Стивън Кинг
Огън (1) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Разкриване на картите

Скъпи верни читателю,

„Огън“ е „роман от чекмеджето“. Искам да си наясно, преди да изхвърлиш касовата бележка и да изцапаш книгата със сос или сладолед, след което ще е трудно или невъзможно да я върнеш в книжарницата^[3].

Да, текстът е преработен и допълнен, но това не променя факта, че е романът е „от чекмеджето“. На корицата му пише „Ричард Бакман“, защото „Огън“ е последният от онези, написани между 1966 и 1973 година — период на най-голяма творческа продуктивност за въпросния господин.

През това време не бях един човек, а двама. Стивън Кинг, който пишеше (и публикуваше) разкази на ужаса за малотиражни мъжки списания като „Кавалиър“ и „Адам“^[4], и Ричард Бакман, автор на романи, които нито един издател не желаеше да публикува. Това бяха „Гняв“^[5], „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“ и „Бягащият човек“^[6].

Нито една от четирите книги не се появи на пазара с твърди корици (както си му е редът) — бяха отпечатани направо в джобен формат с мека подвързия.

„Огън“ бе последното от тези ранни произведения. Наречи го петата четвъртина, ако желаеш… или поредния роман „от чекмеджето“ на известния писател. Започнах го в края на 1972 и го завърших в началото на 1973. Докато работех над него, мислех, че е страхотен, но след като го прочетох от начало до край, го обявих за пълен боклук. Май така и не го предоставих на нито един издател — дори не го изпратих и в „Дабълдей“, където по онова време се бях сприятелил с Уилям Дж. Томпсън. Именно Бил впоследствие откри Джон Гришам и пак той подписа с мен договор за романа, който създадох след „Огън“ — заплетена, но доста интригуваща история за абитуриентска вечер в Централен Мейн.

През следващите няколко години съвсем забравих за „Огън“. След като всички други романи на Бакман бяха издадени, аз го извадих от прословутото чекмедже, за да го прегледам. Прочетох първите двайсет страници, отново се уверих в първоначалната си преценка за книгата и я върнах обратно. Стилът не беше лош, но сюжетът ми припомни една мисъл на Оскар Уайлд. Според него човек не може да чете Дикенсовия „Вехтошарски магазин“, без да пролива сълзи от смях^[7].

„Огън“ потъна в забрава, ала не се изгуби. Само потъна сред книжата и ръкописите на Стивън Кинг/Ричард Бакман, съхранявани в библиотеката на Фоглър в Мейнския университет.

Следващите трийсет години „Огън“ прекара в мрак^[8].

После публикувах една тънка книжка с мека подвързия — „Колорадецът“ — в поредицата „Хард Кейз Краймс“. Идеята за тази серия бе на един невероятно интелигентен и приятен човек на име Чарлс Ардай, увековечен от моя милост в романа „Клетка“.

Желанието му бе да преиздава класическите „черни“ и детективски романи, които преди излизаха в джобен формат, както и да публикува нови. Е, „Колорадецът“ не беше черен роман, но Чарлс реши да го издаде, и то с една от онези старомодни корици^[9].

Романът имаше небивал успех… само дето хонорарите се бавеха^[10].

Година по-късно си казах, че няма да е зле да се върна към класическите кримки, но с по-типично произведение. За пръв път от много време мислите ми се стрелнаха към „Огън“, ала подире им се влачеше проклетото изказване на Оскар Уайлд относно „Вехтошарски магазин“. Доколкото си спомнях, „Огън“ не беше „черно“ криминале, а доста сълзлива мелодрама. Все пак реших отново да го прегледам, стига да го откриех, разбира се. Спомнях си кашона, спомнях си шрифта на вехтата пишеща машина (несъкрушимата „Оливети“, която жена ми Табита използваше в колежа), ала нямах представа какво се е случило с ръкописа, който би трябвало да е във въпросния кашон. Като нищо можеше да е изчезнал и тогава… сбогом, моя красавице^[11].

Слава богу, този се намери. Марша, една от двете ми безценни помощнички, го откри в библиотеката на Фоглър. Не ми повери оригиналния ръкопис (ами аз… такова… губя разни неща…) и направи ксерокопие. По всяка вероятност бях използвал доста изхабена лента, защото текстът едва се четеше, а бележките в полетата се бяха размазали. Все пак зачетох романа — бях подготвен за разочарование от произведението, написано по времето, когато бях доста по-млад и самонадеян.

Обаче „Огън“ се оказа доста добър (и определено по-добър от „Пътна мрежа“ — роман, който тогава смятах за типична американска белетристика). Само дето не беше „черен“ роман. По-скоро напомняше натуралистичната проза с криминални елементи, която през трийсетте години създаваха Джеймс М. Кейн^[12] и Хорас Маккой^[13].

Казах си, че ретроспекциите всъщност са по-добри от самата фабула — напомняха ми за трилогията „Младият Лониган“ на Джеймс Т. Фаръл и забравения (но незабравим за прочелите го) роман „Бензиностанцията на Макгинти“. Естествено на места „Огън“ беше ППС^[14], но да не забравяме, че бе написан от млад човек (тогава бях на двайсет и пет), убеден, че е сътворил поредния ВЕЛИК ШЕДЬОВЪР.

Реших, че „Огън“ може да се преработи и издаде, без да навреди на репутацията ми, само дето нямаше да се впише в романите от поредицата „Хард Кейз Краймс“, защото не отговаряше на представата за криминален роман. По-скоро щеше да е описание на трагичната съдба на един онеправдан човек, и то ако го преработех изцяло и изрежех целия мелодраматизъм. Ето защо прибягнах до фрази и атмосфера, характерни за най-добрите черни романи, и дори използвах шрифт, наречен „Американска пишеща машина“, за да ми напомня с какво съм се захванал. Работех бързо, без да поглеждам напред или назад, опитвайки се да придам на „Огън“ онази неустоима тръпка, характерна за този жанр (най-вече за книгите на Джим Томпсън и Ричард Старк^[15] и по-малко за романите на Кейн, Маккой или Фаръл). Смятах, че ще нанеса поправките накрая, и то с молив, а не на компютър, както е модерно сега. Щом книгата щеше да бъде завръщане в миналото, исках да се насладя в пълна степен на това, а не да бягам от него. Бях твърдо решен да премахна от текста цялата сантименталност; исках завършеният роман да прилича на празна къща, в която няма дори килим. Както често казваше майка ми: „Искам да видя истинското му лице.“ Само ти, читателю, ще прецениш дали съм успял или не.

Ако е от значение за теб (в което се съмнявам — предполагам, очакваш интересно четиво история, и се надявам, че ще останеш доволен), всички хонорари и допълнителни приходи от „Огън“ са за фондацията „Хейвън“, която бе създадена да помага на творците на свободна практика, когато късметът ги изостави^[16].

И още нещо, след като вече съм те хванал за ревера — постарах се, доколкото е възможно, да създам усещане за безвремие, та романът да не изглежда старомоден^[17].

Да се отстранят всички остарели реалии обаче беше невъзможно, понеже някои времеви ориентири бяха важни за сюжета^[18].

Ще бъда удовлетворен, ако си кажеш, че действието се развива в Америка и в недалечното минало.

Връщам се там, откъдето бях започнал. Да, романът е написан отдавна, обаче май сгреших в първоначалната си преценка за него. Може и да не се съгласиш с мен… но така или иначе не става въпрос за творба като „Малката кибритопродавачка“. Както винаги, мой верни читателю, ти пожелавам всичко най-хубаво, благодаря ти, задето четеш тази книга, и се надявам да ти хареса. Няма да кажа, че се надявам да се просълзиш, но…

Не. Все пак ще го кажа. Стига да не се просълзиш от смях.