Стивън Кинг
Огън (12) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Единайсета глава

Нямаше никакъв проблем с паркирането в Окома Хайтс, въпреки че в този район постоянно патрулираха ченгета. Джордж бе разработил тази част от плана няколко месеца преди смъртта си. Тя беше в основата на целия му замисъл.

От другата страна на шосето на около четиристотин метра от имението на Джерардови се намираше висока девететажна жилищна сграда, носеща живописното название „Дъбова гора“. В апартаментите живееха богати — всъщност доста богати — хора, които развиваха бизнес в Портланд, Портсмут и Бостън. От едната страна на зданието имаше голям охраняем паркинг за гостите. Когато Блейз се приближи до портала, пазачът излезе от будката и пристъпи към него.

— При кого отивате, господине? — попита, докато закопчаваше шубата си.

— При господин Джоузеф Карлтън.

— Добре, господине — кимна охранителят. Явно не бе учуден от обстоятелството, че този разговор протичаше в два през нощта. — Да му съобщя ли, че сте тук?

Блейз поклати глава и му показа червената пластмасова карта, принадлежала на Джордж. Ако охранителят бе казал, че все пак е длъжен да позвъни на господин Карлтън, дори ако го бе изгледал подозрително, Блейз щеше да разбере, че картата вече е безполезна, че са настъпили някакви промени, от администрацията са сменили я цвета й, я нещо друго, и щеше да се изпари колкото се може по-бързо.

Обаче пазачът само кимна и се върна в будката. След секунда бариерата се вдигна и фордът влезе в паркинга за посетители.

Нямаше никакъв Джоузеф Карлтън… поне Блейз не знаеше за съществуването му. Джордж му бе казал, че апартаментът на осмия етаж е нает от няколко души от Бостън, които той наричаше ирландските тарикати. Понякога ирландските тарикати провеждаха тук деловите си срещи, друг път се забавляваха с проститутки, но най-често играеха покер. Пет-шест пъти и Джордж бе взел участие в своеобразните комарджийски турнири. Беше израснал с един от „тарикатите“ — бандит на име Били О’Ший с преждевременно побеляла коса, изпъкнали жабешки очи и синкави устни. Били О’Ший му викаше Хрипльото (заради гласа му) или само Хрип. От време на време двамата си говореха за монахини и за свещи, каквото и да означаваше това.

На два пъти Блейз присъства на тези игри с много високи залози и не можа да повярва на очите си, като зърна на масата толкова много пари. Първия път Джордж спечели пет хиляди долара, а втория загуби две хиляди. Именно обстоятелството, че „Дъбова гора“ се намираше толкова близо до имението на Джерардови, му подсказа идеята чрез невръстния им наследник да се докопа до богатството им.

Паркингът за гости бе пуст и притихнал. Купчините сняг до мрежестата ограда проблясваха под светлината на единствената лампа. Отвъд се простираха шестнайсет декара пустеещи земи.

Блейз слезе от форда, отвори задната врата и извади стълбата. Когато действаше, се чувстваше далеч по-уверен, съмненията и тревогите му начаса се изпаряваха.

Прехвърли стълбата от другата страна на оградата. Тя тупна в дълбока пряспа, вдигна се облаче снежен прах. Блейз се покатери на оградата, закачи панталона си в някаква стърчаща тел и полетя с главата надолу в дълбокия близо метър сняг от другата страна. Толкова му хареса, че едва не се разсмя. Заразмахва ръце и се надигна, целият в бяло досущ като ангел.

Пъхна стълбата под мишница и бавно закрачи към шосето. Искаше му се да излезе на парцела срещу този на Джерардови и се бе съсредоточил върху тази мисъл. Изобщо не се сети за следите, които оставя — за характерните отпечатъци от армейските ботуши. Навярно Джордж щеше да се сети, но Джордж го нямаше.

Щом стигна до шосето, се спря и огледа двете посоки. Не се задаваха никакви автомобили. От другата страна на пътя имаше жив плет, покрит със снежна глазура, отвъд него се издигаше тъмната грамада на имението.

Блейз тичешком прекоси шосето, привел рамене, сякаш така щеше да стане невидим. Хвърли стълбата отвъд плета и тъкмо се канеше да се провре през гъсталака, под бледата светлина — дали от най-близката улична лампа, или от мъждукащите звезди — зърна сребриста нишка между голите клонки. Вгледа се по-внимателно и сърцето му се разтуптя.

Беше жица, опъната върху ниски метални колчета и преминаваща през порцеланови изолатори. Електрически проводник като онзи ограждаше пасището за крави във фермата на семейство Бауи. При допир с нея човек получаваше толкова силен токов удар, че се изпускаше в гащите, същевременно се задействаше и аларма. Шофьорът, икономът или някой друг веднага щеше да извика ченгетата и така щеше да сложи край на цялата операция. Преди още да е започнала.

— Джордж? — прошепна Блейз.

Отнякъде — май беше по-нагоре по пътя? — тих глас му подшушна:

— Прескочи тая шибания.

Блейз отстъпи назад — за щастие шосето бе все така пусто — и се затича към плета. В последния момент се оттласна с все сила и скочи. Тежкото му тяло прелетя над електрическата жица и тупна в снега до стълбата. От крака, който бе одраскал, докато прескачаше оградата на паркинга, капнаха няколко капки кръв (група AB, отрицателен резус-фактор) върху снега и живия плет.

Той се изправи и се огледа. Черната грамада се издигаше на по-малко от стотина метра, пред нея имаше по-малка постройка. Беше или гараж, или къщичка за гости. А може би там живееше прислугата… Между двете сгради се простираше заснежена поляна. Ако някой от обитателите не спеше, веднага щеше да го забележи. Блейз вдигна рамене — да става каквото ще!

Нарами стълбата и закрачи към сградата. Щом я достигнеше, нямаше как да го видят от прозорците. Когато се озова там, затаи дъх и приклекна, опитвайки се да долови някакви признаци на вдигната тревога. Тишина. Масивното здание спеше.

Над него имаше десетки прозорци. Кой му трябваше? Дори Джордж да му беше казал, вече беше забравил. Притисна длан до тухлената стена, сякаш очакваше, че тя ще започне да диша. Сетне надзърна през най-близкия прозорец и видя просторна, модерно обзаведена кухня. Изглеждаше досущ като контролната зала на звездолета „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Лампичката над фурната обливаше с меко сияние блестящите от чистота плотове и плочки. Блейз избърса с длан устните си. Започваше да се колебае, което беше опасно, затова се върна да вземе стълбата. От опит знаеше, че в подобни моменти най-важното е да прави нещо.

Трепереше като лист.

„Доживотна присъда! — изкрещя вътрешният му глас. — Този път ти е в кърпа вързана! Има време, още можеш да се отка…“

— Блейз.

Намесата на Джордж беше тъй неочаквана, че едва не изкрещя.

— Който ще да е прозорец, глупчо! Щом си забравил, влез през този.

— Няма да мога, Джордж. Ще съборя нещо… ще ме чуят, ще дойдат и ще ме застрелят… или…

— Действай! Няма връщане назад.

— Страх ме е, Джордж. Искам вкъщи.

Никакъв отговор. В известен смисъл обаче именно това бе отговорът.

Дишаше на пресекулки, от устата му излизаха облачета от белезникава пара. Отмести резетата, които придържаха стълбата в сгънато положение, и я разтегли до максималната й дължина. Ръкавиците му пречеха и успя отново да застопори резетата едва на втория опит. От въргалянето в снега беше побелял от главата до петите и приличаше на Йети. Даже върху козирката на шапката му, завъртяна наляво, се беше образувала снежна преспичка. Явно никой не бе чул изтракването на резетата, наоколо цареше тишина; нарушавана само от дишането му. Снегът заглушаваше всеки шум.

Алуминиевата стълба беше доста лека. Блейз я изправи и видя, че почти се опира на перваза на прозореца. Май влизането нямаше да е толкова трудно.

Закатери се, като изтръскваше снега от дрехите си. Стълбата се олюля, той се вцепени и затаи дъх, но не падна. Заизкачва се отново. Наблюдаваше как тухлите остават под него — ред подир ред — и след малко достигна бленуваната цел. Хвана се за перваза и надникна през прозореца.

Спалня. Голямо легло, на което спяха двама души. Не можеше да различи лицата им — виждаше само бели окръжности. По-точно — бели петна.

Взираше се в тях като омагьосан. Забрави страха си. По някаква необяснима причина — не изпитваше сексуална възбуда или най-малкото не мислеше, че изпитва — получи ерекция. Не се съмняваше, че гледа Джоузеф Джерард Трети и жена му. Наблюдаваше ги, докато спяха, а те дори не подозираха. Виждаше техния свят — масивните им писалища, нощните им шкафчета, брачното им ложе. Виждаше отражението си в голямото огледало на отсрещната стена — бледо лице, надничащо отвън, от студа. Гледаше ги, а те не знаеха. Потрепери от възбуда.

Откъсна очи от леглото и разгледа прозореца. Заключваше се с резе и отварянето му надали щеше да го затрудни, ако разполагаше с подходящ инструмент (Джордж го наричаше „ловкия Джим“). Разбира се, сега той не беше у него, но пък и не му трябваше. Резето не беше спуснато.

„Наивни глупаци — помисли си. — Наивни, загубени, празноглави републиканци. Аз може и да съм тъп, ама те са глупаци.“

Разкрачи се (доколкото позволяваше стълбата), за да се закрепи по-стабилно, и започна да вдига прозореца, като постепенно увеличаваше натиска. По едно време спящият мъж се обърна на другата си страна и Блейз го изчака да се унесе отново. Едва тогава възобнови усилията си.

Тъкмо си помисли, че прозорецът е залостен отвътре (и поради тази причина резето не беше спуснато), дървената рамка помръдна и тихичко изстена. Блейз отново замря.

И се замисли.

Стигна до извода, че трябва да действа много бързо — да отвори прозореца, да влезе в стаята и да го затвори. В противен случай мразовитият януарски въздух щеше да събуди спящите. Но ако плъзгащият се прозорец изскърцаше малко по-силно, резултатът щеше да е същият.

— Хайде — прошепна му Джордж от подножието на стълбата. — Не се мотай, а пробвай пак.

Блейз пъхна пръсти в цепнатината между долната част на прозореца и рамката и плавно го задвижи. Успя да го вдигне почти целия, без да се чуе и звук. Прехвърли първо единия си крак, стъпи на пода, обърна се и започна бавно да спуска прозореца. Изведнъж дървената рамка проскърца, сетне тупна в жлеба. Блейз застина, приклекнал до стената. Боеше се да се обърне и да погледне леглото, слухът му се бе изострил до краен предел, готов да улови и най-тихия шум.

Тишина.

Естествено, чуваше някои звуци, които я нарушаваха. Дишането например. Мъжът и жената в леглото дишаха в унисон, сякаш караха велосипед за двама. Матракът едва доловимо проскърцваше. Часовникът тиктакаше. Въздухът в радиатора свистеше. Самата къща също добавяше своя дял в общата звукова картина. Улягаше, тъй като бе построена преди петдесет или седемдесет и пет години. Може би дори преди сто. Наместваше се по-удобно върху костите си от тухли и дърво.

Блейз се обърна и погледна спящите. Жената бе отвита до кръста. Нощницата й се беше разгърнала, виждаше се едната й гола гърда. Блейз се втренчи в нея, хипнотизиран от равномерното й издигане и спускане, от зърното, което се бе втвърдило от внезапния повей на хладен въздух…

— Действай, Блейз!

Той прекоси спалнята на пръсти като любовник, който се е крил под леглото, и сега бърза да избяга — движеше се със затаен дъх, изпъчил гърди като полковник от анимационен филм.

Отнякъде проблесна злато.

На едното писалище имаше малък триптих — три снимки със златни рамки, подредени във формата на триъгълник. Отдолу бяха Джерард Трети и смуглата му жена, над тях — Джерард Четвърти — плешиво бебче, завито до брадичката с одеялце. Широко отворените му тъмни очи наблюдаваха с интерес света, в който неотдавна се бе появило.

Блейз стигна до вратата, завъртя валчестата дръжка, спря, обърна се и отново погледна спящите съпрузи. Жената бе положила ръка върху голата си гърда, сякаш за да я прикрие, а мъжът спеше по гръб с отворена уста — за миг, преди да сбърчи нос и да изсумти, напомни на Блейз за мъртвец. Все едно гледаше как песът Ранди лежи на замръзналата земя и бълхите и кърлежите напускат тялото му.

От другата страна на леглото первазът на прозореца и подът бяха покрити с тънък слой сняг, който вече започваше да се топи.

Блейз предпазливо отвори вратата, готов да спре при първия намек за изскърцване, но пантите не издадоха нито звук. Веднага щом разстоянието между вратата и касата стана достатъчно голямо, той се промъкна навън и се озова в нещо като вътрешна галерия, застлана с дебел мек килим. Затвори вратата, предпазливо пристъпи до парапета, където сенките бяха най-гъсти, и погледна надолу.

Видя широка вита стълба, започваща от просторното преддверие, чиито очертания се губеха в тъмнината. Полираният под лъщеше в полумрака. От отсрещната страна се издигаше статуя на млада жена, срещу нея, близо до Блейз, стоеше скулптура на млад мъж.

— Не зяпай тъпите статуи, ами намери дребосъка. Някой ще види шибаната стълба на прозореца и…

Стълбището, водещо към първия етаж, се намираше отдясно, ето защо Блейз тръгна наляво. Тук до слуха му не достигаха никакви звуци — само приглушеният шепот на стъпките му. Вече не чуваше дори свистенето на въздуха в тръбите на парното. Изведнъж го побиха тръпки.

Отвори следващата врата и видя стая с писалище по средата и множество полици с книги покрай стените — рафт след рафт с най-различни томове. На масата се виждаха пишеща машина и куп бели листове, притиснати от черен камък, който приличаше на стъклен. На стената висеше портрет. Нарисуваният мъж с прошарена коса и намръщено лице сякаш процеди: „Ти си крадец.“ Блейз затвори вратата и продължи нататък.

Поредната стая се оказа празна спалня, където имаше легло с балдахин, който бе толкова опънат, че приличаше на трамплин.

Блейз вървеше по коридора и чувстваше как по тялото му се плъзгат струйки пот. Обикновено не забелязваше хода на времето, но сега беше различно. Откога ли бродеше из този богат и спящ дом? От петнайсет минути? Или двайсет?

В третото помещение откри още една спяща двойка. Жената стенеше насън и Блейз побърза да затвори вратата.

Свърна зад ъгъла. Ами ако се наложеше да се качва по стълбите до третия етаж? Тази мисъл го изпълни с ужас, какъвто не бе изпитвал в редките си кошмари (обикновено в тях се връщаше или в сиропиталището, или във фермата на Бауи). Какво да каже, ако осветлението внезапно се включи и го спипат на местопрестъплението? Че смята да открадне сребърните прибори ли? На втория етаж нямаше никакви сребърни прибори и това го знаеше дори най-големият глупак.

В тази къса чупка на коридора имаше само една врата. Отвори я и се озова в детската стая.

Остана дълго време на мястото си, неспособен да повярва, че е стигнал дотук. Значи всичко не беше само мечта, която никога няма да се сбъдне. Можеше да го стори. Можеше да осъществи плана. От тази мисъл му се прииска да си плюе на петите и никога да не се върне.

Креватчето по нищо не се различаваше от онова, което бе купил. По стените бяха нарисувани герои от анимационните филмчета на Уолт Дисни. Видя масичка за повиване, полица с множество бурканчета и тубички с кремове, масла и лосиони, както и малък скрин, боядисан в някакъв ярък цвят. Син или червен — в тъмното не можеше да се определи със сигурност. Бебето лежеше в креватчето.

Това бе последната му възможност да избяга и той го знаеше. В този момент все още можеше да напусне къщата също тъй незабелязано, както бе проникнал вътре. Джерардови никога нямаше да разберат какво е станало. Можеше да се приближи до креватчето, да погали с голямата си длан челцето на мъничето и бързо да се измете оттук. Изведнъж си представи как след двайсет години чете дописка за Джоузеф Джерард Четвърти в светската хроника на вестника, която Джордж наричаше „новини за богатите кучки и цвилещите жребци“. Там щеше да има снимка на млад мъж в смокинг, застанал до красива девойка в бяла рокля. Момичето щеше да държи разкошен букет. В статията щеше да пише, че са се оженили, и сега се отправят на пътешествие за медения си месец. Блейз щеше да погледне фотографията и мислено да възкликне: „Ех, приятелче! Ех, приятелче, ако знаеше какво можеше да се случи!“

Ала в мига, в който влезе в детската, вече знаеше, че работата няма да приключи с едно погалване. Щеше да доведе нещата докрай.

„Нали така правим ние, Джордж.“

Пеленачето лежеше по корем, обърнало настрани главицата си. Бе мушнало малката си ръчичка под бузата си. Одеялото равномерно се надигаше и спадаше от дишането му. Косицата му приличаше на вълнист пух. На възглавницата до него лежеше червено гумено пръстенче, с което най-вероятно мъничето чешеше венците си.

Блейз се пресегна към него и тутакси отдръпна ръце.

Ами ако заплаче?

Внезапно зърна някакво устройство и сърцето му заби до пръсване. Миниатюрен апарат, който хората наричаха „бейбифон“. Другият апарат сигурно беше в спалнята на майката или в стаята на бавачката. Ако мъничето заплачеше…

Той предпазливо се пресегна и натисна бутона за изключване от мрежата. Червената лампичка над копчето изгасна. Ами ако бяха инсталирали звънец или нещо друго, което се задействаше при евентуално спиране на тока? Нещо като аларма?

„Внимание, майко. Внимание, бавачке. Бейбифонът не работи, защото загубеният похитител го изключи. Този загубен похитител сега е в къщата. Идете да го видите, но непременно си вземете оръжие.“

„Хайде, Блейз. Използвай шанса си.“

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Отметна одеялцето, вдигна пеленачето и го уви в него като вързоп. Полюля го нежно в ръцете си. Мъничето тихичко изписука и се протегна. Очичките му се ококориха, то издаде някакъв звук, наподобяващ мяукане на котенце. Клепките му отново се затвориха и телцето му се отпусна.

От гърдите на Блейз се отрони въздишка на облекчение.

Той се обърна и пристъпи в коридора, съзнавайки, че не само излиза от стаята на бебето. Бе преминал границата. Вече не можеше да заяви, че е обикновен кокошкар. Престъплението беше в ръцете му.

Невъзможно беше да слезе по алуминиевата стълба със спящо пеленаче в обятията и той дори не се замисли за този вариант. Вместо това тръгна към стълбището към първия етаж. Тези стълби не бяха покрити с килим и още първата стъпка върху полираното дърво отекна в ушите му. Той замря и напрегнато се вслуша, опитвайки се да долови всеки нов звук, ала къщата продължаваше да спи.

Нервите му започваха да се обаждат. Стори му се, че бебето е станало по-тежко, паниката го парализираше. С периферното си зрение долови някакво движение първо от едната страна, после от другата. При всяка крачка очакваше мъничето да се събуди и да заплаче. А започнеше ли веднъж, ревът щеше да вдигне на крак цялата къща.

— Джордж… — промълви.

— Върви — обади се Джордж някъде отдолу. — Също като в онзи стар виц. Върви, но не тичай. Към мястото, откъдето ме чуваш, Блейзър.

Блейз отново заслиза по стълбите. Нямаше как да се движи безшумно, но за щастие вече не се чуваше ужасният шум като при първата стъпка. Пеленачето се размърда в обятията му. Колкото и да се стараеше, не успяваше да го държи неподвижно. Засега детенцето спеше, ала всяка минута или секунда можеше да…

Започна да брои стъпалата. Пет. Шест. Седем. Осем… Десет. Сякаш нямаха край. Стълбище за красиви кучки с бални рокли, които ще слизат по него за танцови забави като в „Отнесени от вихъра“. Седемнайсет. Осемнайсет. Девет…

Това бе последното стъпало и следващата му стъпка (кракът му не бе подготвен за края на стълбите) прозвуча доста гръмко: „Так!“ Главицата на бебето потрепна и то проплака. Проплака за миг, но звукът се разнесе надалеч в притихналата къща.

Лампите на горния етаж светнаха.

Очите на Блейз се разшириха от страх. Притокът на адреналин го накара да се вцепени и да притисне по-силно нежния си товар. С огромни усилия на волята се застави да се поотпусне — донякъде — и се притаи в сянката на стълбището. Там отново застина неподвижно, с изкривено от ужас и тревога лице.

— Майк? — извика сънен глас.

Някой затътри чехли към парапета на горния етаж.

— Майки, Майк, ти ли си? Ти ли си, непослушко? — Човекът стоеше точно над Блейз и шепнеше театрално, сякаш казваше: „Всички спят, да не ги събудим.“ Гласът беше свадлив и старчески. — Иди в кухнята, мама ти е напълнила с мляко чинийката. — Помълча и добави. — Внимавай — събориш ли вазата, мама ще те напляска.

Ако мъничето заплачеше сега…

Човекът продължи да нарежда още известно време — Блейз вече не различаваше думите, защото непознатият или по-скоро непознатата явно имаше силна хрема, — после стъпките се отдалечиха. След цяла вечност (или поне сто години, както му се стори) се чу затваряне на врата и светлината угасна.

Блейз се насили да не затрепери, иначе бебето в прегръдките му щеше да се събуди. Къде ли беше кухнята? Как щеше да носи пеленачето и алуминиевата стълба? А какво щеше да прави с жицата, по която течеше ток? Къде… как… какво…

Продължи напред, за да не отговаря на тези въпроси, прокрадвайки се по коридора. Беше се изгърбил над увитото в одеялцето мъниче като стара вещица, страдаща от болки в кръста. Пред него имаше двойна стъклена врата… при това отворена. Зад нея блестеше идеално поддържан паркет. Блейз прекрачи прага и се озова в трапезарията.

Всичко тук говореше за богатство и разкош, масивната махагонова маса бе предназначена за десеткилограмови пуйки в Деня на благодарността и апетитни стекове в неделните обеди. Зад остъклените вратички на бюфета, украсен с дърворезба, проблясваха скъпи порцеланови сервизи. Блейз прекоси столовата, без да забавя ход, но огромната маса и столовете с високи облегалки, напомнящи войници с изпънати гърбове, пробудиха в гърдите му негодувание. Навремето той самият беше мил кухненски подове, пълзейки на колене, и Джордж му казваше, че има, имало е и ще има безброй такива като него. И не само в Африка. Богаташите като Джерардови само се престрували, че тези хора не съществуват, защото така им отървало. „Ами тогава да сложат кукла в креватчето и да се залъгват, че е истинско дете. Нали са толкова добри в преструвките…“ — помисли си Блейз.

Той мина през летящата врата в другия край на трапезарията и попадна в кухнята. Приближи се до заскрежения прозорец, погледна навън и видя долната част на алуминиевата стълба.

Огледа се за място, на което да сложи мъничето, докато отвори прозореца. Кухненските плотове бяха широки, но не чак толкова. Не му се искаше да остави бебето върху печката, въпреки че беше изключена.

Накрая погледът му се спря на кошница, окачена на вратата към килера. Беше голяма и със здрава дръжка, при това доста дълбока. Откачи я, постави я върху количката за сервиране и положи вътре пеленачето. То само леко помръдна.

Беше ред на прозореца. Блейз го вдигна и видя втори, явно против бури. Странно — на втория етаж нямаше такива. Опита да го отвори, но този беше завинтен за рамката.

Панически заотваря шкафовете. В шкафа под мивката намери купчина кърпи за подсушаване на съдове. Грабна една, върху която бе избродиран американският герб с орела, уви я около ръката си и удари прозореца. Стъклото се строши без много шум, образува се голяма назъбена дупка. Блейз заизважда острите парчета, които сочеха към центъра на отвора като големи стъклени стрелки.

— Майк? — Същият глас. Викаше тихичко. Блейз се вцепени.

Не идваше от горния етаж, а…

— Майки, каква беля направи този път?

… се чуваше от коридора на първия етаж и…

— Ще разбудиш всички, лошо момче такова.

… се приближаваше.

— Ще те затворя в мазето, преди да си обърнал всичко с краката нагоре.

Летящата врата се отвори, в кухнята влезе жена, понесла фенерче във формата на свещ. Блейз зърна възрастна жена, която вървеше бавно, сякаш жонглираше с яйца, и се стараеше да не нарушава тишината. Косата й беше навита на ролки и в сумрака тя приличаше на пришълец от научнофантастичен филм. Тя видя Блейз.

— Кой… — Произнесе само тази дума. После онази част от мозъка й, която се задействаше в спешни случаи, явно реши, че говоренето не е най-ефективното средство за справяне с възникналата ситуация. Тя си пое въздух, за да изкрещи.

Блейз я удари. Удари я със същата сила, с която бе ударил Ранди и Глен Харди. Направи го машинално, нямаше време да мисли. Старицата падна на пода и затисна фенерчето, крушката изпращя и се счупи.

Разнесе се тихо и жално мяукане. Блейз изсумтя и вдигна поглед. От горната част на хладилника го фиксираха зеленикави очи.

Той се върна до прозореца, за да извади останалите парчета стъкло. После се провря през отвора и се заслуша.

Нито звук.

Засега.

Парченцата стъкло блещукаха върху снега като затворнически блян.

Блейз отмести стълбата, освободи резетата и я сгъна. Металът застърга, а на него му се прииска да закрещи. Нарами стълбата и хукна към шосето. Вече бе излязъл от сянката на къщата и почти бе прекосил заснежената поляна, когато се сети, че е забравил бебето. Още си лежеше в кошницата върху количката за сервиране. Ръката му изтръпна, той изпусна стълбата. Обърна се и погледна сградата.

Прозорците на една от стаите на втория етаж светеха.

За миг той сякаш се раздвои. Единият Блейз искаше да побегне към шосето („Спасявай си топките!“ — би казал Джордж), а другият — да се върне в къщата. За миг се поколеба, после закрачи обратно към сградата — толкова бързо, че изпод краката му изригваха фонтани от сняг.

Докато се провираше през отвора, поряза дланта си на едно от парчетата, които продължаваха да стърчат от рамката, ала не обърна внимание на болката. Грабна кошницата и се завъртя толкова рязко, че бебето едва не излетя от нея.

В тоалетната на горния етаж пуснаха водата.

Блейз провря кошницата през прозореца, положи я на снега и се измъкна навън, без да погледне старицата, просната на пода. Вдигна безценния си товар и отпраши.

Спря се само за да вземе стълбата и продължи нататък. Щом достигна живия плет, се надвеси над кошницата, за да провери как е мъничето. Джо Четвърти спеше спокойно, без да подозира, че са го похитили. Блейз пак погледна къщата. Светлината на втория етаж бе изгаснала.

Остави кошницата в снега и прехвърли стълбата над живия плет. Секунда по-късно на шосето блеснаха фарове.

Ами ако бяха полицаи? Господи, какво щеше да прави?

Легна на земята, давайки си сметка, че следите от стъпките му се открояват върху белия сняг. Други нямаше.

Светлината на фаровете ставаше все по-ослепителна, но след миг започна да помръква. Автомобилът профуча по пътя, без да намали скоростта.

Блейз се изправи, вдигна кошницата — сега беше неговата кошница — и закрачи към живия плет. Раздели клонките и провря товара си от другата страна, но нямаше как да го сложи на земята, затова я пусна и тя се приземи в пухкавия сняг. Пеленачето засмука мъничкия си палец. Под светлината от най-близката улична лампа Блейз виждаше как се движат устничките му. Същинска рибка. Студът още не ги беше вцепенил. От одеялцето се подаваха само главицата и миниатюрната ръчичка.

Блейз прескочи плета, вдигна стълбата и отново взе кошницата. Върна се по същия път, по който бе дошъл — на прибежки, привел широките си рамене. Щом стигна до телената ограда, опасваща паркинга на „Дъбова гора“, отново изправи стълбата (този път не се наложи да я разтяга) и се изкатери догоре, без да изпуска кошницата.

Придържайки товара върху бедрата си, прехвърли крак от другата страна на оградата, съзнавайки, че ако се подхлъзне, топките му ще бъдат неприятно изненадани. Дръпна рязко стълбата и ахна от усилието. Стълбата се залюля за момент, после се стабилизира. Блейз се запита се дали някой не го наблюдава, но тъкмо сега беше глупаво да си задава подобен въпрос. Дори и да го наблюдаваха, не можеше да направи нищо. Порязаната ръка пулсираше от болка.

Постави кошницата на най-горното стъпало и като я придържаше с ръка, стъпи на една от по-долните пречки. В този момент стълбата се размърда и той спря за миг, но се оказа, че няма повод за притеснение. Спусна се бързо с кошницата в ръка, грабна стълбата под мишница и закрачи към форда.

Остави бебето на седалката до шофьора, отвори задната врата, натика стълбата в купето и седна зад волана.

Ключът го нямаше. Нямаше го нито в джобовете на панталоните му, нито в шубата. Реши, че го е изгубил и ще се наложи отново да прескочи оградата и да го търси в снега, но изведнъж го видя на таблото. Беше забравил да го извади, когато бе изключил двигателя. Надяваше се Джордж да не е забелязал пропуска му. Ако не беше, нямаше намерение да признае грешката си. За нищо на света.

Включи двигателя, премести кошницата на пода и потегли към бариерата. Охранителят излезе от будката:

— Май си тръгвате рано, господине.

— Кофти карти.

— Случва се и на най-опитните. Лека нощ, господине. Дано ви провърви следващия път.

— Благодаря — смотолеви Блейз.

Спря на шосето, огледа се в двете посоки и зави към търговския център „Ейпекс“. Съблюдаваше стриктно всички ограничения за скоростта, но не видя нито една полицейска кола.

Колата вече се движеше по алеята пред хижата, когато мъничкият Джо се събуди и заплака.