Стивън Кинг
Огън (23) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Двайсет и втора глава

Блейз седеше на бара в сладкарница „При Мучи“, ядеше поничка и четеше комикс за Човека-паяк, когато Джордж се появи в живота му. Беше септември. От два месеца той беше в армията на безработните и едва свързваше двата края. Мнозина от постоянните посетители на сладкарницата вече бяха арестувани. Блейз също бе разпитван за обира на една заложна къща в Соугъс, но нямаше участие в удара и изрази толкова искрено недоумение, че го освободиха. Толкова бе закъсал с парите, че се питаше дали да не се помоли да го върнат на работа в пералнята на болницата.

— Ей го там — каза някой. — Това е Бугиман.

Блейз се обърна и видя Ханки Мелчър. До него стоеше дребосък с шикозен костюм. Лицето му беше жълтеникаво, очите му горяха като въглени.

— Здрасти, Ханк — промърмори Блейз. — Къде се изгуби?

— Държавата ме изпрати на почивка — ухили се Ханк. — Обаче ме пуснаха на бърза ръка, щото не могат да смятат. Нали, Джордж?

Дребосъкът само се усмихна и продължи да се взира в Блейз, който се изнерви от странните очи на непознатия.

Мучи се приближи, бършейки ръце в престилката си.

— Здрасти, Ханки. Какво да бъде?

— Шоколадово-яйчен крем. Искаш ли нещо, Джордж?

— Кафе. Турско.

Мучи се върна зад бара.

— Блейз, запознай се със зет ми — каза Ханк. — Джордж Рекли. Клей Блейздел.

— Здрасти — ухили се Блейз. Май се заформяше работа.

— Привет — кимна му Джордж. — Ти си същински великан, нали, братле?

Блейз се разсмя, сякаш никой досега не беше забелязал габаритите му.

— Джордж е голям комик — усмихна се Ханк. — Като Бил Косби, само дето не е негър.

— Виждам — усмихна се и Блейз.

Мучи се върна с поръчките. Джордж отпи от кафето и се намръщи:

— Винаги ли пикаеш в чашите за кафе или понякога използваш и чайника, слънчице? — погледна той Мучи.

— Джордж се шегува. — Ханк смигна на съдържателя.

Дребничкият мъж кимна.

— Тъй си е. Аз съм само шут, нищо повече. Я ни остави за малко, Ханк. Иди да поиграеш пинбол.

— Дадено, братле. Както кажеш.

Той се отдалечи, Мучи отиде в другия край на бара. Джордж отново се обърна към Блейз.

— Тоя кретен разправя, че си търсиш работа.

— Точно така.

Ханки пусна монети в автомата за пинбол, вдигна ръце и затананика нещо, което минаваше за мелодията от „Роки“.

Джордж кимна към него.

— Пуснаха го от кафеза и си е наумил голям удар. Да обере бензиностанцията в Молдън.

— Сериозно?

— Да. Ще е обирът на тоя шибан век. Какво ще кажеш още днес да изкараш сто кинта?

— Иска ли питане — отвърна Блейз без капка колебание.

— Ще направиш ли всичко, което ти кажа?

— Да. Какво се иска от мен, господин Рекли?

— Джордж. Викай ми Джордж.

— Какво трябва да направя, Джордж? — Тези горящи очи не му даваха покой. — Не искам да убивам никого.

— Аз също. Стрелбите са за тъпанарите. Слушай внимателно.

* * *

Същия следобед Джордж и Блейз влязоха в „Харди“, процъфтяващ универсален магазин в Лин. Всички продавачи там носеха розови ризи с бели ръкави, както и емблеми с надписи „ПРИВЕТ! АЗ СЪМ ДЕЙВ!“ или „ПРИВЕТ! АЗ СЪМ ДЖОН!“ Или който и да е. Под връхната си дреха Джордж носеше подобна розова риза с надпис: „ПРИВЕТ! АЗ СЪМ ФРАНК!“ Като видя името, Блейз попита:

— Франк е нещо като псевдоним, нали?

Джордж се усмихна, но не както се усмихваше пред Ханки Мелчър, и каза:

— Да, умнико. Псевдоним е.

Блейз се поотпусна. Човекът се усмихваше, но явно бе доброжелателно настроен. И понеже в тази далавера щяха да участват само двамата, никой нямаше да сръга Джордж в ребрата, след като той, Блейз, изтърсеше някоя глупост, и да го накара да се почувства като загубеняк и аутсайдер. Джордж нямаше да се усмихне, ако с тях имаше още някой. Навярно щеше да му изсъска: „Не ме пипай, дрисльо!“ За пръв път след смъртта на Джон Челцмън Блейз се запознаваше с човек, който му харесваше.

Животът на Джордж Рекли също не беше розов. Беше роден в Провидънс в отделението за бедняци на католическата болница „Сейнт Джоузеф“. Майка му не беше омъжена, бащата бе неизвестен. Тя не бе приела предложението на монахините да остави детето за осиновяване и беше взела сина си, за да го използва като жив укор срещу семейството си. Джордж израсна в бедняшки квартал. Първата си шашма направи още на четири години. Майка му се канеше да го набие, задето е разсипал зърнената си закуска, обаче Джордж я излъга, че някакъв човек й е донесъл писмо и го е оставил в коридора пред апартамента. Докато тя търсеше писмото, момчето заключи входната врата и избяга по аварийната стълба. В крайна сметка получи двойна доза пердах, но не забрави въодушевлението си, когато осъзна, че е взел надмощие, макар и за кратко. Цял живот щеше да се стреми към това ефимерно, но неустоимо усещане.

Беше интелигентно и озлобено хлапе. От опит се убеди, че неудачници като Ханки Мелчър не си вземат поука от грешките. С тримата си познати (той нямаше приятели) откраднаха кола, когато той бе само на единайсет, и отпрашиха за Сентрал Фолс, но ги спипаха. Петнайсетгодишният хлапак, който шофираше автомобила, бе изпратен в поправителен дом. Останалите получиха условни присъди. Отгоре на всичко Джордж бе пребит зверски от сутеньора, с когото живееше майка му. Ейдън О’Келахър имаше проблеми с бъбреците, за което свидетелстваше землистият му тен, затова го наричаха Пикльото Кели. Пикльото налага момчето, докато Танси, доведената сестра на Джордж, му закрещя да престане.

— И ти ли си просиш бой? — сопна се Пикльото и когато Танси поклати глава, добави: — Тогава си дръж езика зад зъбите.

След този случай Джордж крадеше коли само при крайна необходимост. Вече имаше обица на ухото — не можеше да си позволи удоволствието да краде автомобили. Всяко удоволствие се заплащаше и цената беше прекалено висока.

На тринайсет го заловиха, когато с негов познат се опитаха да оберат универсалния магазин „Улуъртс“.

Отново им дадоха условна присъда и Джордж отново яде бой. Обаче не престана да краде, само стана по-предпазлив и усъвършенства техниката си. Вероятно затова повече не го хванаха.

Щом навърши тринайсет, Пикльото го уреди да приема залозите в популярна нелегална лотария. По това време икономиката в Провидънс криво-ляво се беше стабилизирала, което бе истински разцвет в сравнение с повечето градове в Нова Англия. Лотарията вървеше добре, делата на Джордж — също. Той си купи елегантни дрехи и започна да подправя отчетите. Пикльото го мислеше за предприемчив младеж, защото всяка сряда му носеше по шестстотин и петдесет долара. Не подозираше, че Джордж слага в джоба си по две стотачки.

После мафията от Атлантик Сити пое контрола над незаконната лотария. Повечето местни тарикати отпаднаха от далаверата. Пикльото Кели бе открит в шевролет на автомобилното гробище. Гърлото му беше прерязано, топките му — набутани в жабката.

Лишен от източника си на доходи, Джордж отпраши за Бостън заедно с дванайсетгодишната си сестра. Баща й също се водеше неизвестен, но момичето подозрително приличаше на Пикльото Кели.

През следващите седем години Джордж усъвършенства своите „бързи далавери“, дори измисли две-три нови. Майка му равнодушно подписа всички документи, за да стане настойник на Танси, и той накара малкото курве да ходи на училище. По едно време разбра, че Танси се е пристрастила към хероина. Като капак тя забременя. Ханки Мелчър прояви желание да се ожени за нея. Отначало Джордж се изненада, после си каза, че светът е пълен с глупаци, които са готови на всичко, за да покажат колко са умни.

Той се привърза към Блейз, защото беше глупак без претенции. Не беше позьор, хитрец на дребно или неосъществен Клайд^[1].

Не вземаше наркотици и не искаше да чуе за хероин. Бе наивен и простодушен. Бе идеален за инструмент и Джордж го използваше като такъв през всичките години, които прекараха заедно. В същото време никога не се отнасяше лошо към него. Като един добър дърводелец Джордж харесваше добрите инструменти — онези, които вършеха работата си безотказно. Можеше да се обърне с гръб към Блейз, да заспи и да е сигурен, че когато се събуди, куфарът с парите ще си стои под леглото.

Блейз от своя страна успокояваше бушуващата в Джордж злост, а това изобщо не беше малко. Така се стигна до деня, когато Джордж можеше да каже: „Блейзър, трябва да скочиш от покрива на тази сграда, защото така правим ние…“, и исполинът щеше да скочи. В известен смисъл Блейз беше като кадилака, с който Джордж така и не се сдоби — стабилното му окачване и мощни ресори неутрализираха всички неравности по пътя.

* * *

В „Хардис“ Блейз тръгна към отдела за мъжки облекла, както бе инструктиран. Не носеше своя портфейл, а евтино портмоне от синтетична материя с петнайсет долара вътре и лична карта на името на Дейвид Билингс от Рединг.

Щом влезе в отдела, пъхна ръка в задния си джоб, сякаш за да провери дали портфейлът му си е на мястото, и почти го извади. По едно време се наведе, за да разгледа някакви ризи на най-долния рафт, и портмонето тупна на пода.

Това беше най-съществената част от операцията. Блейз се обърна леко встрани, като си даваше вид, че изобщо не е забелязал случилото се, но изпод око наблюдаваше какво ще стане. Отстрани се създаваше впечатлението, че е напълно погълнат от избора на риза с къси ръкави. Джордж му бе разяснил далаверата до най-малките подробности. Ако честен човек забележеше портмонето, операцията се отменяше и отиваха в „Кеймарт“. Понякога трябвало да направят шест-седем опита, докато номерът сработи.

— Гледай ти! — удивляваше се Блейз. — Не знаех, че има толкова много честни хора.

— Честни? — Джордж иронично се усмихваше. — Страх ги е да не ги хванат, нищо повече. Не изпускай от поглед шибания портфейл. Ако някой го отмъкне, без да го забележиш, ти ще изгубиш петнайсет кинта, а аз — лична карта, която струва доста повече.

Този ден в „Хардис“ им се усмихна късметът на начинаещия. Някакъв мъж с риза е щамповано крокодилче, който вървеше между щандовете, забеляза портфейла и се огледа, за да види дали зад него не идва някой. Пътеката бе чиста. Междувременно Блейз сменяше риза след риза и в момента бе наложил една върху гърдите си, застанал пред огледалото. Сърцето му биеше като парен чук.

„Изчакай, докато пъхне портфейла в джоба си — съветваше го Джордж. — Чак тогава вдигни шум.“

Мъжът с крокодилчето на ризата подритна портфейла към стелажа с пуловерите, които внезапно го бяха заинтересували. После пъхна ръка в джоба си, извади ключовете за колата си и се престори, че ги изпуска. Опа! Наведе се за ключовете и заедно с тях грабна портмонето. Пъхна го заедно с ключовете в предния джоб на панталона си и продължи невъзмутимо напред.

— Крадец! — ревна Блейз с пълно гърло. — Крадец! Крадец! Хей, ТИ!

Клиентите се обърнаха и любопитно се заоглеждаха, за да не пропуснат нещо. Отговорникът на етажа видя кой вдига врява и забърза към Блейз, като спря за миг до касовия апарат, за да натисне паникбутона.

Човекът с крокодилчето на ризата пребледня… огледа се… и се опита да побегне. Ала преди да направи и пет стъпки, Блейз се хвърли отгоре му.

„Дръж се грубо с него, но не му причинявай болка — напътстваше го Джордж. — Не преставай да викаш. Запомни — каквото и да правиш, не му позволявай да хвърли портфейла. Усетиш ли, че се кани да го стори, сритай го с коляно по топките…“

Блейз сграбчи за раменете непознатия и започна да го разтърсва, сякаш бе шишенце с лекарство. Мъжът с крокодилчето на ризата навярно беше почитател на Уолт Уитмън, защото нададе варварски рев^[2].

От джобовете му се посипаха дребни монети. Както бе предсказал Джордж, човекът се опита да бръкне в предния джоб на панталона си и Блейз го ритна в топките… макар и не твърде силно. Жертвата му извика.

— Ще ми крадеш портфейла, а! — изрева здравенякът. — Ще те убия!

— Махнете го! — ужасено закрещя мъжът с крокодилчето. — Махнете го!

Един от продавачите се намеси:

— Ей, не го ритай повече!

Джордж, който се преструваше, че разглежда всекидневните облекла, свали ризата си и я пъхна под куп футболни тениски. Никой не го гледаше. Всички наблюдаваха исполина, който бе съдрал ризата с крокодилчето.

— Стига! — извика продавачът. — Пусни го!

— Този кучи син ми сви портмонето! — изрева Блейз.

Обкръжиха ги тълпа зяпачи. Всички искаха да видят дали разяреният здравеняк ще успее да свети маслото на човечеца, преди да се появят отговорникът на етажа, детективът на магазина или друг овластен човек.

Джордж натисна бутона за отваряне на чекмеджето на единия касов апарат в отдела за мъжки облекла и заизгребва банкнотите. Панталоните му бяха доста широки, а отпред под колана бе пришил торбичка като на кенгуру, която пълнеше с пари. Не бързаше. Отначало прибра десетачките и двайсетачките (имаше дори няколко петдесетачки — на начинаещите наистина им вървеше), после дойде ред и на банкнотите от пет и един долара.

— Пусни го! — извика отговорникът на етажа, докато се провираше през тълпата. В „Хардис“ имаше и детектив, който следваше отговорника по петите.

— Достатъчно! Престани!

Детективът се вряза между Блейз и мъжа с крокодилчето върху вече съдраната риза.

„Появи ли се детективът, спираш да биеш онзи“ — беше го инструктирал Джордж. — „Обаче продължавай да се държиш така, сякаш искаш да убиеш мръсния крадец.“

— Проверете джобовете му! — настоя Блейз. — Този кучи син ме обра!

— Вдигнах портфейла от пода — каза непознатият — и се оглеждах за собственика, за да му го върна, когато този… този бандит…

Блейз се хвърли към него и мъжът с крокодилчето се сви уплашено. Детективът отблъсна гиганта, макар че панаирът го забавляваше.

— Стига, юначе. Успокой се.

Отговорникът на етажа се обърна към човека със съдраната риза:

— Как се казвате?

— Питър Хоган.

— Изпразнете си джобовете, господин Хоган.

— Как не!

— Изпразнете си джобовете или ще извикам ченгетата! — заплаши го детективът.

Джордж вече вървеше към ескалаторите — целеустремен, усмихнат и приветлив. Не отстъпваше по нищо на най-образцовите продавачи в „Хардис“.

Питър Хоган си помисли дали си струва да упорства, накрая изпразни джобовете си. Щом зърнаха евтиното портмоне, зяпачите ахнаха.

— Ето го! — възкликна Блейз. — Моят портфейл. Сигурно го е извадил от задния ми джоб, докато гледах ризите.

— Вътре има ли лична карта? — попита детективът. За един ужасен момент паметта на исполина отказа да функционира. После Джордж сякаш се появи до него и прошепна в ухото му: „Дейвид Билингс, Блейз.“

— Естествено. — Пише Дейвид Билингс. Така се казвам.

— И колко пари има в портфейла?

— Не много. Около петнайсет долара.

Детективът погледна към отговорника на етажа и кимна. Зяпачите отново ахнаха. Онзи подаде портфейла на Блейз и той го пъхна в джоба си.

— Идвате с мен! — Детективът сграбчи Хоган за ръката.

— Разотивайте се, дами и господа, представлението завърши — заяви на висок глас отговорникът на етажа и огледа тълпата. — Тази седмица „Хардис“ предлага промоционални цени на множество стоки, съветвам ви да не пропускате шанса си. — Блейз си помисли, че мъжът говори като радиоводещ — нищо чудно, че заемаше толкова отговорна длъжност. Онзи се обърна към него: — Последвайте ме, господине.

Блейз злобно изгледа Хоган и промърмори:

— Първо ще си избера риза.

— Ще получите ризата като подарък от „Хардис“. Бихме искали обаче да ни отделите няколко минути. Ако обичате, качете се на третия етаж и търсете господин Флахърти. Седма стая.

Блейз кимна и отново се обърна към щанда с ризите. Отговорникът на етажа се отдалечи. Един продавач тъкмо се канеше да отвори чекмеджето на обрания касов апарат.

— Ей, вие! — извика Блейз и му махна.

Продавачът пристъпи към него, но не посмя да го доближи.

— Какво обичате, господине?

— Имате ли ресторант в магазина?

На лицето на служителя се изписа облекчение.

— На първия етаж.

— Супер си — смигна му Блейз, насочи към него показалеца и палеца си, сякаш държеше пистолет, и закрачи към асансьора. Продавачът го изпроводи с поглед. Докато се върна до касовия апарат, в който не бе останала и една банкнота, Блейз вече бе на улицата. Джордж го чакаше в раздрънкан форд и веднага щом главният герой от спектакъла се качи в колата, даде газ.

* * *

Плячката им беше триста и четирийсет долара. Джордж я раздели наполовина. Блейз изпадна в екстаз. Никога досега не бе изкарвал пари с такава лекота. Партньорът му нагледно бе доказал, че е гений. Така можеха да оберат всеки магазин в града!

Джордж изслуша възторжената му реч със скромността на треторазреден фокусник, който току-що е демонстрирал майсторството си на детско празненство. Не му каза, че този номер е от времето, когато самият той бе хлапе — двама купувачи се сбиваха в месарницата, третият отмъкваше най-хубавите пържоли, докато собственикът разтърваваше биещите се. Не му каза и че ще ги арестуват още на третия „дубъл“, ако не и на втория. Само кимна, вдигна рамене и се порадва на въодушевлението на партньора си. Всъщност въодушевление не беше точната дума. Блейз бе изпълнен с истинско благоговение към него.

Отидоха в Бостън, спряха пред един магазин за алкохол и купиха две бутилки бърбън „Олд Гранддед“. После отидоха в кино „Конститюшън“ на Уошингтън Стрийт и се нагледаха на преследвания с коли и типове с автоматични оръжия. Излязоха от киното в десет, доста добре почерпени, и откриха, че тасовете на форда са откраднати. Джордж страшно се ядоса, въпреки че тасовете бяха ръждясали като колата. После видя, че са свили и стикера „ГЛАСУВАЙ ЗА ДЕМОКРАТИТЕ“ от бронята му, и се разхили. Седна на бордюра и се смя, докато от очите му бликнаха сълзи.

— Обрал ме е някакъв фен на Рейгън! — възкликна. — Да го ебеш!

— Може би оня, дето е гепил политическата ти лепка, не е крадецът на тасовете — предположи Блейз и седна до партньора си. Виеше му се свят, обаче усещането беше приятно. Даже страхотно.

— Политическа лепка! — възкликна Джордж. Преви се на две, сякаш внезапно го бе свил стомахът, и закрещя, но не от болка, а от смях. Затропа с крака. — Знаех си, че има някакъв израз за Бари Голдуотър^[3]. Шибана политическа лепка! — Изведнъж престана да се смее и изгледа Блейз с отнесени, но сериозни очи. — Блейзър, май се подмокрих.

Блейз се разкиска. Толкова силно, че накрая падна по гръб на тротоара. Никога досега не се беше смял така, дори и с Джони Челцмън.

* * *

Две години по-късно спипаха Джордж за фалшиви чекове. На Блейз отново му провървя. Бореше се с тежък грип, ето защо Джордж беше сам, когато ченгетата го арестуваха пред кръчмата на Данвърс. Получи три години — доста сурово наказание за първо закононарушение, свързано с подправяне на парични документи, — но Джордж бе добре известен в престъпните среди, а съдията се славеше като строг и суров тип. Може би дори беше политическа лепка. В крайна сметка Джордж прекара зад решетките дванайсет месеца, понеже намалиха присъдата му за добро поведение.

Преди да го отведат, той дръпна Блейз настрана:

— Ще ме изпратят в „Уолпол“, готин. Най-малко за година. Може и повече.

— Но нали адвокатът…

— Този козел не може да спаси и папата от обвинение в изнасилване. Чуй ме добре — не припарвай до сладкарницата…

— „При Мучи“ ли?

— Точно така.

— Ама Ханк ми каза, че ако намина, ще ми на…

— Стой по-далеч и от Ханк. Намери си някаква нормална работа, докато ме няма, и не се забърквай с глупости. Нали така правим? И не се опитвай да свършиш нищо сам. Прекалено си тъп за такива неща. Знаеш го, нали?

— Да. — Блейз се насили да се усмихне. Боеше се, че всеки момент ще се разплаче.

Джордж забеляза това и го тупна по рамото:

— Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Блейз си тръгна, но Джордж му извика да се обърне и посочи челото си. Блейз кимна и обърна козирката на шапката си на късметлийската страна. Усмихна се, въпреки че едва сдържаше сълзите си.

* * *

Примоли се пак да го назначат в пералнята на болницата, ала след живота с Джордж тази работа му навяваше само тъга. Ето защо напусна и се зае да си търси нещо по-добро. Изкара известно време като бияч в един от нощните клубове в Комбат Зоун, прочутия район в центъра на Бостън, но се оказа, че не става за тази работа. Беше прекалено добродушен.

Отпътува за Мейн и стана дървосекач, докато чакаше Джордж да излезе от затвора. Харесваше му да сече дървета, а още повече — да кара коледните елхи на юг. Обожаваше свежия въздух и ширналия се пред очите му хоризонт, незасенчван от високи сгради. Градовете, естествено, си имаха своите плюсове, но в гората цареше невероятна хармония. Пееха птици, понякога той виждаше елени около реката и сърцето му го теглеше неустоимо към тях. Не му липсваха нито метрото, нито градските тълпи. Ала в мига, в който Джордж му изпрати кратка бележка: „Излизам в петък, надявам се да се видим“ — Блейз тутакси напусна.

По време на престоя си в „Уолпол“ Джордж бе насъбрал доста нови идеи за бъдещи далавери. Изпробваха всички, както богатите рентиерки правят пробен пробег с лъскавите си нови возила. Най-успешен се оказа педерасткият номер с лапнишарана. Използваха го активно в продължение на три години, преди Блейз да бъде арестуван за „аферата Исус“, както я наричаше Джордж.

Джордж имаше още една идея — да направи голям удар и да излезе от играта. Защото, както сподели с Блейз, нямаше смисъл да похабява най-хубавите години от живота си в сваляне на педалчета по разни барове, където всички се обличат като в „Киното на Роки Хорър“^[4].

Или в продажба на фалшиви енциклопедии. Не, един голям удар и излизаха от играта. Това се превърна в негова мания.

По време на една от ежедневните сутрешни разходки в затвора един бивш гимназиален учител на име Джо Бърджис, осъден за непредумишлено убийство, му подхвърли идеята за отвличане.

— Ти не си наред! — възкликна Джордж. Двамата седяха на скамейка в двора, ядяха банани и гледаха как по-яките типове играят футбол.

— Да, това престъпление си има лоша репутация, защото с него се захващат предимно тъпанари — кимна нисичкият плешив Бърджис. — Цаката му е да отвлечеш бебе.

— Да, бе, като Хауптман^[5] — изсумтя Джордж и се затресе, сякаш беше на електрическия стол.

— Хауптман е бил тъпанар. Помни ми думата, Хрип, едно добре подготвено похищение ще мине като по мед и масло. Какво ще каже бебето, когато го попитат кой го е отвлякъл? „Гуу-гуу гаа-гаа“! — Той се разсмя.

— Да, но ще те погнат ченгетата — скептично промърмори Джордж. — Ще стане бая напечено.

— Естествено, че ще е напечено. — Някогашният учител се усмихна и по навик подръпна ухото си. — Няма как иначе! Похищенията на деца и убийствата на ченгета винаги вдигат много шум. Знаеш ли какво е казал президентът Хари Труман по този повод?

— Не.

— Който се плаши от горещината, да не влиза в кухнята.

— Няма как да получиш откупа — настояваше Джордж. — Пък и да успееш, ще ти пробутат белязани банкноти. Сто на сто.

Бърджис вдигна показалец, сякаш беше професор, говорещ пред студенти. Пак си подръпна ухото и продължи назидателно:

— Изхождаш от предположението, че близките ще се обадят в полицията. Но ако ги наплашиш, ще се опитат да уредят всичко без намесата на ченгета. — Замълча за миг, после добави: — Пък да ти пробутат белязани банкноти… нима не познаваш нужните хора?

— Може и тъй да е… а може и да не е.

— Има хора, които купуват белязани пари. За тях това е просто още една инвестиция като златото или държавните облигации.

— Как обаче ще прибереш откупа?

Бърджис вдигна рамене и подръпна ухото си:

— Лесно. Ще им кажеш да хвърлят парите от самолет. — Стана от пейката и се отдалечи.

* * *

Блейз получи четири години за „аферата Исус“. Джордж му беше казал, че най-важното е да има добро поведение, и няма да лежи повече от две. Така и стана. На практика тези години по нищо не се различаваха от онези, които прекара в Изправителния център в Южен Портланд заради побоя над Козльото, само дето тези затворници бяха по-възрастни. Този път обаче не прекара нито ден в карцера. Стегнеше ли го шапката през дългите вечери (и по време на един безкраен период, когато не пускаха никого да излиза на двора), той пишеше на Джордж. Допускаше множество грешки, а самите писма често бяха доста дълги. Джордж рядко му отговаряше, ала самото писане, макар и изтощително, го успокояваше. Докато изписваше дума след дума върху белия лист, Блейз си представяше, че Джордж стои зад него и надзърта през рамото му.

— Пъндисчииска пиралня — би казал. — Да го ебеш.

— Не се ли пише така, Джордж?

— П-а-н-д-и-з-ч-и-й-с-к-а, от пандиз. П-е-р-а-л-н-я, от пера. Затворническа пералня.

— Вярно бе!

С течение на времето броят на правописните и дори на пунктуационните грешки намаляваше, въпреки че Блейз нямаше речник. Веднъж между тях се състоя следният въображаем разговор:

— Блейз, защо не вземаш цигарите, които ти се полагат? — Бяха ония „златни“ години, когато някои тютюневи компании използваха затворниците като опитни зайчета и им раздаваха безплатно цигари от новите си марки.

— Не пуша, Джордж, знаеш го. Не са ми притрябвали.

— Запомни, Блейзър. Взимаш цигарите в петък и ги продаваш следващия четвъртък, когато всички умират да запалят. Нали така правим ние?

Блейз подхвана тази далавера и се изненада колко хора са готови да платят мило и драго за една цигара.

Една вечер, докато мислено разговаряше с партньора си, му се стори, че гласът на Джордж не е същият.

— Говориш някак особено, Джордж.

— Естествено. Току-що ми извадиха цели четири зъба. Ще пукна от болка.

Следващия път, когато имаше право на телефонно обаждане, Блейз му позвъни не за негова сметка, а с парите от продажбата на цигарите, и го попита още ли го болят зъбите.

— Какви ти зъби? — изсумтя Джордж. — Сигурно оня шибан зъболекар ги носи на врата си като ловни трофеи. — Той внезапно замълча. — Как разбра, че съм ги извадил? Някой ти каза ли?

Блейз се почувства, сякаш ей сега ще го уличат в нещо срамно, като да мастурбираш в църквата например.

— Да — отвърна. — Някой ми каза.

* * *

След като Блейз излезе от затвора, двамата заминаха за Ню Йорк, но мегаполисът не им допадна. Веднъж даже преджобиха Джордж и той го прие като лична обида. Отпратиха за Флорида и прекараха един ужасен месец в Тампа — без пари и възможности да ги спечелят. Върнаха се на север, само че не в Бостън, а в Портланд. Джордж заяви, че иска да изкара лятото в Мейн, като се прави на богат републикански лайнар.

Скоро след това той прочете във вестника дописка за Джерардови — колко са богати, как младият Джерард току-що се оженил за някаква красива чернилка… Сети се за идеята на Бърджис за отвличане на бебе — бленувания голям удар. Богаташите още нямаха дете и двамата мошеници се върнаха в Бостън.

Следващите две години изкарваха зимите в Бостън, а летата — в Портланд. В началото на юни купуваха евтина таратайка и скриваха в резервната гума парите от зимните удари — седемстотин кинта първата година, две хиляди — втората. В Портланд правеха далавери много рядко — само ако работата изглеждаше доходна. Иначе Блейз ловеше риба или залагаше капани в гората. Колко щастливи бяха за него тези летни месеци! Джордж лежеше на слънце, опитвайки се да хване тен (но само изгаряше), и сипеше ругатни по адрес на Роналд Рейгън, когото наричаше изкуфял дърт шут.

На четвърти юли през второто им лято в Мейн Джордж узна, че Джо Джерард Трети и „ярменската“ му жена са станали родители.

Блейз редеше пасианс на верандата на хижата и слушаше любимата си станция. Джордж изключи радиото:

— Слушай, Блейзър, хрумна ми нещо.

* * *

След три месеца го убиха.

Често ходеха да играят на зарове и никога не възникваха проблеми. Играта беше честна. Блейз не участваше, само стърчеше зад Джордж, който беше голям късметлия.

През онази октомврийска вечер Джордж спечели шест пъти подред. Човекът, коленичил от другата страна на одеялото, върху което хвърляха заровете, всеки път залагаше срещу Джордж. Досега бе изгубил четирийсет долара. Играеха в склада на доковете, пропит с най-различни миризми: на риба, гниещо зърно, сол и бензин. Настъпеше ли тишина, се чуваше отчетливо чаткане — чайките се разхождаха по покрива. Човекът, загубил четирийсет долара, се казваше Райдър. Той твърдеше, че е наполовина индианец от племето пенобскот, чийто резерват беше в Мейн, и наистина приличаше на червенокож.

Джордж взе заровете за седми път, вместо да ги предаде на следващия, и Райдър хвърли на одеялото двайсет долара.

— Хайде, зарчета — измърмори Джордж. Изпитото му лице сияеше. От самото начало бе завъртял настрани козирката на шапката си. — Хайде, сладурчета, помогнете на батко си, хайде, хайде, хайде! — Заровете се търкулнаха върху одеялото. Единайсет.

— Седем пъти подред! — възкликна Джордж. — Грабвай парата, Блейзърино, тате се готви за голямата осморка! Заровете мятам — осморката премятам!

— Ти мамиш — невъзмутимо произнесе Райдър.

Джордж тъкмо се пресягаше да вземе заровете, но се вцепени.

— Какво каза?

— Смени заровете.

— Стига, Райд — обади се някой. — Той не е…

— Искам си парите — настоя Райдър и протегна ръка.

— Ще получиш строшена ръка, ако не престанеш да дрънкаш глупости — озъби се Джордж. — Ей това ще получиш, слънчице.

— Искам си парите — повтори онзи, все така протягайки ръка.

Възцари се тишина и Блейз чу чайките на покрива: так-так-так.

— Я си го начукай — ядоса се Джордж и се изплю в дланта на полуиндианеца.

Всичко се случи мълниеносно, както обикновено става в подобни ситуации. Райдър пъхна ръка в джоба си, след миг вече стискаше автоматичен нож. Натисна копчето на дръжката (евтина имитация на слонова кост) и острието изскочи, а хората, скупчили се около одеялото, стреснато отстъпиха назад.

— Блейз! — извика Джордж.

Исполинът се хвърли към Райдър, който се наведе и заби ножа в корема на Джордж. Дребничкият мъж изкрещя. Блейз сграбчи нападателя и с всичка сила удари главата му в пода. Черепът на нещастника изхрущя, сякаш някой бе прекършил суха съчка.

Джордж се изправи. Погледна ножа, щръкнал от корема му. Сграбчи го и се опита да го издърпа, но лицето му се изкриви от болка.

— Мамка му — простена. — Ох, мамка му!

И се просна на пода.

Затръшна се врата. Десетки нозе затрополиха по разхлопаните дъски.

— Изнеси ме оттук — пророни Джордж. Жълтата му риза бе почервеняла около дръжката на ножа.

— Вземи и парите… Господи, боли!

Блейз събра разпилените банкноти и някак си ги напъха в джобовете си, въпреки че пръстите му бяха изтръпнали. Джордж пъхтеше като куче в горещ ден.

— Джордж, дай да го извадя…

— Ти луд ли си? Ножът ми държи карантиите. Изнеси ме, момче! Ох, мамка му, мамка му, мамка му!

Блейз го вдигна на ръце и той изкрещя от болка. Кръвта капеше по одеялото и лъскавата черна коса на Райдър. Коремът на Джордж бе станал твърд като дъска. Блейз тичешком прекоси и излезе на улицата.

— Върни се — изпъшка Джордж. — Забрави хляба^[6]. Все забравяш шибания хляб. — Исполинът си помисли, че Джордж говори за парите от залога, но преди да го успокои, че ги е взел, приятелят му изхриптя:

— И наденицата. — Докато говореше, все повече се задъхваше. — Имам тази книга…

— Джордж!

— Книгата със снимката на… — Кръвта го задави. Блейз го обърна и го тупна по гърба. Друго не можа да измисли. Погледна го отново, но Джордж беше мъртъв.

Блейз го положи на дъските пред склада. Отстъпи назад. После се върна и затвори очите на мъртвеца. Отдалечи се за втори път, пак се върна и коленичи до приятеля си:

— Джордж?

Мълчание.

— Умрял ли си, Джордж?

Мълчание.

Блейз затича като обезумял към колата. Седна зад волана и потегли толкова рязко, че зад автомобила се проточи петметрова следа от гумите.

— Намали — обади се Джордж от задната седалка.

— Джордж?

— Намали скоростта, да те вземат дяволите!

Блейз се подчини.

— Джордж! Ела на предната седалка! Прехвърли се през облегалката! Почакай, ей сега ще ти помогна.

— Не. Тук ми харесва.

— Джордж?

— Какво?

— Какво ще правим сега?

— Ще отвлечем бебето. Както бяхме намислили.