Пелин Велков
Брод (57)

Големият сом

Нашите реки не са големи. И Сираковска бара и Върба са малки. Големи стават само при големи дъждове, и то за ден-два. Затова, като видях Огоста, ахнах: „Това се казва река! Има да се къпем и да ловим риба…“

— Ей такива сомове имало! — разпери в разтег и двете си ръце Гарвана и черните му големи очи светнаха като на Мамуд Лудия.

Че има, има. Третокласниците разправяха, че в яза на Йоновата воденица някои си хванали сом колкото едно теле. Ех, мале, ние да можем да хванем поне колкото прасе! Че ще идем за риба, ще идем. Но засега се сдържаме да ходим на реката. Когато бащите ни — моят и на Гарвана — ни настаниха на квартира, рекоха на хазаина: „В твои ръце ги предаваме, Тодоре. Ти ще си им наместо баща. Карай им се, бий ги, само да учат. Никакво скиторене!“. И си заминаха. След такива големи пълномощия чичо Тодор влезе в стаята при нас и съвсем строго заповяда:

— Ако искате да си нямате това-онова, без мое разрешение на реката няма да ходите. Можете да се къпете във вира, дето е до пазара, край брода. С водата игра не бива. Разбрахме се, нали?

Строг като баща ми. И погледът му такъв, и лицето му изпечено от жегите, дори и потната му риза като на тато. Няма мърдане. Пък и есента се случи хладна и дъждовита, така че не можеше и да мислим за къпане.

От продължителните дъждове реката се размъти, наедря и излезе от бреговете си. Стана широка и заля цялото пазарище. Тичахме да я гледаме. Сила, стихия! Мътните води носеха кой знае от къде изкъртени дървета, които премятаха с корените нагоре, греди, плетове, корита и дори една купчина сено, върху която стоеше сгушен петел. Беше интересно и страшно да се гледа такава бучаща вода.

На пролетта реката пак набъбна така. Но скоро се прибра в коритото си. Неусетно се появи и слънцето и дойде Гергьовден. Ние си спомнихме от бабите, че на този ден се къпе мечката в реката, което е знак, че вече и човек може да влиза във водата. Добре ще е да отидем все пак на оня яз, до оная воденица — хем къпане ще има, хем може и риба да наловим. Сомовете били тромави и глупави, току-виж че хванем някой.

Пръв ни подбутна Опанджачко:

— Жега, ей! Като размекнат съм от нея… Скоро ще ни пуснат във ваканция, а ние ще си отидем без къпане…

Опанджачко и Скърцо живееха недалече от нашата квартира, скоро се уговорихме.

Утре по обед, в най-голямата горещина, когато чичо Тодор ще е на работа в полето, ние ще отидем на реката и…

Беше средата на май и необикновено топло. Едва излязохме от Хайредин и гората отсреща зад реката ни посрещна като зелена стена. Полето — същинска зелена черга, изпъстрена с цветя. Дори в пясъка край реката стърчеше на снопчета весела тревица.

От брода тръгнахме надолу покрай реката. Ще търсим оня прочут яз, който бил много дълбок и хубав за къпане. Вървяхме и се озъртахме — може пък отнякъде да пъкне чичо Тодор. Тогава какво прайваме? Времето минава, жегата се сипе на главите ни, а язът го няма и няма. Кой знае колко е далече!

— Вижте — спря се Гарвана пред един завой на реката, дето се разкриваше вир с надвесени над него от брега върби и трънки, — това място, а?

Как да не е добро? Скрито място, тъкмо като за нас. Ха се появи отнякъде чичо Тодор, веднага има къде да се мушнем. „Страх лозе пази“ са казали умните хора. Няма какво да крием. Ние и четиримата сме си свои: Опанджачко, Скърцо, Гарвана и аз.

Отначало се къпахме доста, но накрая не устояхме на страстта да половим и риба с ръце.

— Тук непременно има — твърдеше Скърцо, като пукаше по навик ставите на пръстите си, ако не под големите камъни, то в подмолите.

— Такава глупава риба няма — засмя се Гарвана с червен като одран гръб. — Ама като си рекъл, да опитаме.

— Само в корените, в корените на върбите край брега има — пискаше с тънкия си гласец Опанджачко.

Гмуркахме се в подмолите, бъркахме по дупките под големите камъни, опипвахме брега. Нищо.

— Нещо ме удари в корема — подаде глава над водата Скърцо и цръкна две педи водна струя пред себе си. Всички заплувахме към него. Поспорихме дали е бил шаран, клен, или друга риба. Може и сом.

— Тихо! — поема командуването Гарвана, както това става при всички особени случаи. Черен, едър, с малко сърдито мрачно лице, той внушаваше респект не само с външния си вид, но и с това, че беше винаги по-предвидлив от всички ни. И сега каза, че трябва да мълчим, защото рибата не говорела, но чувала. Приехме без възражения това.

— Ще плувате, без да цапате по водата, тихо ще гребете!… Ще заградим това място, да видим.

В широка дъга се приближихме към онуй място, дето рибата беше блъснала в корема Скърцо. Веригата се свива и ние заставаме на една ръка място от човек до човек. Гмуркаме се в дълбокото. Опипваме подмолите и коренищата на брега. Мен малко ме е страх от коренища, но си мълча. Няма да падна ниско в очите на другарите си! Миналата година някой отишъл сам за риба. Гмурнал се тук-там, докато накрая краката му се заплели в едни корени — ни назад, ни напред. Бъхтил се, въртял се човекът, не могъл да се отскубне от тоя капан. Така го и намерили след време, заплетен в коренището, удавен… Е, да, ама може ли да не се гмурна? Само от корените да се пазя…

Под водата напипах някакъв корен. Ръката ми изпълзя по хлъзгавия корен нагоре. Подадох глава над водата, за да си поема въздух, но не пуснах корена. Краката ми ту докосваха брега, ту отскачаха назад и аз ги движех, за да се държа на повърхността. Е, май че ме беше малко страх, но като гледах главите на дружината около мен, окуражавах се. И мен нещо като че ме блъсна в корема. Значи, има риба?

— Удари ме нещо. Вардете! — развиках се.

— Млъкни бе! Какво си се развикал? — изсъска Гарвана.

Осем ръце и толкова крака пазеха рибата да не избяга. Ама как, като нищо не виждаш?!… И Скърцо се гмурна, и Гарвана. Нищо и половина. Свърши. Изтървахме и тая риба. Не ни върви и туй то. А времето не чака нас, тече си. Я да си вървим, да се връщаме, че ако се върне преди нас чичо Тодор… Забързах към едно плитко място, за да измия ръцете и краката си в по-мъничко вирче. Топла вода, пясък на дъното. А там, в края, в тинята нещо се размърда. Какво ще е пък това? Наведох се и на шега загребах с шепи.

— Сом! Сом! — закрещях като луд и хвърлих на брега едно малко сомче.

Един пъхнал ръка в ръкава на ризата, друг крак в крачола — всички изтичаха. Аз бях грабнал от пясъка кроткото сомче и така го притисках до гърдите си, че почти го бях смачкал. Как да не го стискаш силно, когато се хлъзга дяволското! Сомчето се оказа дълго колкото две попови лъжички, но на нас ни се стори едва ли не малко китче. Скоро пробихме горната устна на сомчето, провряхме връвчица и направихме примка. Редувахме се поред да го носим до селото. А преди да влезем в нашия двор, дадоха го на мен да го нося. Полагаше ми се такава чест — в края на краищата аз го бях уловил. Нека ме види хазайката. Нека ме види и Елена и разбере, че и аз мога нещо, а не да се хвали, когато ме надиграва на камъчета.

— Довиждане! — казаха Опанджачко и Скърцо и отминаха.

Влязох тържествено в портичката. Вървя с протегната напред ръка и закачен на показалеца с връвчицата сом. Навярно съм се усмихвал победоносно. Насреща — хазаинът.

— Какво е това?

— Сом. Аз го хванах.

— Къде?

Гарвана ми прави знаци с мърдане на устни и вежди. Не мога да разбера какво ми подсказва.

— Ами… — започнах и засякох. Хрумна ми, че ако кажа къде сме ходили, караницата е неизбежна, пък и нещо друго може да последва. Вместо да вземе сомчето, което му подавах, чичо Тодор пристъпи, хвана ме за китката на ръката и тутакси ме плесна по бузата. Сомчето падна в праха. Той ме остави и се втурна към Гарвана, но заек стига ли се?

— Ти ще ми дойдеш довечера — чух като му се закани чичо Тодор, а аз побързах да вляза в стаята си: ами ако съм пред очите му, както е ядосан, може още един шамар да изям. Оставете това, ами Елена, дъщерята на хазаите, с която седяхме на един чин, стоеше на стълбището и навярно всичко е видяла. Ах, какъв позор за мен! Видяла е всичко, видяла е. Как ще седим утре на чина заедно? Свършено е с мен. Погуби ме това проклето сомче.

На другия ден стрина Рада беше направила рибена чорба. Сигурно не от онова злощастно сомче. Покани ни да хапнем. Как? Дума да не става! Гарвана успя веднага да се измъкне някъде, а Елена ме хвана за ръка и ме задърпа:

— Ако не дойдеш, ще ти се разсърдя. Да го знаеш.

Не исках да се сърдим. Отидох. Но през цялото време си мислех, че всички гледат в мен, в бузата ми, която беше плеснал чичо Тодор.