Пелин Велков
Брод (24)

Тояги

— Тоягата ни е направила хора — рече веднъж дядо, когато се върнах вкъщи с пукната глава. Не ме болеше, но яд ме беше, че ме удариха, та не ми се слушаха неговите приказки, а вуйчо Тоно (ех, какво ли прави сега и защо не пише от фронта?) се засмя и ме побутна по рамото шеговито:

— Прав е чичо Къно. Ако не е била тоягата в ръцете на човека, досега нищо да не е останало от него, да са го изяли дивите зверове. Огледай се и ще видиш, че без тояга и днес не може.

Ей, тоя вуйчо Тоно! Как така пък зверовете ще изядат хората, ако нямат тояги? Много мислих по това. Както съм мислил и по много други неща. Например защо аз казвам на бащата на мама, на дядо Къно дядо, а пък вуйчо Тоно му казва чичо? Защо всички не му казват дядо? Има и такива, дето се обръщат към дядо „бай Къне“. И много често, когато съм го питал за едно или друго, вуйчо казваше: „Мисли бе, човек! Тая глава ти е дадена не само шапката да си носиш на нея.“ Така се шегува и те оставя, пък ти си блъскай главата.

Та като стана дума тогава и за тоягите, аз дълго мислих и се убедих, че е истина всичко. Човек на село без тояга не може. Тя е оръжие, оръдие, инструмент. Ами погледни само! Ще я видиш като патерица в ръцете на прегърбени старци и баби — опора срещу немощта. Като кривак тя е спътник на всички овчари, говедари и свинари. А остен ще видиш в ръцете на всеки, който кара добичета. Орачът не може без копралята, с която ръководи своите четирикраки помощници да източват прави като конец бразди. Върви ли човек пеша през селото, налага се да носи тояга. Има много кучета, и то зли. Някои твърдят, че кучетата били повече от хората. Ако си невъоръжен, сиреч нямаш в ръцете тояга, за да се браниш, току те тръшнали на улицата. (Като стана дума за кучета, ще ви кажа, че от тях човек може да се опази и с камъни — стига да има наблизо камъни, а и той да може да се цели добре. Като нищо ще ги разпъди.)

Ами когато е кално? Непременно носи тояга. Гледай да е по-дълга и по-ячка. С нея не само ще се подпираш, за да не се хлъзнеш и паднеш в калта, но с нейна помощ ще прескачаш и големите непроходими локви. Такива има на село колкото щеш. Не се чуди как ще минеш: подпри се на тоягата, наемни се нагоре, скочи и си отвъд локвата. Ще ви доверя нещо, което не всички знаят — с тояга можеш да прехвърлиш и високата ограда, стига зад нея да има чужда градина с овошки. Само че като прескочиш, вземи със себе си и тоягата, а не я отмятай назад като при овчарски скок. Защо ще ти трябва ли? Защото ще се наложи да правиш обратен скок, иначе рискуваш да останеш в градината, да не можеш да излезеш. Тогава друга тояга ще играе по гърбината ти.

Може и река да се прескочи с помощта на тояга. Е, то се знае, че реката не бива да е много широка, но тоягата да е по-дълга и по-яка, върлина. Опираш единия край на тая прескачалка о дъното на реката, ако може в средата, подскачаш и — готово! Лесно, а? Е, не е винаги лесно. Ами човек може и да се излъже при прескачането и да цопне в средата на реката. Случвало ми се е пък и само с мен ли? Ами с Опанджачко? Ще речеш, че той, какъвто е дребен и лек, ще лети над реката като набучен на тоягата. Ама не е така. Няма сила да се издигне, да скочи. Затова често — шляп сред водата! В реката често има тиня, та се изпокаляш. Следва изпиране на дрехите и сушене, защото иначе теб ще те „перат“ вечерта вкъщи. Не е много справедливо, но няма какво да се прави. Хората не могат да разберат, че ти нямаш вина при това падане във водата. Само майка ти донякъде те разбира, но и тя, докато ти сапунисва гърба и те къпе, се заканва: „Следния път ми ела такъв, ще видиш ти!…“ Но тия закани минават покрай ушите ти. Трябва да се търпи, няма как.

Една неделя придумах Гарвана и Опанджачко да закараме добичетата на паша в Черни лъг. Защо казвам „придумах“? Защото ливади имаше и на Високо поле, и в Сираковска бара, и в Черни лъг, и на Перчемковец, но те бяха разпределени някак на фамилии — едни фамилии на Високо поле, други на Сираковска бара, и така нататък. Не можеш ти, дето имате ливада на Тончовец, да отидеш да пасеш добитъка си на Високо поле, дето нямате ливада. Своеха се райони. Частна работа. А ние, децата, не признавахме тия частности, ами се сдумаме така: днес ще закараме добитъка на Високо поле, утре в Черни лъг или другаде, дето решим. Общо. И сърдене няма. Сговаряхме се най-често вечер за следния ден.

Та тоя неделен ден, за който искам да ви разправя, ние пасяхме добитъка в Черни лъг. Времето хубаво, какво да правим цял ден? Решихме да се надскачаме. Скачахме, спорихме кой е пръв, но се уморихме. Пък то едно кротко есенно слънце, няма я задухата, нито горещините на лятото.

— Да прескачаме реката — предложи някой и никой не се противи. Намерихме най-тясното място, дето и бреговете бяха по-височки. Да, но двама прескочиха, а трима скочиха във водата (без мокрене на Опанджачко не мина). Така, на око, като мерехме, излизаше, че реката тук е най-тясна — да има, да няма два-три метра. Гледаш — лесно, а като скочиш…

Тогава решихме да прескачаме по овчарски — с тояга. Дадено. Приятелите имаха сгодни тояги, а моята — къса, не става. Че защо да не отсека един върбов клон, да го окастря?

Стоях на брега, стисках в ръце моя прав клон и чаках Гарвана да отброи до три: едно, две… На три скачам. Когато се подхвърлиш нагоре с тоягата, много е приятно — истинско летене. Но сега под мен нещо изпука и докато разбера какво става, прътът се счупи по средата и аз се намерих в реката. Докато се борех с водата, за да се изправя на крака, чух викове от брега. Само че не бяха ликуващи за поздрав, а смях… Мокър и зъл, щом се докопах до сухо, ритнах първия, който ми се мерна пред очите. Присмехулници! Не виждат как от мен се стича по тревата вода, как съм се изкалял, ами се и хилят!

— Ама че си умен! — рече Вендо. Той е наш съсед по ливада, по-голям е от нас и носи най-голяма тояга. Май че е дрянова. И с ръста, и с гласа си, и особено с тоягата той внушава уважение или страх на всички. Само Гарвана пет пари не дава: като съм дошъл, казва, на ваша ливада, няма пък роб да ви ставам, хайде де!

— Що? — трепнах от думите на Вендо.

— Ми върба, бе! Тя се троши.

— Защо сега му го казваш? — рече Гарвана и погледна Вендо с бялото на очите си. — Аз, ако бях видял с какво скача, щях да го спра…

Докато се събличам, за да изпера дрехите си и да ги просна да съхнат на близките трънки, казвам примирително (боя се тия двамата да не се сбият!):

— Абе мигар аз не знам, че върбата е крехко дърво, ама а̀н забравих в бързането… Е, голяма работа, сега ще изпера дрехите и ще изсъхнат.

— Тука не можеш се изкъпа — рече Гарвана. — Да видим по-горе май че имаше някъде вир с чиста вода.

— А има, има — надигна се Вендо и всички тръгнахме покрай реката. Набързо тръснах дрехите във водата — панталон и една риза — и се хвърлих при тях в дълбокото. От време на време Вендо пращаше Опанджачко да свърне добичетата в лъките по към нас:

— Ти си най-лек и най-бърз. Изтичай и като се върнеш, ще те науча да плуваш по гръб.

Всички излязоха от водата, изтегнаха се облечени на тревата. Само косите им още мокри лъщят под полегатите лъчи на слънцето. А аз още кисна във водата. Не че ми се къпе още, ама как да изляза и да се разпищоля гол — път има наблизо, хора минават, срамота е. Остави друго, ами ако мине някое момиче и те види, свършено е с теб. Клеча. Опитах проснатите на храстите гащи — съвсем мокри още, а и ризата.

Най-после намъкнах полумократа риза и клекнах при другите. И тъкмо навреме, защото Вендо разправяше нещо интересно.

Какво чух от Вендо.

— … Ама нали ви казах, че беше на празника на Еремия. Може да не знаете, но има, има такъв празник — чисти се на него. Та сметохме ние всичкия боклук от двора на бунището. Запалихме го… Как? Ами пали се, та разните вредни гадини да се изплашат и да бягат, а които не искат — да горят! Дигна се пушек — един гъст и кълбест. Ние — хайде да го прескачаме. Огъня де, пушека. Прескачахме, прескачахме, па той взе, че се разгоря. Огънят де. Едни пламъци се извишиха, на вас лъжа, на мене истина — два човешки боя нагоре… Жълти едни, червени и сини, па плющят, пукат — абе, радост. Дойде Миндо, взе една върлина…

— Кой Миндо? — иска да уточни Опанджачко.

— Стига бе! Не прекъсвай човека! Кой Миндо? Нали го знаеш — неговият братовчед… Карай, Вендо! После?

— Ми после — излетя се, скочи с върлината и хайдеее отвъд огъня, през пламъците…

— А ти?

— Това искам да ви кажа де. Оставам ли аз назад. Амиии! Намерих една стара копраля. Излетях сей — хоп! — насред огъня…

— В огъня падна, а? — зяпнал, пита Опанджачко и мърда ли, мърда с нос като заек.

— Паднах. Запалих се и рева от болки като някакъв звяр. Измъкнах се, а дрехите ми горят. Тичам аз из двора, обикалям като на кушия, удрям с ръце, а то — по-лошо да било, ама кой да знае… На рева ми се стекоха хора. Чувам като викат: „Лягай на земята, лягай!“. Завиха ме с разни черги и опанджаци. Без малко мен да задушат, но задушиха огъня по дрехите ми. Кога ме развиха — боли ме от изгореното, не се трае, та пак рева като магаре. И понеже дрехите ми тлееха, съблякоха ме гол-голеничък. Свих се на кравай и затворих очи да не гледам хората, ама те ме гледат гол… Срам, срам!

— А и момичета е имало, а? — пита Гарвана и се подсмива.

— Имало ами. Тогава не ги видях, ама после чувах зад гърба ми, като уж шушукат, ама така, че аз да чувам: „Ма тоя горелият ли е?“ Горелия! Така взеха да ми викат. Ама като бих няколко души, забравиха тоя прякор…

— И не те закачаха вече, Вендо? — питам аз.

— Бе как да не са! Няма, няма, па току чуя: „Вендо, бе ти нали горя?“. „Горях, та какво?“ „Навсякъде и всичко ли ти изгоря?…“ Ядосам се, ама мога ли с всички да се бия! — разперва ръце Вендо и на лицето му се чете разочарование: като се биеш, не можеш да надвиваш на всички, а понякога ще ядеш бой и ти. Така е.

Докато слушах разказа на Вендо, радвах се, че не съм паднал в такъв огън и аз, че да ме подиграват с това „горелия“. И през цялото време гледах главата на Вендо — кръгла като тиква, а косата на нея стригана. Фъкали са го с някаква ножица неумели ръце, та цялата му коса е набраздена като лошо окосена ливада. А между оголените ниско до кожата места и стърчащите фъндъци — продълговато лъскаво петно: голям белег. Здравата са го цапардосали, мислех си, по кратуната я с камък, я с тояга. Не питах го от какво му е тази стара рана. И аз имам някъде такъв голям белег на главата, само че моят е от прашка. Все помня тоя белег, защото е свързан с нещо особено.

Дошла ни беше нова учителка. А аз пред нея се явявам с вързана глава. Надхвърляхме се с прашки. Гарвана турил голям камък и ръбест, та като го хвърли, да бръмчи. Добре, ама като изтърва прашката и камъкът — прас мен по главата. Не можахме да спрем кръвта, та мама ме заведе (с хиляди клетви и закани, но без бой) при чичо Григор фелдшера. Той ми направи тая бяла чалма на главата.

— А ти от кой фронт идваш? — попита ме Новата. Усмихната, на бузите й трапчинки, в очите й искри. Изправих се на чина (когато те пита нещо учителят, винаги ставаш прав), стоя, ама така съм се объркал, че нищо не разбирам, нищо не мога да кажа, само ломотя:

— Не от фронт… от Изкарвището…

— От какво? — дига вежди тя. Чуди се. Е, от къде ще знае, като е нова в нашето село, че ние имаме край селото едно място, нещо като площад, дето рано сутрин жените изкарват на говедаря за паша непрегатния добитък. Помъчих се да обясня, а Опанджачко току ме изпреварва, дига ръка, изправя се и вика, като че декламира стихотворение:

— Неговият вуйчо Тоно казва, че там е било сборището на добичетата, както на хората е пред общината на площада…

— Добре. Седни си. А кой е този вуйчо Тоно?

За да не стане грешка, обяснявам, че това е моят вуйчо, който сега е на фронта, но не пише. Новата дойде до мен, тури ръка на рамото ми и рече:

— Значи, ти си жертва на прашката.

— Ей на такава — извадих от джоба си и й подадох прашката, с която не се разделях. Може да не е виждала — да й покажа. Тя наистина въртя в ръцете си връвчицата, оглежда я, иска да разбере как се стреля с нея. Класът се размири, всички искат да покажат, че владеят изкуството на прашката, та учителката дигна глава и рече кротко:

— Тихо!

Уж кротко, а всички се умирихме. Ами че такава добра и да не я слушаме ли? Трябва да й донесем една пръчка, ама като тояга дебела, та да пердаши ония, които не я слушат. Гарвана навярно е мислил същото, защото дигна ръка, стана на чина и подаде на Новата една добре изгладена пръчка.

— Какво е това?

— Ами… — засече Гарвана, та пак Опанджачко помогна.

— Пръчка, госпойце, да ни биете.

Новата изхвърли пръчката през отворения прозорец, застана пред предните чинове и ни говори: за това, че не трябва да се бием, че тези прашки са опасни, можем да си счупим не само главите с тях, ами и очите си да извадим, че трябва да се слушаме и тогава няма да става нужда да се бием с пръчки и още такива други неща говори.

— Има ли между вас глухи? А неми? Ние се озъртахме, гледахме се, като че не се познаваме. Няма такива.

— Щом няма и щом всички знаете да говорите български език, тогава ще се разбираме с думи. Може ли? Съгласни ли сте?

— Може, мо-мо-же — забръмчахме, а сетне ревнахме в един глас: — Съгласни сме!

Когато вечерта разправих на мама за първия учебен ден и за Новата, мама въздъхна и завъртя глава:

— О-о, горкичката! Тя не знае в какво село е дошла… Как така ще ви оправя без тояга?!

Тоя път мама не позна. Новата се оказа толкова добра, че ако някой се опиташе да я обиди, след това ние го хващахме за гушата зад училището и му повтаряхме, че ще го пребием, ако…

Прощавайте, че аз за тоягата почнах тоя разказ, пък къде чак отидох до прашки, камъни и пръчки! Ама да ви кажа, те вървяха тогава заедно, та затова и аз за всички казах по нещо.