ги повлекли в тая пуста война… Чичо Лиле — обърна се тя към кмета, — я го пущи. Не го ли видиш, че е прегладнял! — И без да чака отговор или разрешение от кмета, обръща се към насъбраните: — Жени, трябва да дадем нещо на човека да хапне. Какъвто и да е…

— Права е Пена — обади се и баба Младена, — грехота е да го държим гладен.

До мене стоеше едно босо, само по мръсна ризка тумбесто хлапе. Не го познавах, трябва да беше от Долната махала. То ръфаше комат просеник. Пленникът като че гледаше все в него и преглъщаше.

Изтичах до къщи. Разправих на мама всичко, което бях видял и чул. Но тя не ми даде хляб, а сама взе една порязаница и тръгна към площада.

Слънцето климна на заход. Жегата попремина. Миришеше силно на прах. Пленникът седеше, облегнат на стената. Нейната мазилка беше се оронила на много места, та ми се стори като че човекът се е наметнал с крастава ярешка кожа. Очите му бяха затворени и по тях биеха лъчите на захождащото слънце, промъкнали се като нажежени до червено шишове някъде през далечните салкъми. Но човекът не спеше. От време на време се чешеше и аз чувах как силно хрущи под ноктите му косматата му гръд.

Жените носеха, коя каквото беше намерила вкъщи — хляб, просеник, сирене, паница боб, кисело мляко. Изнемощелият брадясал човек ядеше и очите му святкаха. Той се задъхваше и давеше. Види се, много време не беше турял залък в устата си.

Кметът и старците влизаха в общината, излизаха и пак влизаха. Сдумваха се какво да правят с пленника. По едно време дядо Пенчо отново дигна на рамо „закона“:

— Айде, бягайте от тука, няма какво да зяпате! Човек като човек.

Големите взеха да се пръскат. Нашата банда се престорихме, че не чуваме заповедта. Искаше ни се да видим какво ще стане по-нататък с пленника. Едни казваха, че щели да го затворят в капана, дето затварят добитъка, който е направил пакост, други смятаха, че ще го турят в мазето, а трети — че ще го пуснат. Къде ще иде и какво може да направи тоя болнав човек! Дядо Пенчо разгони и нас.

През нощта сънувах, че тато се е върнал като пленник от войната, яде праз, дебел като тоягата на дядо Пенчо, а кметът му се заканва нещо с чепатия си бастун. Станал не станал, хукнах към общината. Пленникът го нямаше. После ми казаха, че го затворили в мазето, а той през нощта взел, че умрял.

Какво ли не измислят хората в такива случаи! Едни казваха, че през нощта някой влязъл в мазето и го убил — да отмъсти на тоя Джура заради някакъв свой близък, убит на фронта. Други казваха:

— Глупости! Няма в наше село такъв човек… От слабост е умрял.

— Ами! От преяждане умря човекът.

„Как така от преяждане? — чудех се аз. — От глад да умре човек — да, но от преяждане… Лъжат.“

Не лъжеха.

— Вярно е, чедо — дума баба Петра. — Скинали му се червата. Като не яде човек много време, те изтъняват, изтъняват и се слепват. После — набуха се и те, хайде-е, изпокъсват се… Бог да го прости! — Тя се кръсти, въздиша и казва печално: — Колко ли ще го чакат жена му и децата му! Казваха, че две деца имал… Ох, дано по-скоро свърши тая пуста война, че да се върне баща ти, па и всички живи и здрави. Изпонаказаха народа. Защо ли отварят тия войни?

Тя бърше очи в престилката си. Има много жалостиво сърце. Казваше, че съм имал нейното сърце. Може. И сега, като видях сълзи на очите й, и на мен ми се доплака. Дожаля ми за умрелия пленник.