Пелин Велков
Брод (17)

Пеев

Той не се казваше Пеев, а Петров, защото баща му се наричаше Петър. Знаехме го като Пачо — Павел Петров. Дори мъчно бихме се сетили, ако ни попитаха например дали сме срещали Павел Петров, за кого става дума. А виж Пачо — то вече беше друго. Но и Пачо изчезна и се роди едно ново име — Пеев.

Пачо беше от нашата дружина, макар да не участвуваше във всички наши похождения, защото неговите родители му намираха винаги работа, така че беше зает повече от нас. Те с Опанджачко бяха съседи и би трябвало да са повечето заедно, но не беше така. Опанджачко предпочиташе да играе с нас.

— Пачо пак го би баща му и не му позволява да излиза от къщи — уведомяваше ни той.

— Пачо го пратиха да пасе нощес воловете в ливадето, та утре ще му се дреме и не ще можем да играем.

Трябва да кажа, че по характер двамата, Опанджачко и Пачо, никак не си приличаха. Докато Опанджачко беше дребен и неспокоен като врабец, Пачо беше дебел и тромав; докато Опанджачко не можеше час да седи сам, Пачо някак си като че се криеше от другите, не обичаше дето е шумно, дето има много народ.

— Петър е такъв затворен и темерут, баща му. На кого ще прилича Павел — казваше баба. — Оня да режеш от него месо няма „ох“ да каже.

Така че, когато Опанджачко донесе новината, че Пачо е болен, ние помислихме, че баща му го е бил заради някоя пакост, а оня нарочно се преструва на болен. В това имаше нещо вярно, но истината беше друга.

Два дена не идва Пачо на училище. Болен е. Ясно. И ние като приятели трябва да го посетим. Добре, ама те имаха едно такова зло куче, просто — звяр. Два пъти ходихме до вратника, но Караман, така се нахвърляше на нас, че ние само подвиквахме плахо: Пачо, Пачо! — а да влезем и дума не можеше да става. От къщи никой не се обади на нашите викове — нито чичо Петър, нито стрина Ваца. Нямаше ли никой вкъщи, не ни чуваха ли, заети ли бяха с работа, но и двата пъти не можахме да влезем във връзка с болника.

— Може и да не е болен — изрази съмнение Гарвана. — Може да е направил някоя голяма беля и баща му го е затворил и заключил в яхъра, както миналата есен заради джанките.

Миналата есен Пачо беше обрал не джанките, ами крушата на Чешмеджиите, оная, дето дава едри като присади круши. Обрал, ама до зърно, цялата. Ял каквото ял, останалите скрил у тях в сламника. Цено Чешмеджията отишъл при чичо Петър, та му върнали останалите круши, а Пачо два дена лежа в яхъра без хляб и вода. То се знае, че е имало и малко тупаница.

Третият път Караман го нямаше. Ние постояхме плахо пред вратника и пак повикахме:

— Пачо, Пачо! Тука ли си?

Пак никакъв отговор. Чудно нещо! Ама къде са чичо Петър и стрина Ваца, та не се обаждат? Ама и сестричката на Пачо никаква не се мярка из двора. Денят беше мъглив, студен. Гушехме се в палтенцата си от студа, духахме на ръцете си, чакахме. Да влезем вкъщи, Караман ще се изгмурне отнякъде, иди се спасявай!… Гарвана имаше една дебела тояга с топка на края, но ни се виждаше къса, за да се браним от кучето. Тъкмо спорехме с Опанджачко дали да влезем в двора, или не, от къщата на Пачови се зачу песен. Ние наострихме уши. А може да не с песен? Затворили са пак Пачо за наказание я в зимника, я в яхъра…

— Тихо бе! — източил тънка шия, вика Опанджачко. — Той е. Познавам му гласа… Пее…

Вслушваме се и ние. Вярно — пее. Пачо е това. Не плаче, а пее. Тая работа пък каква ще е, а? Споглеждаме се. Да влезем? Не, не. Сега дочуваме през песента и дебел мъжки глас:

— Бу-бу-бу!

Чичо Петър. Той е. Кара се на Пачо нещо. А песента продължава. То не е и песен, а повече провиквания, извивания, крясъци:

Детенце хубаво, пиленце любаво-о…

— Бе какво става с тоя човек? — пита Гарвана.

— Кажи ми, та да ти кажа — дига рамене и мига смешно като плъх в брашно Опанджачко. — Защо пее?

Вуйчо Тоно, който е от ония, за които казват, че дето не ги сееш, там се раждат, изникна от невиделица. Какъвто си беше въздребен, но стегнат, той се зададе с широката си крачка и размахани ръце. Дядо казваше за него: „Ходи като чорбаджия, като че цялото село е негово“. „Мое е“ — отвръщаше вуйчо и се смееше със светлата си усмивка. Зарадвах се до немай-къде. Вуйчо не може да не знае защо Пачо пее и какво става изобщо с него: болен ли е, здрав ли е.

От къщата долиташе все това „Детенце хубаво“ — Пачо пееше, боботенето на баща му гу намаляваше, ту се засилваше, а в това време някакво птиче в градината до къщата на Пачови пееше, чуруликаше. То по-скоро беше някакво ръмжене, стържене. И то си мисли, че пее! И то в такова мъгливо и лошо време…

— Какво бе, голишари, на медена трапеза ли сте се събрали тука — викна отдалече вуйчо.

Наобиколихме го. Опанджачко току се провира напред, току бърза да обясни нещо, като че вуйчо Тоно е негов, а не мой вуйчо. Ама хайде, от мен да мине! Нека бързорекият Опанджачко се издокара.

— А-ха! — дига още повече глава вуйчо и килва калпака си над лявото ухо. — Ще рече, учениците са в неведение, както казва дядо Павел, относно орисията на своя мил приятел и другар?

— Ама, вуйчо Тоне, кажи, ако знаеш, от какво е болен Пачо? Чуваш ли го как пее? — напирам и аз.

— Ще пее ами! То плачът е бил преди това… Кой на негово място няма да се разболее?… Когато човек има по-малка глава от корем, така се получава…

Ух, тоя вуйчо! Какви ги приказва? Не може да не знае той нещо, ама на̀, не иска да ни го каже. Такъв е — никога направо не казва нищо, а все заобикаля, измъчва те. Трябва да потърпим и ще каже. Гарвана и Герака са прави — стоят си настрана и чакат. Нека Опанджачко кречета като сврака. Вуйчо го хваща за носа и дръпва главата му нагоре. Смее се от сърце, а Опанджачко трие носа си, подсмърча и не отстъпва.

— Каква глава? Какъв корем?

— Ами такава — дига ръце вуйчо нагоре и показва с тях големината на някаква глава. — Ако главата на Пачо беше толкова голяма, колкото корема му, щеше да бъде много умен. Пък то, господ сгрешил нещо, та направил обратното…

— Тръгвате ли с мен? — пита изведнъж вуйчо. — Оставете го Пачо, нека си пее, нека си дере гърлото, ще дойде на себе си, не се тревожете за него. Аз отивам в крайната градина, дето съм откопал един стар салкъм. Сега го нарязвам на трупи… И без това сте замръзнали, ще се разгреете малко.

Ние тръгваме радостни на шумна тълпа с него. Че как няма да му помогнем! Толкова приказки ни е разправял, а сега ще ни каже и нещо, което ние не знаем, за Пачо.

Скоро едрите зъби на големия трион почнаха да гризат жълтеникавата сърцевина на стария салкъм. От една страна до поваленото стъбло е клекнал вуйчо и държи триона, от другата се редуваме ние, като се блъскаме и спорим кой да дърпа джагата. А вуйчо ни умирява и разказва.

— … Та донесла стрина Ваца в едно паниче мед от чичо Митко. Той тия кошери, дето ги държи в пчелина, само за това са — да има мед и восък за лек… За Нена взела меда, че Нена се била нещо поболяла. Нали разбирате за коя Нена — сестрата на Пачо… Чакай, ей, майсторе! — вика той на Гарвана. — Трионът само се тегли, а не се бута. Да запомниш това!… Пачо нали си е лаком, не се сдържал, та покрай лекуването на сестра му, опитал и той меда. „Брей, че благо нещо!“ — облизал се той и му влязла една мисъл в главата… Макар и малка тая глава, ама за такива мисли място има доста… Бягай от там бе, Опанджачко! Само пречиш. Като порастеш, тогава ще режеш и ти.

Опанджачко се въвира при всеки, който от нас се залови за дръжката на триона. Наистина пречи. Ако беше друг, щяхме да го набием и изпъдим, ама него не може. Приятел! Роднина при това. Преди малко се присламчи до Гарвана. Дърпа оня триона с две ръце, а тоя дребосък го хванал за лакътя на дясната ръка и тегли. Уж помага и той. Само пречи, ама ха де, като не разбира от дума.

— Абе, Опанджачко, седи мирен! — викам му аз. — От тебе не можем да чуем вуйчо. Не видиш ли, че пречиш?

— Виж какво — обръща се вуйчо към Опанджачко, — ти вземи събери съчки, че да запалим един огън хайдушки, да се постоплим, а?

Скоро Опанджачко клечи край пушещия огън и трие очи, подсмърча, извил глава към нас, за да не пропусне нещо от разказа на вуйчо Тоно.

— Почивка, работен народе! — дига ръка вуйчо и ние образуваме колело около огъня, в който цвърчат сурови клончета. — Та такива ми ти работи с вашия приятел Пачо… Дояло му се мед. Да отиде денем да вземе от някой кошер бил толкова умен да разбере, че пчелите ще го надупчат. И какво решил той? Решил, че нощем пчелите спят, не виждат, той ще ги издебне и ще се налапа с мед. Хубаво, ама пчелите, как мислите, хапят ли нощем?

Нашата дружина не е единна: едни казват — да, други — не.

— За да няма спор, ще питаме Пачо — смее се вуйчо, от което аз се досещам, че хапят. — Вярно, че хапнал мед, но сега бай Петър ще го плаща на чичо Митко двойно и тройно, защото крадецът на мед не само ял меда, но смачкал цялото кошерище и убил кошера. А това вече не е шега работа… Краденият мед е горчив. Оставете друго, ами много пчели изпохапали Пачо. А пчелите жилят и пускат отрова в тялото на човека. Така че лакомият крадец пострадал здравата — втресло го от ухапванията. Ще речете, така му се пада. Така, ама бай Петър и кака Ваца се изплашили, защото Пачо повръщал и се задушавал. Повикали баба Мица Хлебарката — тя нали разбира от такива работи, та да полекува момчето им. Разтривала го баба Мица с ракия, па накрая рекла: „Дайте му и да пие ракия. Помага против отрова.“ Дали му, ама малко ли, много ли, никой не знае. И сега чухте; пее Пачо, та се къса. От ракията е то. От едната отрова ще го излекуват, с друга ще го отровят…

— Затова пееше, а? — пита Опанджачко, застанал прав и протегнал ръце към разгорелия се огън, а по лицето му бягаха и пак се появяваха като червени хвърковати пилета отражения от пламъците.

— Затова. Певец се извъди. От сега нататък ще го наричаме Пеев. Ще му приляга.

Всички се смеем. Мислим, че е болен, тревожим се за него, дето не идва на училище, а той, Пачо, мед краднал… Потаен човек. Пеев, а?

И така стана. Най-напред ние, после и другите, кой от къде иде, щом види Пачо, вика:

— Ей, Пеев, накъде?

— Пеев, ще ходиш ли след обед на вира да се къпем?

— Пеев, написа ли си домашното?

Пачо свикна. Само се усмихва мързеливо с половин уста.