Пелин Велков
Брод (40)

Пушени врабчета

— Наближава коледа, чедо — гледа ме баба подозрително. Навярно мисли, че не постя. Тя строго спазва пости и разни други празници и сега ще ми се кара.

— Но аз не блажа, бабо, няма защо да ме гълчиш.

— Няма да те гълча, ами да ти поръчам нещо…

Сгърбена, дребна, цялата в черно, тя ме гледа тъжно с потъналите си в бръчки, вечно сълзящи очи. И все покашлюва. Жал ми е за нея и никога не мога да й откажа, каквото и да ми нареди. Ами как да не ти е жал, като цял живот е погребвала деца и се трепала, та често казва: „Това не е живот, а мъка-мъченишка“. Опитах се да я науча да чете и пише, но тя не ще. Но помни, страшно помни наизуст всички празници. Живее в тоя свят като всички с всичките му тревоги и грижи, ама тя си има и един друг свят — невидим, измислен, пълен със самодиви, върколаци, ангели и дяволи — разни същества, които вечно воюват помежду си и с нас. Нейният бог, на когото тя постоянно се моли, е повече жесток, отколкото добър. Такъв е, че гледа все да наказва хората. Навярно тия неща съм чул от вуйчо Тоно и от тато и веднъж казах на баба:

— Бабо, ама защо му се молиш на тоя господ? Той не те слуша и все те наказва…

— Млък! — пресече ме тя и дигна над мен тъмната си като пръстта ръка. — Не съм те била, ама за такива хулни думи ще те пердаша здравата… Ония са виновни, ония — закани се тя и аз знаех, че на големите мъже, които ми бе забранила да слушам какво приказват. Пък аз ги слушах и повече вярвах на тях.

Сега тя ми поръча да й уловя поне две врабчета. Щяла да ги очисти да ги остави в комина да се опушат. С тях ще отговеем. Такъв бил редът.

— Добре, бабо, ще хвана.

След малко се сепнах. Хрумна ми нещо.

Сивият ни котак беше страшно мързелив и лаком, но мишки и плъхове не ловеше, а налиташе само на врабци. Веднъж баба го видя, тъкмо когато се облизваше след закуска с врабче.

— У-у, гад проклета! — стрелна тя котака с разперени пръсти на ръката и се развика: — Чумата да го удари. Убива врабчетата, тия невинни божи гадинки. Гони го бре, бий го!

Аз и без това винаги, когато го видех, го подгонвах. Не можех да му простя, че през пролетта Писана окоти четири чудесни шарени котета, а тоя звяр една нощ изял всичките. Как да не го биеш! Добре, но защо ние с баба се сърдим на котарака, че ядял врабчетата, а пък ние също искаме да ядем от тия птичета? Не казах нищо на бабичката. Щом иска, ще й хвана, само да не я огорчавам, ама да ям — дума да не става!

С Гарвана намерихме един стар, изпокъсан и захвърлен сак, с който някога тато е ловил риба. Чакахме да се стъмни. Денем къде можеш улови врабче! Врабчетата само изглеждат така възглупави, а всъщност са хитри птици. Не можеш току-така с голи ръце да хванеш врабче, както например една кокошка. А нощем, когато спят, друго е.

Имахме листник в нашия двор, листник, който тато беше направил от кукурузни снопи на едно клонесто дърво, дигнат нависоко. Знаех, че там спят врабчета — нещо като хан за пренощуване не само на нашите, но и на други врабци. Ходят къде ходят през деня, вечер се прибират в листника, наврат се на топличко.

— Ей че бавно се мръква днес! — въздишам аз и се гуша на студа, а Гарвана ме поглежда с бялото на очите и само казва:

— Така ти се струва, защото бързаш.

Врабците се прибират в листника. Само нещо да не ги изплаши и да се разбягат. Бавно, бавно пълзи здрачът и от него преспите посиняват, както е посинял носът на Гарвана. Тато тури на воловете и биволиците вечерята, мина с един кош слама на гръб — занесе им и нова постилка. Минава и ни гледа. Ние потриваме ръце, подсмърчаме и подскачаме върху хрущящия сняг.

— Вие какво се въртите тука? Защо мръзнете? Не наиграхте ли се?

— Сега, сега — отвръщам аз, ама не казвам защо чакаме.

Вече се стъмни и ние се заловихме за работа: с една малка стълба и едно обърнато с дъното нагоре кошле успяхме да метнем старата изгнила мрежа върху по-ниската част на листника. Изплашени, някои врабци от горната част на листника изхвръкнаха, а долу други писукат и цвъртят тихо. Пристъпихме към втората част (така ни е учил вуйчо Тоно) — с пръчки заудряхме по мрежата върху листника: врабците ще се изплашат, ще искат да бягат и сами ще се напъхат в мрежата. Врабци излитат сегиз-тогиз от върха на листника.

— Да бяхме завили със сака отгоре… — ядосва се Гарвана.

Да бяхме, но като не може, високо е, каквото остане, това ще хванем. Оставаше ни вече да направим най-важното — да смъкнем мрежата така, че всички заплетени в нея врабци да останат като в чувал в нея.

В улисията си не бяхме нито чули, нито забелязали кога се е приближил в здрача до нас тато.

— Ама вие какво правите още тука? — изненада ни гласът му.

— Въ-върабчета ловим — издумах на пресекулки през стегнатите си от студа челюсти и заподсмърчах.

— Врабчета ли? — зачуди се тато. — За какво ви са врабци?

— Ба-баба каза: за отговяване.

— Я скоро вкъщи! — не дочака той вече обяснения и гласът му звънна като ледено парче. — И ти си върви, че е късно — посочи той вратницата на Гарвана.

Пуснахме нашия ловен уред на снега. Покрай самия ми нос изпърха врабче, освободило се от мрежата. Цвъртенето и тревожното писукане на разтревожените птичета престана. Въздъхнах облекчено, защото разбрах, че всички арестувани от нас врабчета бяха успели вече да избягат и да търсят по тъмнината друго място за пренощуване.

— Какво са ви сторили врабчетата? — говореше тато, докато сядахме на синията да вечеряме. — Баба ти рекла! Остави я ти нея. Тя е проста и суеверна… А врабците са такива кротки домашни животинки, които никак не вредят. Напротив, кълват гъсениците и мухите и с това ни помагат.

Като никога вечерях сладко. На душата ми беше леко, че всички врабчета бяха успели да избягат. Заспах щастлив и сънувах, че вървя през някакъв едър като гора кукуруз, а над главата ми лети и цвърчи цяло ято врабци. Мъчно ми е, че не мога да разбера какво ми говорят на своя врабешки език. Но им казвам:

— Не бойте се от мен! Нито от Гарвана — аз и на него ще кажа да не ви закача. Баба ще посрещне коледа и без пушено врабче. Вие да се пазите само от ястреба и от нашия, сивия котак, нали го знаете!