Стивън Кинг
Огън (11) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Десета глава

В търговския център „Ейпекс“, построен върху голям парцел до самото шосе, се помещаваха бръснарница, видеотека, „Петдесятна църква на Светия дух“, железарски магазин, магазин за алкохолни напитки. Намираше се недалеч от хижата и на сутринта след втория обир на „Тим & Джанет“ Блейз се отправи натам. Влезе в железарския магазин и си купи разтегателна алуминиева стълба за трийсет долара. На стълбата висеше червена табелка с надпис „ПРЕОЦЕНЕНА“.

Той нарами покупката и закрачи обратно по разчистения от снега банкет. Не гледаше нито наляво, нито надясно. И през ум не му мина, че някой би могъл да го запомни. Джордж със сигурност би му обърнал внимание на този факт, обаче все още отсъстваше.

Стълбата се оказа твърде голяма за багажника и задната седалка на откраднатия форд, но в крайна сметка Блейз успя да я натика в купето. След като се прибра, влезе в къщурката, включи радиото на станция WJAB и слуша музика чак до залез-слънце. Тогава пак реши да пробва:

— Джордж?

Никакъв отговор. Стана, направи си кафе, изпи една чаша и си легна. Заспа на включено радио под звуците на „Фантом 409“. Когато се събуди, вече беше тъмно, а музиката бе заменена от пращене. Часовникът показваше осем без десет.

Блейз стана и си приготви вечеря — сандвич с пушена наденица и консерва ананас на компанията „Доул“. Обожаваше късчетата ананас в сладък сироп. Можеше да си ги хапва по три пъти на ден и пак нямаше да му омръзнат. Опустоши всички парченца, изпи сиропа на три големи глътки и се огледа.

— Джордж?

Тишина.

Сновеше из стаята, неспособен да си намери място. Липсваше му телевизорът. Вечер радиото не можеше да го замени. Ако Джордж беше тук, можеха да поиграят на крибидж. Джордж винаги го побеждаваше, защото Блейз забравяше някои ръце и се затрудняваше с пресмятането (какво да се прави — аритметика), но му харесваше самият процес на играта. Сякаш присъстваше на конни надбягвания. Ако ли пък Джордж не искаше да играят на крибидж, винаги можеха да разбъркат четири колоди и да играят на „война“. Джордж можеше да играе на „война“ до ранни зори — в подобни случаи се наливаше с бира и философстваше как републиканците вечно прецакват бедняците. („Защо ли? Ей сега ще ти кажа защо. Поради същата причина, поради която кучето си ближе топките — защото може.“) Обаче сега беше сам и си нямаше забавление. Джордж му бе показвал как да реди пасианси, но Блейз не бе запомнил нищичко. Отгоре на всичко беше и твърде рано за похищението. Внезапно съжали, задето не му хрумна да задигне от онзи магазин няколко комикса и списания с голи жени…

Най-накрая се тръсна стола и разгърна вехто издание на „Екс-Мен“. Джордж ги наричаше „Дърр-Мен“^[1], сякаш бяха от дърво, но защо, той нямаше представа.

В осем без четвърт задряма отново. Събуди се в единайсет и беше тъй замаян и объркан, че не можа веднага да разбере къде се намира. Сега вече можеше да потегля — докато стигнеше до Окома Хайтс, щеше да мине полунощ, ала в този миг не знаеше дали наистина го иска. Изведнъж всичко му се стори доста страшничко. И доста сложно. Трябваше добре да обмисли нещата. Да състави план за действие. Навярно първо трябваше да открие начин да проникне в къщата. И добре да я огледа. Ами ако се престори на водопроводчик? Или на служител на „Лектрическата“ компания? Най-важното беше да разбере разположението на помещенията.

Празната люлка до стената сякаш му се подиграваше.

Отново заспа и му се присъни, че гони някого по пусти улици, отвеждащи към океана; над кейовете и складовете се рееха чайки и надаваха тревожни писъци. Не знаеше след кого тича — след Джордж или след Джони Челцмън. Когато започна да скъсява разстоянието, съществото се обърна, усмихна му се подигравателно и той разбра, че се е излъгал. Преследваше Марджъри Търлоу.

Стресна се и се събуди. Още седеше на стола, но поне нощта бе отминала. Радиото отново работеше. Хенсън Каргил^[2] пееше „Скачай на въже“.

* * *

Следващата нощ реши да извърши похищението, но пак се отказа. През деня излезе от хижата и разчисти дълга и никому ненужна пъртина до гората. Работи, докато се задъха и в устата си усети вкус на кръв.

Каза си: „Тази нощ вече ще го направя“, но отиде само до магазина за алкохол, за да провери дали са получили нови комикси, и си купи три. След вечеря заспа, докато прелистваше първия, и се събуди в полунощ. Тъкмо смяташе да отиде до тоалетната, за да пусне една вода, когато Джордж неочаквано проговори.

* * *

— Джордж?

— Шубето ли те хвана, Блейз?

— Не! Аз не…

— Моташ се из тая съборетина като пес с ташаци, заклещени от вратичката на курника…

— Не! Не се мотая! Толкова неща направих. Купих хубава стълба…

— Да, и комикси. Май добре си прекарваш тук — слушаш си дрисливата музичка и четеш простотии за разни суперменчета-хюмненчета, нали, Блейзър?

Блейз смотолеви нещо.

— Какво каза?

— Нищо.

— Ами да, не ти стиска да го изречеш на глас…

— Добре… — въздъхна исполинът — … казах, че не съм те молил да се връщаш.

— Егати неблагодарното копеле!

— Виж сега, Джордж, не…

— Грижех за теб, Блейз. Абе, не беше от добро сърце, мамка му, обаче от теб има полза, ако някой ти дърпа конците, а само аз го мога. Забрави ли вече, глупчо? Невинаги имахме кльопачка по три пъти на ден, ама поне веднъж хапвахме по нещо. Карах те да си сменяш дрехите и да се къпеш. И кой те учеше редовно да си миеш гадните зъби?

— Ти, Джордж.

— Между другото, сега не ги миеш и устата ти пак вони на умрели плъхове…

Блейз се усмихна. Не можа да се въздържи. Никой не се изразяваше така цветисто като Джордж.

— Когато искаше курви, кой ти ги водеше, а?

— Ти… само дето пипнах флипер от едната и шест седмици пиках бръснарски ножчета…

— И кой те заведе на лекар тогава?

— Ти, Джордж.

— Длъжник си ми и трябва да свършиш тая работа, умнико.

— Но нали не искаше да се захващам?

— Така беше, но размислих. Това си е мой план, а ти си ми длъжник.

Блейз се замисли. Както обикновено това му костваше доста време и усилия.

— Как може съм длъжник на мъртвец? — извика. — Ако някой мине наблизо, ще ме чуе как си говоря сам, как си задавам въпроси и после си отговарям и ще ме вземе за хахо! Пък и нищо чудно да съм хахо! — Изведнъж му хрумна друга идея. — Какво ще направиш със своя дял? Нали умря!

— А ти жив ли си? Седиш си тук, слушаш селяндурските каубойски песнички, зяпаш комикси и лъскаш бастуна…

Блейз се изчерви и заби поглед в земята.

— Както си я подкарал, що не обереш оня скапан магазин още няколко пъти, че да ти спретнат засада и да ти пъхнат дебелия задник зад решетките? Междувременно си виси тук и зяпай загубената люлка и шибаното креватче!

— Мога да ги нацепя за огрев…

— Виж се, Блейз. — В гласа на Джордж имаше и нещо друго, освен тъга. Съжаление. — От две седмици носиш тия опикани гащи. Вместо да се избръснеш и да се подстрижеш, киснеш в тоя коптор. Така не се прави. Ясно?

— Ти си тръгна — отбеляза Блейз.

— Защото се държеше глупаво. Сега обаче се държиш още по-глупаво. Използвай шанса си, защото ще пропаднеш. Ще изкараш някъде пет години, другаде — шест, накрая ще те затворят в „Шоушенк“ до края на живота ти. Ще бъдеш жалкият олигофрен, дето забравя да си мие зъбите и да си сменя чорапите си. Поредната гнусна хлебарка.

— Какво да правя, Джордж?

— Следвай плана — ето това трябва да правиш.

— Ама, ако ме гепят, ще ми лепнат голяма присъда. До живот. — Това обстоятелство го тревожеше повече, отколкото искаше да признае.

— Като гледам как вървят нещата, точно натам си се запътил… Абе, ти слушаш ли ме изобщо? Ехо? Та ти ще му направиш услуга на богатото копеленце! Даже и да не си го спомня — всъщност, като се замисля, едва ли ще си го спомня — то ще разказва тази история на богатите си аверчета до края на дните си! Отгоре на всичко ония, дето ще платят откупа, също са свили мангизите, само че, както казва твоят любим певец Уди Гътри, с писалка, а не с патлак.

— Ами, ако ме хванат?

— Няма да те хванат. Ако стане издънка с мангизите — да речем, окажат се маркирани, — ще идеш в Бостън и ще намериш Били О’Ший. Най-важното обаче е да се събудиш.

— Кога да го направя, Джордж? Кога?

— Когато се събудиш. Когато се събудиш. Събуди се. Събуди се!

* * *

Блейз се събуди. Седеше на стола, комиксите бяха разпилени на пода. „О, Джордж!“

Стана и погледна евтиния часовник върху хладилника. Беше един и петнайсет. На едната стена висеше изцапано със сапун огледало и Блейз се наведе към него. Оттам го погледна човек, видял призрак.

Сложи си шубата и шапката, надяна си ръкавиците и отиде в бараката. Стълбата още си беше на мястото, на което я беше сместил. Колата беше стояла три дни на студено, затова му се наложи да повърти усърдно манивелата, докато я запали. Седна зад волана и промърмори:

— Виж ме, Джордж. Готов съм да потегля.

Никакъв отговор. Той завъртя козирката на шапката си наляво (за късмет) и включи на задна. Направи завой, излезе на шосето и подкара към Окома Хайтс.