Пелин Велков
Брод (36)

Дяволски трън

Нищо и никакъв трън се забил в петата на десния ми крак. Трън. Дребна работа. Не съм забелязал кога и къде съм се убол, нито пък е за пръв път такова нещо, че да се тюхкам. Трън. Кой ти обръща внимание на такова нещо! Ходехме боси от ранна пролет до късна есен. Ходилата ни приличаха на копита. Трън. От него ли ще се бои такова надебеляло ходило? Но и тръните са различни. Този, дето е сега в петата ми, не ще да е обикновен трън. Обикновените се чупеха в бронираните ни стъпала, а този ще е глогов трън. Само глоговите са желязно твърди и се забиват като пирони.

Отначало нищо не усещах. После петата взе да ме наболява. Леко. После взех да накуцвам. После взех да стъпвам само на пръстите на десния крак.

— Защо ходиш така? Да не си навехнал крака си? — запита ме мама, без да ме погледне, както винаги заета с нещо край огнището. Но каквото и да правят, майките винаги забелязват всичко за децата си.

— А-а, не…

— Като си строшиш някой крак, тогава ще мирясаш — недоволен е и тато. Сърдят ми се на немирството, ама аз да не би нарочно да искам да се набождам на тръни? Да не играя ли? Да седя като старец вкъщи ли?

Размина ми се. Добри са днес и мама, и тато. Тато го нямаше. И аз още не мога да свикна, че си е дошъл от войната. Когато той е вкъщи, някак всичко е наред. Нищо, че ми се кара понякога. А петата ми тупа, тупа. Бере, гнои. Не е за пръв път, та да не се досещам.

На следния ден баба Петра (тя не вижда добре, иначе сама би се заела с това) накара мама да изчопли с игла тръна от петата ми.

— Вижда се — казва мама, — чернее се, но много дълбоко се е закършил… Стига се дърпа, бе! Да си мирувал.

Боли. Кой няма да се дърпа.

— Лук тогава! — отсече баба. — Нали знаеш: изпечи довечера една глава червен лук и преди да заспи, наложи мястото. Вържи го. За една нощ печеният лук ще изтегли всичко.

За пръв път чувам, че простият лук ставал и за лекарство: щял да изтегли трънчето от петата ми. Ха-ха, с клещи ли ще го дърпа? Шегувам се, а петата тупа и изведнъж нещо резне там в нея, та спира смеха ми.

Улисана в свои къщни работи, мама забрави да приложи лека на баба. През нощта се будех от бумтенето на някакви тупани точно на главата ми. Сутринта не можех да стъпя на крака. Втресе ме. Легнах и чак тогава наложиха печения лук. Плаче ми се — петата все тупа, тупа, като че часовникът на пощата трака. Задрема, унеса се и се стресна, надигна се.

Сменяха лука. Нищо не помогна.

— Побеляла е петата — чувам гласа на баба като изпод земята. Баба идва по три пъти на ден да види какво става с мен и да помогне на мама в нейната никога не свършваща се работа. — Дебела е кожата, та гнойта не може лесно да избие навън. Сменят лука. Аз пъшкам, потя се. Вече не знам кога е ден, кога е нощ. Будя се само когато пипат крака ми. От болките.

Трябва да съм сънувал: скачахме, играехме и някой ме ритна така, че ме заболя десния крак. Няма да му простя. Надигам се… В стаята свети газената лампа, окачена за гредата на тавана с познатата малко крива тел. В стаята като че е задимено. Аз мигам, за да прогледнат добре очите ми. Пушекът не се разнася. Гади ми се и аз отново се повалям на леглото. До ушите ми стигат далечни мъжки гласове — неравни, разточени. Като че има скрити хора някъде под одъра и от там шепнат нещо… Някой ми стисна крака и аз пак се надигнах. Натискат ме:

— Леж, леж! — различавам гласа на чичо Митко. — Ей сега ще ти мине.

Още някакъв глас има. Чий ли е? Но какво правят с мене?

— Наточи ли го, Велко? Дай да го загладя говори пак чичо, единственият жив брат на баща ми. Чудя се какво правят, какво точат? Да не е Коледа, та ще колят прасето?… Какво? Това вуйчо Тоно ли е, дето натиска крака ми:

— Хайде, аз държа.

— Олеле! — изревах с всички сили, които ми бяха останали, защото някой като че откъсна петата ми.

След това не помня нищо. На другия ден вън беше светло и на мен ми беше леко и светло. Докато мама ме преобличаше, разправи ми: чичо и вуйчо ме държали, а тато срязал с наточения бръснач нагноилата пета. Омръзнало ми беше да лежа, та поисках веднага да стана. Не ми позволиха. Но едва преспах още една нощ и — хайде навън с превързана пета.

— Абе потрай, барем докато мястото зарасте! — упреква ме мама. — Ако се подлюти раната, крака ти може да отрежат.

Плаши ме. Така се реже то крак! Само на войната режат. Както се върна с един отрязан крак Сандо. Аз да не съм бил на война? Слушам мама, но ушите ми са обърнати навън — не свирна ли някой? А баба се кръсти и говори с упрек на мама:

— У-у, и ти, Еленке, приказва ли се така? Крака да му отрежат… Плю, плю — плюе тя и се кръсти. — Дяволът да не чуе.

Тато казва за баба, че е суеверна. Не знам какво е това, но знам, че баба вярва в разни дяволи, които уж могат да направят лошо на човека.

Тато се смее и казва, че ако си отваря човек очите, нищо няма да му се случи, никакви дяволи няма да има.

— Сега дяволите си имат друга работа, подбутват хората пак да почнат война… Тия дяволи са опасни. Тогава да видим какво ще правим.

— Смей се ти, смей се, подигравай се — говори огорчена баба, — ама виж какви работи стават по света… В Крушовица отрязали крака на едно дете…

Аз изгубвам всякакъв интерес към този разговор, защото пред вратника вече сигнализираха приятелите — чух трикратното проточено изсвирване.