Пелин Велков
Брод (42)

Закрилникът на къщата

Видях днес на улицата един човек. Той толкова приличаше на вуйчо Тоно, че повече не може. Сърцето ми се обърна.

Ще речете: „Стига и ти за тоя вуйчо, та за него! Нямаш ли други вуйчовци?“. Имам, как да нямам. Само че едни са по-големи от мен и си гледат своите работи, не ми обръщат внимание, други пък са по-малки и си имат свои приятели, та рядко имам вземане-даване с тях. А вуйчо Тоно — той е друго. Първо, най-силен е, най-пръв във всяка работа. На копане, на жътва, на косене — пръв и пръв. Сърцат. Баба казваше, че на нея приличал. Може. Аз пък нали също приличам на баба. Насметат ли ме лоши момчета да ме бият, само като им река: „Ще кажа на вуйчо Тоно“ и те си обират крушите одма. Второ, той ме зачита, вуйчо де, ама и аз него. Обичах го и за друго — доверяваше ми се. Рече ми: „Я иди се позавърти около двора на кака си Цвета и разбери там ли е. Ама нали разбираш — никой да не забележи!“. Аз ли не разбирах, о-хо! Всичко разбирах, ама си мълчах. И аз искам да се оженят. Ами такава хубава вуйна ще имам, дето други не са и сънували: първа хубавица, на снага като вретено, па с дълга руса коса, па усмихната…

Но работите понякога ей така вземат, че се объркат.

Разболя се вуйчо. Оклюма се, посред лято гърло го заболя. Баба реши, че е треска. Треска имаше, „дал господ“, както казваха стари и патили хора. И идела от локвите и от блатата. Кой ли не е боледувал от тая проклетница! Вземат му от града хапчета, прахчета или му варят листа от люляк — мине му.

Вари баба листа. Не, не мина. А баба Младена порече:

— Бе това да не е лошо гърло?

Баба тича да пали свещ пред свети Георги. Гледам го — нищо и никакъв светец: слаб, жълт. Вуйчо и болен е по-червен на лице от него. Чудя се на баба, как може да вярва, че такъв слабак може да помогне на болния.

Добре, че началникът на пощата викна на дядо сърдито:

— Карай го веднага в болницата! Ще погубиш младежа.

Върна се вуйчо от болницата здрав-прав, нищо му няма. Е, малко отслабнал, ама пак си такъв весел, смее се. Баба тича — свещ пред иконата на свети Георги пали: че излекувал вуйчо, че го спасил.

Гледай я и баба! Ама как така не разбира? Ще й се смеят другите хора.

— Ама, бабо, нали дядо закара с каруцата вуйчо в болницата, а не свети Георги, пък ти свети Георги, та свети Георги!

Баба не обича да й прекословят, че като ме почна:

— Млък! Такива думи втори път да не съм чула от теб. Той е закрилник на къщата, бди над всички ни. Грехота е…

Такива и още други думи надума. Аз реших да се измъкна навън. Не исках да разсърдя баба, но то така излезе. Като не съм пред очите й, ще се успокои. Излязох и си мисля, че все пак баба не е права, ама никак не е права. Защитник, закрилник и не знам какво си! Тогава защо не си отваря очите, не вика. Миналата година крадци източили половината от житото от коша. По-миналата година, помня, дядо закара една юница на не знам кой си пазар. Продал я за добри пари, а на връщане в някаква гора разбойници го натиснали да го колят и му взели парите. Питам: къде е бил този свети Георги? Аз на негово място щях да натръшкам мъртви и крадците, и разбойниците. А той? Дремал…

Вуйчо Тоно ме настигна вън. Не трябвало да ядосвам баба. Тя е добра, нали? Е, че е добра, добра е, съгласен съм. А това, дето казах, мигар не е истина? Ама като трябва, вуйчо, ще й се извиня. Ще и обещая друг път да не я ядосвам.

— Нали разбираш — стара е тя. Нека си вярва в нейните светци и ангели и дяволи. Тая въдица не е за нас с теб. — Вуйчо премята ръка през рамото ми и вървим заедно като първи приятели. Това ми е много приятно. Той ме смята за голям, нали? Веднага използувам добротата му да ми разкаже приказка. Смешна да бъде — за Хитър Петър и Настрадин Ходжа… Не можел сега. Друга работа имал. Ех! Но добавя: — Това за дяволи и ангели, дето разправят, също са приказки, измислици. Виж, за светците — то е друго. Те са били хора.

— Хора?

Пуля се, искам да съзра в очите му смешка: „Май че вуйчо ме поднася…“ Обича човекът шегите и туй то. Питам сериозно:

— Ама вярно ли? Лъжеш ме, вуйчо-о-о!

— Сто пъти вярно! — заклева ми се вуйчо Тоно. — Хора са били, само че не като нас с теб, а нещо като народни защитници, като хайдути. Нали си чувал за хайдутите, а? Е, такива били те и искали да защищават хората от злото, ама не знаели от къде иде то. Тогава богаташите взели, че ги избили, та светците нищо не могли да сторят. Затова ги наричат мъченици и светци. Но то било отдавна… Та такива ми ти работи — замисли се нещо вуйчо и после дигна глава по навик, присви очи и рече: — А хората сами си правят и доброто, и злото. Не от дяволи и разни измислици на баба трябва да се боиш, а от хората. Но при тях и помощ ще дириш — при добрите. Цялата истина е да различаваш добрите от лошите. Хубаво е, че добрите са повече от лошите и че истината винаги излиза наяве…

Ще ви призная, че всичко не можах да разбера. Но вярвах на вуйчо. Няма да седне да ме лъже я. Той чете книги и всичко знае. Като тато.

Казвам сега „знае“, а се сещам, че трябва да кажа „знаеше“. Защото вуйчо го няма вече. Взеха го на войната и — това беше. Не се върна. Няма да го видя вече усмихнат да се шегува, да разправя приказки и да ми отваря очите за истината.

Този, когото видях днес на улицата, който накара сърцето ми да трепне много приличаше на вуйчо Тоно. Искаше ми се да го заговоря, но не посмях. Кой беше и откъде беше дошъл?

Разтревожен отидох у бабини и видях иконата на свети Георги. Кандилцето мъждукаше пред бледия образ. Баба ми се зарадва и ме накара да се прекръстя пред светеца. Когато дигнах глава и го погледнах, стори ми се че ми се усмихва с усмивката на вуйчо.