Стивън Кинг
Огън (8) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Седма глава

Чувстваше се не на място в отдела „Всичко за бебето“ на универсалния магазин „Хейгър“, сякаш беше огромна канара в нечий хол. Носеше дънки, работни ботуши с кожени връзки, фланелена риза и черен кожен колан с катарама, завъртяна наляво — за късмет. Този път не бе забравил шапката си — онази с наушниците, но я беше свалил и я държеше в ръка. Стоеше в средата на боядисана в розово зала, обляна от ярка светлина. Погледна наляво и видя масички за повиване. Погледна надясно — бебешки колички. Все едно беше на планетата на пеленачетата.

Помещението беше пълно с жени. Някои бяха с големи кореми, други — с малки дечица. Повечето мъничета плачеха, майките изпод око наблюдаваха Блейз, все едно се бояха, че той внезапно ще озверее и ще започне да сее разруха из планетата на пеленачетата, хвърляйки разкъсани възглавници и изкормени плюшени мечета. Към него се приближи продавачка и той се поуспокои. Боеше се да каже какво търси. Интуитивно долавяше страха на жените и знаеше кога присъствието му е нежелано. Беше тъп, но не чак толкова.

Продавачката го попита има ли нужда от помощ. Блейз отвърна, че има. Колкото и да се стараеше, не запомни всичко, което искаше да купи, затова се възползва от единственото средство, което му беше познато — измамата.

— Нямаше ме известно време… — подхвана, устните му се разтегнаха в усмивка, която би изплашила и пума. Продавачката прояви храброст и също се усмихна. Беше толкова дребничка, че му стигаше едва до средата на гърдите. — Току-що узнах, че жената на брат ми… е родила… докато ме е нямало, разбирате ли, затова искам да купя на бебето всичко необходимо. Всичко, което му трябва, де.

Продавачката засия.

— Разбирам. Колко сте щедър. И грижовен. А какво точно искате да купите?

— Не знам. Нищо не знам за… за бебетата.

— Колко е голям вашият племенник?

— Кой?

— Синът на жената на брат ви.

— Аха! Разбрах! На шест месеца.

— Чудесно! — На устните й цъфна заучена усмивка. — Как се казва?

За миг Блейз изгуби дар слово, после избоботи:

— Джордж.

— Прекрасно име! Гръцко. Означава „обработващ земята“.

— Така ли? Е, още е малък.

Продавачката продължаваше да се усмихва.

— Разбира се. Какво е купила жената на брат ви?

Блейз бе подготвен за този въпрос.

— Абе, общо взето, нищо. Парите все не им достигат.

— Ясно. Тоест вие искате… да купите всичко необходимо за едно бебе.

— Да. Точно така.

— Колко сте щедър. Ами да започнем от авеню „Мечо Пух“ и кътчето на креватчетата. Предлагаме отлични дървени креватчета…

* * *

Блейз бе изумен от колко много неща се нуждаеше едно мъничко и крехко създание. Мислеше, че се е сдобил с тлъста плячка при обира на магазинчето, ала напусна планетата на пеленачетата с почти празен портфейл.

Купи креватче марка „Страната на сънищата“, люлка „Сет Харни“, високо столче „Щастливото хипопотамче“, сгъваема масичка за повиване, пластмасова ваничка, осем пижамки, осем чифта гумирани гащички, осем камизолки с непонятни за него закопчалки, три чаршафа, напомнящи салфетки за хранене, три одеяла, цилиндрични възглавнички, които да предпазят бебето, ако си удари главичката в дървените пречки на креватчето, пуловерче, шапка, ботушки, червени обувчици с камбанки на езичетата, два чифта панталонки в тон с ризките, четири чифта чорапки, в които той не можеше да пъхне дори пръста си, комплект шишета за хранене, биберони, кутия с някаква смес, наречена „Симилак“, бурканчета с плодово пюре, както и комплект чинни, изрисувани със смърфчета.

Бебешката храна беше отвратителна. Опита я веднага щом се прибра.

Докато купчината с пакети растеше, млади майки озадачено зяпаха непознатия. Случващото се беше паметно събитие в тяхното ежедневие — по-прегърбен исполин с дрехи на дървосекач върви от щанд на щанд след миниатюрната продавачка, слуша я внимателно и купува всичко, което тя му предлага. Продавачката се казваше Нанси Молдоу. Получаваше процент от продажбата и с всяка следваща покупка очите й заблестяваха още по-радостно. Маркира стоките и докато непознатият броеше парите, тя добави като подарък четири пакета памперси:

— Задължена съм ви. Явно ще направя кариера като продавачка на бебешки стоки.

— Аз ви благодаря, мадам. — Памперсите много го зарадваха, тях ги беше забравил.

Натовари покупките на две колички (момчето от магазина му помогна за кашоните с креватчето и столчето) и понечи да си тръгне, но Нанси Молдоу извика:

— И непременно доведете младежа, за да го снимаме!

— Дадено, мадам — измърмори Блейз. Изведнъж се сети за първия път, когато го фотографираха в полицията, и ченгето нареждаше: „А сега се обърни настрани и пак приклекни, Крадльо. Господи, откъде се пръкна толкова висок?“

— Снимката ще бъде подарък от „Хейгър“!

— Добре, мадам!

— Много покупки, човече — отбеляза момчето. Беше на около двайсет, младежките му пъпки тепърва щяха да изчезнат. Носеше малка червена папийонка. — Къде ти е колата?

— В дъното на паркинга — отвърна Блейз.

Последва младежа, който настоя да бута едната количка, а после започна да мрънка колко трудно било да я движиш по утъпкания сняг.

— Тук не посипват със сол и снегът задръства колелата. Тия загубени колички стават като шейни. Като нищо ще те фраснат по глезена, ако не внимаваш. Не че се оплаквам, ама…

„Тогава що не напуснеш, Отворко? — Блейз сякаш чу гласа на Джордж. — Мрънкаш, ама ти е гот.“

— Ето я — посочи той. — Моята кола.

— Добре. Какво да сложим в багажника? Столчето, креватчето или и двете?

Блейз изведнъж се сети, че няма ключ за багажника.

— Сложи всичко на задната седалка.

Младежът се ококори.

— Абе, готин, няма да се побере. Бас държа, че…

— Ще сложим кашона с креватчето отпред, а седалката ще избутам назад…

— Защо не в багажника? Там е най-лесно.

На Блейз му хрумна да каже, че багажникът е пълен, ала не му се искаше да лъже — една лъжа неминуемо води към друга и изведнъж се озоваваш на непознат път, където лесно можеш да се загубиш. „По възможност гледам да не ментосвам — често казваше Джордж. — По-сигурно е.“

Блейз му показа дубликата:

— Изгубих си ключовете. Докато не си извадя нови, багажникът е аут.

— Ясно — кимна младежът и го изгледа така, сякаш Блейз беше пълен глупак, но това изобщо не притесни исполина; отдавна беше свикнал с този поглед. — Кофти работа.

В края на краищата успяха да сместят всичко в купето. Естествено, наложи се доста да импровизират и накрая не остана никакво свободно място, ала важното бе, че се справиха. Когато Блейз седна зад волана и погледна в огледалото за обратно виждане, дори видя частица от света през прозореца. Останалото бе закрито от кашона с високото столче.

— Добра кола — отбеляза момчето за всичко. — Стара, но добра.

— Тъй си е — кимна исполинът и добави една от любимите фрази на Джордж: — Изчезна от класациите, но не и от сърцата ни. — Зачуди се дали младежът очаква нещо… Май очакваше.

Джордж се обади от задната седалка на форда, където нямаше никакво място, но той някак си се беше сместил:

— Ако не искаш да виси тук до края на века, дай му бакшиш и го разкарай.

Бакшиш. Да. Разбира се.

Блейз извади портфейла си, погледна останалите банкноти и с неохота извади една петачка. Даде я на пъпчивия младеж и тя моментално изчезна в джоба му.

— На добър час, човече, върви си с мир.

— Естествено — отвърна Блейз и запали двигателя. Пъпчивият задърпа празните колички към магазина. На половината път се спря, обърна се и погледна форда. Блейз се начумери — онзи сякаш се опитваше да го запомни.

— Трябваше да се сетя по-рано за бакшиша. Нали така, Джордж?

Ала Джордж не му отговори.

Вкъщи той паркира форда в бараката и пренесе всички покупки в хижата. В спалнята сглоби креватчето и сложи до него масичката за повиване. Нямаше нужда да чете инструкциите — стигаше му само да погледне картинките на кутиите и ръцете му свършиха останалото. Люлката отиде в кухнята близо до печката с дърва… но не твърде близо. Другите неща той прибра в килера, за да не се набиват на очи.

Когато приключи, спалнята вече изглеждаше доста по-различно отпреди и промяната не се изчерпваше само с добавянето на нови мебели. Самата атмосфера бе друга. Сякаш някакъв призрак бе започнал да се разхожда свободно из помещението — не беше духът на човека, който бе напуснал тази стая и си бе отишъл завинаги, а по-скоро на някой, който тепърва щеше да дойде.

Мисълта накара Блейз да се почувства доста странно.