Пелин Велков
Брод (26)

Музика

Убедих се, че на този свят всичко хапе, рита, боде, дращи. Големите казват:

— Ти си малък и не разбираш. Защо навсякъде се вреш и искаш всичко да знаеш? Има време, животът ще те научи.

Малък! Малко ли са навършени десет години? И кога ще чакам, че животът да ме научи? И после — как учи той? Ухапе те, да речем, бълха (може и въшка или дървеница). Шега. Почешеш се по ухапаното място и ти мине. Най-много на мястото да остане червенина или подутинка. Минава, забравя се. Но има хапане и хапане… Налазят ли те биволски въшки — леле, че зор ще видиш! И кокошинците са опасни. Веднъж влязох в курника — не помня дали да взема яйца, или просто играехме на криеница, — че като ме налазиха едни кокошинки, пламнах цял. Мама не само че ме изкъпа в коритото, ами и дрехите попари с вряла вода. Пазете се от кокошинци!

Знаете и без да ви казвам, че всички насекоми хапят. Мухата ли не хапе, или комарът? Или стоножката и паякът? Пчели, оси, стършели — всички са опасно нещо.

Това — за насекомите, за дребните животинки. Ами големите? Разните пълзящи, четирикраки. Всичко хапе. Кучетата хапят. Конете и хапят, и ритат. Дори и свинете хапят, а воловете и биволите и бодат и ритат. За змиите да не говорим. От малък баба ми внуши такъв страх към влечугите, че дори като видех просто гущерче, глътвах си езика, сякаш пред мен стои крокодил. Тя дори за гущера казваше, че е нещо много опасно:

— Захапе ли те гущер, не пуска, докато не прореве магаре под земята!

Защо пък магаре, и то под земята? Де да знам! Но се пазех и досега гущер не ме е хапал. Веднъж едно гущерче се покачи по босия ми крак и пълзи, пълзи в крачола ми нагоре. Натиснах с ръка да му пресека пътя, но спира ли то — чак до корема ми стигна. Неприятно. Лази, лази и не ще да спре. Ох, какъв зор видях, докато си събуя гащите и го изтръскам на земята! Исках да го убия, така ме изплаши, ама макар да беше малко гущерче, а не голям гущер, излезе много хитро — избяга.

За петела забравих. Той може да те клъвне и да те ритне. Да, да, скача — и с шиповете си… А и простият гъсок — и той хапе. Пък всички знаят, че котките и хапят, и дращят. Их, какви нокти!

Ами водата в реката? Безопасна ли я мислите? В нея има пиявици, които се впиват най-често в кожата на краката ви и смучат кръв. Мъчно можеш ги откъсна. Нали затова казват „впил се като пиявица“. Дори смешният рак, който единствен ходи назад, дори него, кога бръкнеш в дупката му в брега на реката да го извадиш, не можеш го хвана току-така: отвори своите клещи и — хап! — стисне ти пръста, среже го до кръв. Хапе дяволът.

Едничка овцата не хапе и не рита. Кротичка е. Но — запомнете! — само овцата, не овенът. Защото той може така да те кюсне с глава, че да се преметнеш на земята.

И какво излиза? Целият свят е изпълнен с врагове на човека. Да те е страх да живееш. Ама вие не се бойте, не е чак толкова страшно. Едно трябва: да познава човек света. Тогава дори тия врагове, за които споменахме, може да му станат приятели, да ги използува като помощници. Ами той много е и направил в това отношение. Не е ли опитомил дори и пчелата, а? Но веднага ще добавя, че се иска и умение да се браниш… Без това не може. Средство за отбрана? Тоягата. Виждам, че се усмихвате. Но слушайте, тя е всепобеждаващо оръжие — и удря, и ръга. Кой не бяга от нея! Както всички врагове на човека бягат и от огъня.

— От кръста всичко лошо бяга — казва баба, а вуйчо Тоно се смее и вика:

— Затова видох една бабичка в Жинина падина изядена от вълците. Прости вълци, не разбират от кръстене…

— Мълчи бе — дига ръка баба към него и той бяга със смях навън, без да може да чуе, че господ ще го накаже за неговото безбожничество. Колко пъти е казвала това, пък на̀, нищо му няма.

— Бабичките са за това — да се кръстят. А ти дръж тоягата и се не бой.

Той мисли, че се боя ли? Че аз сам-самичък мога да паса воловете или биволите в най-големия гъсталак на Високо поле и окото ми няма да трепне. Е, по-добре е, когато има и други с теб!

Пасем добитъка на Високо поле. Ден — година. Уморихме се от игри. Добичетата са се напасли, напили са се с вода и сега ще пладнуват. А ние? Ако легнеш — мухи, мравки и всякакви ситни гадинки няма да ти дадат да спиш, ще те налазят и хапят.

Заровихме една тиква да се пече в огнището. Ама докато стане готова, има сума ти време.

— Знаете ли — казва Гарвана, — че наблизо има един дебел цер с дупка и в дупката — стършели?

— Как пеят хубаво! — възхищава се Дако и разправя, че лани запушили такава дупка със стършели в едно дърво. — Долепиш ухото си до дървото, а то — зъъъ! — пее като телеграфен стълб във ветровито време.

Защо да не послушаме и ние „стършелска музика“? На мен се падна да отида до герана, дето омесих от кал една топка колкото човешка глава. Гарвана я взе от мен и нареди ние да откършим по една шумната вършина, та ако налетят стършели, да ги трепем. Бавно и на пръсти се приближавахме към дървото с дупката. Както винаги гората ехтеше от птичи песни, от бръмчене на насекоми, от някакъв потаен и мъничко страшен шум, който идеше незнайно от къде. Ето ни вече близо до дървото. Гарвана ни направи знак да мълчим. Стършелите влизаха и излизаха от дупката. Навярно като пчелите се готвеха за зимуване и събираха там мед. Заети със своята работа, крилатите труженици не ни обръщаха внимание, но аз чувах силното им бръмчене и малко се и побоявах. Ами хапала ме е и пчела, и оса, ама те къде са по-дребни от стършелите, а стършел… Опасно е. Но без риск не може. И това бяхме научили. Щом ти се слуша музика от стършели, ще рискуваш… Винаги е имало такива, които са пречели на работата на другите, та и ние сега.

Гарвана направи знак, че всички стършели са се прибрали в дупката на дървото. Герака се втурна и опря гръб на дървото, Дако помогна на Гарвана да се покачи на раменете на Герака, за да може да достигне дупката. Щом запуши дупката с калната топка и преди да се спусне долу, преди да допрем уши до стъблото, за да слушаме музика, около тапата от кал се завъртяха няколко стършели. Сигурно не бяха глупави, защото един от тях веднага ухапа Герака по врата. Напразно въртяхме вършините — стършелите като че извираха, въртяха се около затвореното си жилище и веднага се спускаха към нас. Само бягането надалече е спасение.

Усетих на бузата си „музиканта“ и го съборих долу, но той вече бе успял да ме ужили. Бузата ме заболя. Вече събрани край огнището, край спасителния огън, Гарвана се обяви за лекар и каза:

— Наложете ухапаните места с говежди лайна!

Рецептата беше за нас с Герака. Колебаехме се, но и Дако потвърди лековитостта на това средство. Но специалитетът не помогна никак. Лицата ни се надуха и изкривиха на една страна. Късно вечерта вкъщи помогнаха студените компреси и ракията, с които ме налагаше баба.

Ядът на баща ми и майка ми, че се навирам „дето не трябва“, премина. Не ме пипнаха с пръст, само ми се караха. Но и да не бяха ми се карали, никога вече нямаше да слушам такава музика.