Стивън Кинг
Огън (20) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Деветнайсета глава

Мракът се спусна рано, обгърнат от сняг. Към пет часа единствената светлина в директорския кабинет идваше от трепкащия огън в камината. Джо спеше дълбоко, но Блейз се тревожеше за него. Детенцето дишаше учестено, носът му течеше, гърдите му хриптяха. На бузките му бяха разцъфнали яркочервени петна.

В книжката за бебетата се казваше, че повишаването на температурата най-често се наблюдава при растежа на зъбчетата, при настинка или симптоми на настинка. Той знаеше какво е настинка, но за първи път срещаше думата „симптоми“. Авторът на книгата съветваше болните деца да се държат на топло. „Лесно му е да дава такива съвети — каза си Блейз. — Ама какво да правя, когато Джо се събуди и поиска да пълзи?“

Още тази вечер трябваше да се обади на Джерардови. Нямаше как да хвърлят парите от самолета в такъв обилен снеговалеж, но до утре вечерта снегът сигурно щеше да спре. Щеше да вземе парите, обаче нямаше да им даде Джо. Майната им на богатите републиканци! Двамата с Джо никога нямаше да се разделят. Щяха да избягат заедно. Все някак щяха да избягат.

Взираше се в огъня и си представяше как запалва факлите на полянката… Малкият самолет се приближава, носейки се над дърветата, сигналните светлини прорязват мрака… Чува се жуженето на мотора… Самолетът се снижава към факлите, които горят като свещички върху торта за рожден ден… Отгоре полита нещо бяло — парашут със завързано към него куфарче…

После той, Блейз, се връща в изоставения приют. Отваря куфарчето. Фрашкано е с мангизи. Всяка пачка е стегната с лентичка. Той преброява банкнотите. Всичко е точно.

Вече е на малкия остров Акапулко (май е един от Бахамските острови, но може и да греши). Купил си е къща върху скала, надвиснала над океана. В къщата има две спални — голяма и малка. А в дворчето отзад — два хамака, по-голям и по-малък.

Минава време. Може би пет години. По брега тича момченце, под слънчевите лъчи пясъкът блести като влажна кожа. Момченцето е загоряло. Дългата му черна коса е като на индиански воин. Маха му с ръка. Блейз също му маха.

* * *

Стори му се, че някъде отдалеч прозвуча познатият подигравателен смях. Той рязко се извърна. Беше сам.

Само че фантазният му свят отказа да възкръсне. Той се изправи и облече шубата си. Седна и си обу ботушите. Мечтата му щеше да се сбъдне. Беше взел решение и както винаги щеше да го изпълни. Гордееше се с това качество. То бе единственото, с което се гордееше.

Провери как е детето и излезе от кабинета. Затвори вратата след себе си и се втурна надолу по стълбите. Пистолетът на Джордж бе затъкнат в колана му. Този път беше зареден.

* * *

Вятърът фучеше над бившето игрище с такава сила, че Блейз няколко пъти залитна. Снегът биеше в лицето му, забиваше игличките си в страните и челото му. Върховете на дърветата се огъваха. Нови преспи се наслояваха върху снега, чиято дебелина на места достигаше цял метър. Поне нямаше да се тревожи, че оставя следи.

Докато вървеше към телената ограда, съжали, че няма снегоходки. Прехвърли се тромаво от другата й страна, тупна в преспа и затъна до бедрата, измъкна се и тръгна на север към „Къмбърланд Сентър“.

Търговският център се намираше на пет километра, но Блейз се задъха, преди да преполови разстоянието. Лицето му беше изтръпнало от студа, както ръцете и краката му, макар че носеше топли ръкавици и чорапи. Обаче продължаваше да върви, без да се опитва да заобикаля преспите. На два пъти прескочи огради, затрупани от снега — едната, от бодлива тел, раздра панталона и поряза крака му. Той се изправи и продължи нататък, без да хаби сили да ругае.

След час навлезе в някаква гора. Малки ели растяха в стройни редици, всяко дръвче се намираше на около два метра от предишното. Между тях се образуваше заслонен коридор, където снежната покривка бе дебела едва седем-осем сантиметра… а на някои места изобщо нямаше сняг. Блейз знаеше, че това е резерватът на окръг Къмбърланд, а недалеч зад него трябваше да е шосето.

Щом излезе от миниатюрна горичка, седна върху заснежения насип и се плъзна надолу до шосе №289. Малко по-далеч сред заслепяващия сняг мигаше сигналната лампа на върха на кулата. Отвъд като призраци мъждукаха улични лампи.

Той прекоси затрупаното със сняг шосе, по което не се движеше нито едно превозно средство, и закрачи към бензиностанцията на „Ексон“. Телефонната кабина бе като малко островче от светлина. Блейз влезе в кабината — по-скоро се напъха — и затърси дребни из джобовете си. Изплаши се, че няма, но накрая изрови две монети по двайсет и пет цента от джоба на дънките си и още една — от шубата си. После — дзън! — монетите се изсипаха в жлеба. Номерът за справки се оказа безплатен.

— Искам да се свържа с Джоузеф Джерард — каза на телефонистката. — В „Окома Хайтс“.

Последва кратка пауза, после жената му продиктува номера. Блейз го изписа с показалец върху запотеното стъкло на кабинката, без да подозира, че е поискал номер, който не фигурира в телефонния указател. Телефонистката изпълни молбата му само защото от ФБР й бяха наредили така. Естествено на този номер звъняха и доброжелатели, и откачалки, ала това бе единствената възможност да определят местонахождението на похитителите, ако се обадеха за откуп.

Блейз набра нула и издиктува на другата телефонистка номера на семейство Джерард. Попита дали обаждането се таксува като междуградски разговор. Оказа се, че е така. Той се поинтересува дали ще може да говори три минути за седемдесет и пет цента. Жената отвърна, че няма да може, понеже триминутен разговор с „Окома Хайтс“ струвал долар и деветдесет, и го попита дали има телефонна кредитна карта.

Блейз нямаше. Той не притежаваше никакви кредитни карти.

Телефонистката обясни, че разговорът може да се плати чрез домашния му телефон. В хижата имаше телефон, който не бе иззвънял ни веднъж след смъртта на Джордж, ала Блейз прояви достатъчно съобразителност да не й го каже.

— Тогава за сметка на търсения номер — предложи жената.

— За тяхна сметка, да! — възкликна Блейз.

— Името ви, господине?

— Клейтън Блейздел младши — без запъване произнесе той. Толкова се зарадва, че не е бил толкова път напразно само задето няма дребни, че едва след два часа осъзна фаталната си грешка.

— Благодаря ви, господине.

— Аз ви благодаря — самодоволно отвърна Блейз, възхитен от съобразителността и хладнокръвието си.

От другата страна на линията телефонът иззвъня само веднъж, преди да го вдигнат.

— Да? — В гласа се долавяха умора и тревога.

— Вашият син е при мен.

— Господине, днес ми се обадиха десет души и ми казаха същото. Докажете твърдението си.

Блейз се шашардиса. Не бе очаквал подобен отговор.

— Ами не е точно при мен, нали разбирате. Оставих го при партньора си.

— И? — Нищо повече. Само „И?“

— Видях жена ви, когато влязох в къщата. — Не му хрумна нищо друго. — Хубавица е. С бяла нощница. Имате и снимка на скрина. По-точно три снимки.

— Кажете ми още нещо — каза гласът. Вече не звучеше уморено.

Блейз прерови паметта си. Там нямаше нищо. Нищо, което да убеди този упорит мъж. После се появи.

— Старата жена имаше котарак. Затова слезе на долния етаж. Мислеше, че котаракът… че аз… — Отново се опита да си спомни подробностите. — Майки! — възкликна. — Съжалявам, че я ударих толкова силно. Не исках, но се изплаших.

Мъжът от другата страна на линията заплака. Блейз бе едновременно изненадан и потресен.

— Той добре ли е? За бога, Джо добре ли е?

В слушалката се чуха и други гласове. Някаква жена говореше, друга крещеше и плачеше. Тази, която крещеше и плачеше, сигурно беше майката. Вероятно ярменките бяха доста емоционални. Също като французойките.

— Не затваряйте! — В гласа на Джоузеф Джерард (кой друг можеше да бъде, ако не той) се доловиха панически нотки. — Той добре ли е?

— Да, всичко е наред. Поникна му още едно зъбче. Вече има общо три. Обривът на дупето му минава. Аз… искам да кажа ние — постоянно го мажем с крем. Жена ви не я бива да гледа бебета. Да не я е гнус да пипа бебешки дупета?

Джерард пъхтеше като куче:

— Ще направим каквото искате, господине. Ще изпълним всичките ви условия.

Блейз се сепна. Съвсем бе забравил защо се обажда.

— Добре. Ето какво искам.

* * *

В същото време в Портланд дежурната телефонистка докладва на специален агент Албърт Стърлинг.

— „Къмбърланд Сентър“. Телефонната кабина на бензиностанцията.

— Разбрано. — Стърлинг победоносно замахна с юмрук.

* * *

— Утре в осем вечерта осигурете малък самолет — каза Блейз. Започваше да се притеснява, усещаше, че твърде дълго се е задържал на телефона. — Да лети над шосе №1 към границата с Ню Хампшир.

— Чакайте… май не разбрах…

— Да си разбрал! — сопна се Блейз и добави, подражавайки на Джордж. — И без номера, че ще си получиш сина си в чувал.

— Добре — въздъхна Джерард. — Чух и си записах.

* * *

Стърлинг подаде на Брус Грейнджър лист хартия и направи красноречив жест, сякаш набираше телефонен номер. Грейнджър се обади на щатската полиция.

* * *

— Пилотът ще види сигнален огън — продължи Блейз. — Парите да бъдат в куфарче, привързано за парашут. Пилотът да го хвърли точно над фак… над сигналния огън. Ще получите детето на следващия ден. Ще ви изпратя и кремчето, с което мажа… мажем дупето му. — Изведнъж му хрумна да се пошегува. — Безплатно.

Погледна свободната си ръка и забеляза, че е кръстосал пръсти, когато обеща да върне Джо. Като малко дете, което лъже за пръв път през живота си.

— Не затваряйте! — извика Джерард. — Не знам дали ви разбрах правилно…

— Умник си ти, сигурно си разбрал.

Окачи слушалката и бегом се отдалечи от бензиностанцията. Нямаше представа защо тича, ала знаеше, че така трябва. Нямаше друг начин. Притича под мъждукащата светлинка на кулата, пресече под ъгъл шосето, прескочи насипа и изчезна сред строените в редици ели на резервата.

По билото на хълма зад него заръмжа грамадно чудовище със светещи бели очи, четките от двете му страни вдигаха фонтани от сняг. Снегоринът заличи от пътното платно следите на Блейз. След девет минути пред бензиностанцията спряха две патрулни коли, но обилният сняг бе затрупал и следите върху насипа, отвъд който се намираше резерватът. Полицаите се скупчиха около телефонната кабина и я осветиха с фенерчетата, а вятърът продължи да върши своята работа.

* * *

След пет минути телефонът на Стърлинг иззвъня.

— Бил е тук — доложи патрулният полицай. Ведно с гласа му Стърлинг чу воя — не! — писъка на вятъра. — Бил е тук, вече го няма.

— Как така го няма? С кола ли е тръгнал или пеш?

— Кой знае? Снегоринът е минал по шосето тъкмо преди да дойдем. Ако питате мен, сигурно е с кола.

— Никой не те пита. От бензиностанцията не са ли го видели?

— Затворена е заради бурята. Ама и да работеше… телефонната кабина е отстрани.

— Копелето е извадило късмет — процеди агентът. — Дяволски късмет. Обкръжихме оная дрислива съборетина в Ейпекс и арестувахме четири порносписания и един буркан с грахово пюре. Следи? Или вятърът вече ги е заличил.

— Има стъпки около кабината — каза патрулният.

— Почти не се виждат, обаче няма кой друг да ги е оставил.

— Пак ли е предположение?

— Не, сър. Бая големи са.

— Ясно. Шосетата са блокирани, нали така?

— Всички — и големите, и локалните. Нямайте грижа.

— Добре. А коларските пътища?

— Естествено — обидено отвърна онзи.

На Стърлинг не му пукаше, че е обидил някакъв селяндур.

— Значи онзи е в капан. Така ли е, полицай?

— Да, сър.

— Добре. Щом спре снегът, идвам с триста души. Тази работа се проточи.

— Да, сър.

— Снегорин! — изръмжа Стърлинг. — Егати тъпанарите!

Той затвори телефона.

* * *

Блейз се върна в „Хетън Хаус“ капнал от умора. Едва се прекачи през телената ограда и падна с главата надолу в снега. От носа му течеше кръв. Бе изминал разстоянието от бензиностанцията до приюта само за трийсет и пет минути. Насили се да се изправи, залитайки, заобиколи сградата, и влезе през главния вход.

Посрещнаха го отчаяните вопли на Джо.

— Господи Исусе!

Той изтича нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, и влетя в кабинета на Козлоу. Камината беше изгаснала. Люлката беше преобърната. Джо лежеше на пода, главата му беше окървавена. Личицето му бе пурпурно, малките му ръчички бяха побелели от прах.

— Джо! — извика Блейз. — Джо! Джо!

Вдигна дребосъчето и се втурна към мястото, на което бе оставил пелените. Грабна една и почисти раната на челото на бебето. Кръвта продължаваше да се лее. От раната стърчеше треска. Той я извади и я хвърли на пода.

Бебето се замята в ръцете му и зарева още по-силно. Блейз избърса кръвта, като държеше здраво мъничето, и се наведе, за да разгледа раната. Беше доста дълбока, но вече не изглеждаше толкова страшна. Слава богу, треската не бе влязла в окото на бебето. Можеше да го ослепи!

Взе шише с мляко и го даде на Джо, без да го претопля. Бебето го сграбчи с две ръце и засука лакомо. Дишайки тежко, Блейз грабна одеяло и уви детенцето като пашкул. Легна на пода и сложи Джо върху гърдите си. Затвори очи, призля му и сякаш целият свят започна да му се изплъзва. Джо, Джордж, Джони, Хари Блуноут, Ан Брадстей, птиците върху далекопроводите, нощите на пътя…

Миг по-късно дойде на себе си.

— Отсега нататък ще сме неразделни, Джо — прошепна. — Всичко ще е наред, щом сме заедно. Нали?

Снегът биеше в прозорците и разтърсваше стъклата. Дребосъчето извърна глава и се закашля толкова силно, че езичето му се подаде навън. После отново засука. Блейз почувства туптенето на мъничкото сърчице под дланта си.

— Така ще бъде. — Той целуна окървавеното челце на пеленачето.

Двамата заспаха.