Стивън Кинг
Огън (10) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Девета глава

Когато Клейтън Блейздел младши попадна в „Хетън Хаус“, сиропиталището бе оглавявано от директорка. Не си спомняше името й — само прошарените й коси, големите сиви очи зад очилата и това, че им четеше от Библията, а в края на всеки сутрешен сбор им казваше:

— Бъдете добри деца и ще преуспеете.

Един ден не дойде на работа, защото бе получила удар. Отначало Блейз си каза, че някой я е ударил, но впоследствие разбра: мозъчен удар. Нещо като главоболие, което така и не минава. Замести я човек на име Мартин Козлоу. Блейз нито за миг не забрави неговото име, и то не защото децата нарекоха новия директор Козльото. Не, запомни името му, защото Козльото им преподаваше по аритметика.

Часовете по аритметика протичаха в стая номер седем на третия етаж, където зиме беше толкова студено, че дори топките на бронзова маймуна биха се вкочанили. На стените висяха портретите на Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн и сестра Мери Хетън. Лицето й беше бледо, черната й коса, беше прибрана на кок, напомнящ валчеста дръжка. Дори след като вечер изключеха осветлението, тъмните й очи преследваха Блейз и сякаш го обвиняваха. Най-вече задето е тъп. Прекалено тъп, за да учи в гимназия, както казваше Козльото.

В стая номер седем винаги миришеше на лак за паркет и от миризмата на Блейз му се приспиваше дори когато влизаше бодър и отпочинал. От тавана висяха девет лампи с наплюти от мухите матови глобуси, от които в дъждовните дни се процеждаше потискаща печална светлина. На едната стена висеше стара черна дъска, на която бяха прикрепени зелени учебни плакати с буквите от азбуката — както главни, така и малки, изобразени по метода на английския педагог Палмър.

След азбуката идваше ред на цифрите от нула до девет, изрисувани толкова изящно и красиво, че при вида им човек започваше да се чувства още по-голям глупак и нескопосник. Върху чиновете бяха издълбани лозунги и инициали, повечето донякъде изтрити след поредното пребоядисване, ала нищо не можеше да заличи напълно следите от ученическото творчество. Чиновете бяха закрепени за пода с болтове, върху всеки плот имаше мастилница, пълна с мастило „Картърс Инк“. Наказанието за разливане на мастило беше бой с каиш в умивалнята. Наказанието за оставяне на черни стъпки по жълтия паркет беше бой с каиш. Бой с каиш бе наказанието за нарушаване на дисциплината в час, което се наричаше „лошо поведение“. Имаше наказания за какво ли не — Мартин Козлоу вярваше в ефективността на каиша и пръчката. Пръчката (всъщност дървена шпатула) на Козльото всяваше най-голям ужас в „Хетън Хаус“ и бе по-страшна дори от чудовището, което нощем се криеше под леглата на малките деца. Беше от брезово дърво, отгоре на всичко Козльото бе пробил в нея четири дупки, за да намали съпротивлението на въздуха. Той играеше боулинг за отбора на „фолмутските рокери“ и в петък често идваше в приюта с риза за боулинг. Беше тъмносиня и над джобчето на гърдите се кипреше името му — Мартин, — избродирано със златни букви. На Блейз тези букви му изглеждаха почти като онези от Палмъровите плакати. Козльото казваше, че в боулинга, както и в живота, трябва да се стремиш упорито към някаква цел и резултатите няма да закъснеят. От играта дясната му ръка беше станала още по-силна и когато той наложеше някого с шпатулата, болката наистина бе ужасна. Всички знаеха, че директорът прехапва езика си, когато наказва някой питомец с особено лошо поведение. Понякога го прехапваше толкова силно, че езикът му започваше да кърви, и по едно време в сиропиталището имаше момче, което го наричаше не само „Козльото“, но и „Дракула“. После обаче това хлапе изчезна и така и не го видяха отново. „Измъкна се“ — както казваха за онези, които биваха осиновени.

Мартин Козлоу всяваше страх и омраза у всички възпитаници на „Хетън Хаус“, но никой не го мразеше и не се боеше толкова от него като Блейз. Аритметиката никак, ама никак не му се удаваше. Да, можеше да прибави две ябълки към три, но с цената на големи усилия, а събирането на четвърт ябълка с половинка вече беше извън пределите на разсъдъка му. Доколкото знаеше, ябълките се деляха само на хапки, които влизаха в устата.

Именно по време на уроците по аритметика Блейз извърши първата си измама. Помогна му неговият приятел Джон Челцмън — кльощаво, грозновато и нервно момче, преливащо от омраза, която то рядко проявяваше. През повечето време успешно я прикриваше зад дебелите стъкла на очилата си, обвити с лейкопласт, и идиотския си хриплив просташки смях. Беше вечната жертва на по-големите и силни хлапета, които го пердашеха доста често. Навираха главата му в калта (през есента) и в снега (през зимата). Редовно съдираха ризите му и той често излизаше от банята със задник, зачервен от удари с мокри кърпи. Джон само изтриваше снега или калта от лицето си, запасваше съдраната си риза, потриваше зачервените си задни части, смееше се като малоумен и не издаваше омразата си. Както и колко е умен. Учеше се добре — даже много добре, — ала рядко получаваше шестици. Шестиците означаваха, че си зубрач, а побойниците не гледаха с добро око на зубрачите в „Хетън Хаус“.

Някъде по това време Блейз се издължи, сложи някое и друго кило. На единайсет и дванайсет той не се отличаваше по нищо от останалите, ала ето че изведнъж наедря като големите момчета. В същото време не биеше никого на игрището и не участваше в боевете с мокри кърпи в банята. Един ден, докато стоеше до оградата в далечния край на игрището и съзерцаваше враните, които кацаха на клоните на близките дървета и след малко отлитаха, Джон Челцмън се приближи до него и го заговори:

— През новия срок Козльото пак ще ни преподава по математика. Дробите продължават.

— Мразя дробите — изсумтя Блейз.

— Аз ще ти пиша домашните, ако ме защитаваш от тия изроди. Естествено ще го правим така, че Козльото да не се усети — в домашните ти ще има грешки, но няма да са за двойка. Така онзи няма да те задържа след часовете.

Задържането не беше наказание, тежко като боя с каиш, но все пак си беше наказание. Задържаният трябваше да застане в ъгъла на стая номер седем с лице към стената и нямаше право да погледне часовника.

Блейз обмисли предложението на Джон Челцмън и поклати глава:

— Козльото ще разбере. Ще ме изкара на дъската и ще разбере.

— От теб искам да се оглеждаш, сякаш мислиш — отвърна Джон. — За другото не бери грижа.

Така и стана. Той решаваше всичките задачи от домашните му, а Блейз преписваше решенията в своята тетрадка, опитвайки се да копира цифрите от плаката на Палмър. Понякога Козльото го изпитваше и Блейз започваше да върти глава, като гледаше къде ли не, само не и в Мартин Козлоу, ала това не учудваше никого — все пак всички се държаха по този начин, когато директорът ги извикаше пред дъската. Докато се оглеждаше, той хвърляше поглед и на Джони Челцмън, който седеше до шкафа с учебниците, положил ръце върху чина си. Ако числото, което искаше да чуе Козльото, бе десет или по-малко, броят изпънати пръсти показваше отговора. В случай че ставаше дума за дроб, дланите на Челцмън първо се свиваха в юмруци, а после се разтваряха. Лявата ръка даваше числителя, а дясната — знаменателя. Ако знаменателят надвишаваше пет, Джони отново свиваше пръсти и с две ръце обозначаваше нужното число. Блейз разчиташе с лекота тези сигнали, повечето от които бяха по-сложни от самите дроби.

— Е, Клейтън? — казваше Козльото. — Чакаме отговора ти.

— Една шеста — отвръщаше Блейз.

Невинаги даваше правилен отговор. Когато разказа на Джордж за „системата“, приятелят му кимна одобрително:

— Хитър номер. Кога те спипаха?

Спипаха го след три седмици и половина и когато се замисли — можеше да мисли, просто му костваше много време и усилия — Блейз осъзна, че Козльото от самото начало е гледал с подозрение на неочаквано пробудилия се математически талант. Просто не го беше показал. Образно казано, през цялото време му бе подавал малко по малко въжето, с което да се обеси.

Директорът им възложи изненадващо контролно, на което Блейз получи двойка. Всички задачи бяха с дроби. Писмената работа имаше една-единствена цел — да уличи Клейтън Блейздел младши. Под двойката Козльото бе надраскал нещо с яркочервени букви. Блейз не можа да го разчете и го показа Джон.

Челцмън прочете бележката. Помълча и едва тогава погледна закрилника си:

— Тук пише: „Джон Челцмън пак ще яде пердах.“

— Какво? Защо?

— Пише още да се явиш в кабинета му в четири следобед.

— Ама защо?

— Защото забравихме за контролните — въздъхна Джон, отново помълча и добави: — Не, не ти. Аз забравих. Защото си мислех само за едно — как изродите да престанат да ме бият. Сега ти ще ме пребиеш, Козльото ще ме наложи, после и тия отрепки ще ме смелят от бой. Господи, по-добре да умра!

По изражението му си личеше, че наистина го иска.

— Няма да те бия.

— Няма ли? — В погледа на Джон се четеше както отчаяно желание да повярва на думите му, така и съмнение в истинността им.

— Нямаше как да решиш задачите вместо мен, нали?

* * *

Кабинетът на Мартин Козлоу представляваше просторно помещение с табелка „ДИРЕКТОР“ на вратата. Срещу прозореца имаше малка черна дъска, изписана с дроби, а самият прозорец гледаше към жалкия двор на сиропиталището. Когато Блейз прекрачи прага, директорът седеше зад бюрото и се мръщеше на стената. Появата на ученика му даде възможност да насочи злобата си към жив човек.

— Почукай — изсумтя Козльото.

— Ъ?

— Върни се и почукай!

— О, да. — Блейз се обърна, излезе, почука и отново влезе.

— Благодаря.

— Няма защо.

Козлоу го изгледа навъсено. Взе един молив и започна да потропва с него по бюрото. Червен молив… като този, с който проверяваше контролните и пишеше оценките.

— Клейтън Блейздел младши — изрече и направи кратка пауза, преди да продължи: — Колко голямо име за човек с толкова малко ум.

— Момчетата ми викат…

— Изобщо не ме интересува как те наричат другите хлапета, не ме интересува прякорът ти, нито пък онези, които го използват. Аз съм учител по аритметика и моята задача е да подготвя юношите като теб за средното училище (ако това изобщо е възможно), както и да ви науча кое е добро и кое — лошо. Понякога ми се иска отговорността ми да се изчерпваше само с аритметиката, но аз съм и директор, тоест длъжен съм да ви обясня разликата между доброто и лошото, quod, erat demonstrandum. Знаеш ли какво означава „quod erat demonstrandum“, господин Блейздел?

— Не — отвърна Блейз. Сърцето му се сви, сълзите напираха в очите му. Беше тъй едър за възрастта си, а се чувстваше толкова малък. И продължаваше да се смалява. Мисълта, че Козльото искаше да го накара да се почувства точно така, не го утеши.

— Не, и никога няма да узнаеш, защото дори и да стигнеш до втори курс на гимназията, в което силно се съмнявам, шансовете ти да усвоиш геометрията са не по-големи от тези на фонтанчето в края на коридора. — Козлоу сключи пръсти и се залюля на стола си, ризата за боулинг, преметната на облегалката, също се залюля. — Значението на тази латинска фраза е: „Онова, което трябва да бъде доказано“, господин Блейздел, и аз ти доказах с неочакваното контролно, че ти си измамник. Измамникът е човек, който не знае разликата между доброто и лошото. QED, quod erat demonstrandum. Следва наказанието.

Блейз бе приковал поглед в пода. Чу как едно от чекмеджетата на бюрото се отваря, шум от изваждане на нещо и от затваряне на чекмеджето. Нямаше нужда да вдига очи, за да разбере какво държи Козльото.

— Измамниците ме отвращават, но тъй като съзнавам умствените ти недостатъци, предполагам, че в тази история е замесен още някой… някой доста по-лош от теб. Именно той е подхвърлил тази идея в малоумната ти глава и после те е убедил да кривнеш от правилния път. Следиш ли мисълта ми?

— Не.

Директорът си прехапа езика. Стисна още по-здраво шпатулата.

— Кой ти решаваше задачите?

Блейз мълчеше. Нямаше никакво намерение да издава Джон. Всички комикси, телевизионни програми и филми казваха едно и също: „Не бива да портиш, особено ако става дума за единствения ти приятел.“ Имаше и още нещо. Нещо, което трябваше да бъде изречено.

— Нямате право да ме биете — изтърси накрая.

— Нима? — Козльото бе смаян. — Сериозно? Така ли смяташ? И защо, господин Блейздел? Хайде, мотивирай се. Заинтригува ме.

Блейз не знаеше какво означава „мотивирам“, ала добре познаваше този поглед. Откакто се помнеше, хората го гледаха така.

— Пет пари не давате дали ще ме научите на нещо или не. Целите да се почувствам като нещастник, имате зъб на оня, дето ви е попречил. Не е честно. Нямате право да ме биете, защото вие сте виновен.

Изумлението напусна лицето на Козлоу и бе заменено от безумна ярост. Беше толкова вбесен, че вената на челото му запулсира.

— Кой ти решаваше задачите?

Блейз мълчеше.

— Как така ми отговаряше правилно, когато те изпитвах? Как ставаше?

Никакъв отговор.

— Челцмън ли ти помагаше? Челцмън беше, нали?

Блейз продължаваше да мълчи. Стоеше със свити юмруци и трепереше. От очите му бликаха сълзи, но не защото се чувстваше нищожество.

Козльото замахна с шпатулата и я стовари върху ръката му. Звукът беше като изстрел на малокалибрен пистолет. За първи път учител го удряше на място, различно от задника, макар че когато беше малък, често му дърпаха ухото (и един-два пъти — носа).

— Отговаряй, безмозъчно говедо!

— Майната ти! — изкрещя Блейз и онова, което се стремеше да се изтръгне навън, най-накрая се освободи. — Майната ти! Майната ти!

— Приближи се! — нареди директорът. Очите му се бяха разширили и сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. — Приближи се, боклук такъв!

И Блейз се подчини, защото яростта, напираща в гърдите му, вече го бе напуснала, и понеже още бе дете.

* * *

Двайсет минути по-късно излезе от кабинета на Козльото. Носът му кървеше, дишаше на пресекулки, но в очите му нямаше нито сълза, не бе издал приятеля си. В този миг се превърна в една от легендите на „Хетън Хаус“.

* * *

Бе приключил с аритметиката. През октомври и почти до края на ноември посещаваше занятията, провеждани в стая номер деветнайсет, вместо стая номер девет, ала това напълно го устройваше. Едва след две седмици успя да легне по гръб, но и това го устройваше.

В края на ноември отново го извикаха в кабинета на директора. Пред черната дъска седяха мъж и жена на средна възраст. Първото му впечатление беше, че са сухи. Сухи като листата, които вятърът издухва от клоните на дърветата в късната есен.

Козльото заемаше обичайното си място зад бюрото. Ризата му за боулинг не висеше на облегалката на стола. В стаята беше хладно, понеже прозорецът бе отворен и през него надничаше бледото ноемврийско слънце. Освен боулинга Мартин Козлоу обожаваше свежия въздух. Двамата посетители явно не се оплакваха от студа. Сухият мъж носеше сив костюм с подплънки на раменете и тясна вратовръзка, а сухата жена бе с кариран жакет и бяла блузка. И двамата имаха големи, осеяни с изпъкнали вени длани, само че неговите бяха мазолести, а нейните — червеникави и напукани.

— Господин и госпожа Бауи, това е момчето, за което ви говорех. Свали си шапката, млади господине.

Блейз се подчини и свали бейзболната шапка с надпис „Ред Сокс“.

Господин Бауи го огледа критично.

— Едър момък. И казвате, че е само на единайсет, тъй ли?

— Следващия месец ще навърши дванайсет. Ще ви бъде чудесен помощник.

— Няма му нищо, а? — попита госпожа Бауи. Гласът й бе висок и писклив. Изглеждаше странно, че подобен глас извира от необятната гръд, която се издуваше под жакета. — Няма туберкулоза или нещо такова?

— Направени са му пълни изследвания — отвърна Козлоу. — Всичките ни възпитаници редовно минават на медицински прегледи. Така е по закон.

— Мене ме грее дали може да цепи дърва — вметна господин Бауи. Лицето му бе мършаво и изпито като на неуспешен телевизионен проповедник.

— Сигурен съм, че може — потвърди директорът.

— Тежката работа няма да го затрудни. Имам предвид тежката физическа работа. Защото в математиката например е много зле.

Госпожа Бауи се усмихна. Плътните й устни се разтеглиха, но зъбите й останаха скрити.

— Със сметките се занимавам аз. — Тя се обърна към мъжа си. — Хюбърт?

Господин Бауи се замисли, сетне кимна.

— Викам да го вземеме.

— Младежо, излез от кабинета, ако обичаш — каза Козльото. — Ще поговоря с теб по-късно.

И така, без да каже нито дума, Блейз беше поверен на семейство Бауи.

* * *

— Не искам да заминаваш — каза Джон. Седеше на съседното легло и гледаше как Блейз слага в един сак оскъдните си лични вещи, повечето от които, както чантата, му бяха дадени от приюта.

— Съжалявам — въздъхна Блейз, но не беше искрен — просто му се искаше и Джони да дойде с него.

— Ще започнат да ме бият веднага щом си тръгнеш. Всички. — Очите на Челцмън се стрелкаха насам-натам и той зачопли една прясна пъпка на носа си.

— Не, няма.

— Ще започнат и ти го знаеш.

Така си беше. Блейз обаче си даваше сметка, че няма как да промени този факт.

— Няма как да не ида. Малолетен съм. — Той се усмихна на Джони. — Много съжалявам, скъпа моя Клемънтайн^[1]!

Беше опит да се пошегува, ала Джон дори не се усмихна, само силно стисна ръката му, сякаш искаше да запомни каква е на допир.

— Едва ли някога ще се върнеш.

Ала Блейз се върна.

* * *

Господин и госпожа Бауи дойдоха за него със стария си пикап „Форд“, който преди няколко години незнайно защо бяха пребоядисали в бяло. В кабината имаше място и за тримата, но накараха Блейз да седне в каросерията. Нямаше нищо против. С нарастваща радост наблюдаваше как сиропиталището постепенно се смалява и най-накрая изчезва.

Семейство Бауи живееха в огромна, доста стара и занемарена къща в Къмбърланд, който граничи от едната страна с Фолмут, а от другата — с Ярмут. Край постройката минаваше черен селски път и по стените й беше напластен прахът на безброй изминали години. Не бе пребоядисвана от незапомнени времена, на фасадата се мъдреше голяма табела с надпис „КОПИТАТА НА БАУИ“. Вляво имаше голямо оградено пространство, където постоянно тичаха, лаеха и ръмжаха двайсет и осем колита. Някои явно имаха краста, защото козината им падаше на валма, а нежната розова кожа отдолу бъкаше от дребни гадинки. Вдясно се простираше обрасло с бурени пасище, зад него беше големият стар обор, където семейство Бауи държаха кравите. Целият парцел беше около сто и шейсет декара. По-голямата част от площта се заемаше от ливади, които косяха за сено, а трийсетина декара бяха покрити с гори.

Щом пристигнаха, Блейз взе сака си и скочи на земята. Господин Бауи обаче го изтръгна от ръцете му:

— Аз ще го отнеса в къщата, а ти хващай брадвата.

Блейз го изгледа недоумяващо.

Онзи посочи към обора. Няколко бараки, построени хаотично една спрямо друга, го свързваха с къщата и образуваха нещо като вътрешен двор. До стената на едната се издигаше купчина дънери. Някои бяха кленови, други — борови, със засъхнала смола по кората. Пред купчината се мъдреше стар дръвник със забита в него брадва.

— Хващай брадвата — повтори Хюбърт Бауи.

— О! — Това беше първото, което Блейз произнасяше в тяхно присъствие.

Семейство Бауи го наблюдаваха как пристъпва към дръвника и изтръгва брадвата. Той я огледа внимателно и я пусна на земята Кучетата подскачаха и лаеха. Най-малките джафкаха най-силно.

— Е? — попита Хюбърт.

— Господине, никога не съм цепил дърва.

Онзи захвърли сака, приближи се до дръвника и сложи отгоре му един кленов дънер. Плю си на ръцете, потри ги една в друга и стисна брадвата. Блейз съсредоточено наблюдаваше всяко негово движение.

Бауи замахна с топора и го стовари върху дънера. Двете половинки тупнаха на земята.

— Фасулско, а? Вече влизат в печката. — Той подаде брадвата на Блейз. — Ти си.

Момчето задържа секирата между краката си, плю си на ръцете и ги потърка една в друга. Замахна с топора, обаче се сети, че не е сложил дънер върху дръвника. Взе един, постави го, вдигна отново брадвата и замахна. Дънерът се разцепи на две части, еднакви почти колкото тези на Бауи. Ала преди Блейз да се зарадва на успеха си, вече се търкаляше на земята, а дясното му ухо продължаваше да бучи от силния удар на сухата, тежка ръка на Хюбърт.

— Защо ме ударихте? — попита Блейз.

— Не си цепил дърва, а, момко? — подхвърли онзи. — И хич не ми разправяй, че не си виновен, щото и аз не съм. Хващай брадвата и трай!

* * *

Настаниха го в стаичка на третия етаж на разнебитената къща. Вътре имаше място само за легло и бюро. Стъклата на единствения прозорец бяха толкова мръсни, че всичко навън изглеждаше изкривено и уродливо. Нощем в стаичката ставаше студено, а сутрин беше направо мразовито. Студът не пречеше на Блейз, пречеха му семейство Бауи. Недоволството му към тях се засилваше с всеки изминал ден, неусетно прерасна в антипатия и накрая се превърна в омраза. Нарастваше бавно, но сигурно, накрая разцъфна с алени цветове. Интелигентните хора не познават такава омраза. Беше ненавист, незамъглена от каквито и да било разсъждения.

През есента и зимата Блейз нацепи много дърва. Хюбърт искаше да го научи да дои кравите, обаче удари на камък. Всеки ден се оплакваше, че момчето има груби ръце. Макар че Блейз се стараеше да хваща вимето възможно най-нежно, животните нервничеха. Млякото им започваше да тече на тънка струйка, после пресъхваше. Хюбърт обаче нито веднъж не му издърпа ухото, нито пък го удари по главата. Отказваше да купи доилни машини, не вярваше в тях, разправяше, че вредели на кравите, и твърдеше, че ръчното доене изисква талант. Ето защо нямало смисъл да наказваш някого, задето не притежава талант. Все едно да го накажеш, защото не може да пише пуйезия, както се изразяваше той.

— Затуй пък хубаво цепиш дърва — добавяше, без да се усмихва. — За туй имаш голям талант.

Блейз цепеше дърва и ги пренасяше в къщата, като пълнеше големия сандък в кухнята по четири-пет пъти на ден. Постройката можеше да се отоплява и с течно гориво, но господин Бауи отказваше да го използва преди февруари, защото било много скъпо. В задълженията на момчето влизаше и разчистването на трийсетметровата алея пред къщата след всеки снеговалеж, прехвърлянето на сеното, чистенето на краварника и миенето на подовете в къщата.

През седмицата Блейз ставаше в пет часа, за да нахрани кравите (ако валеше сняг, трябваше да е на крака в четири) и да закуси преди идването на жълтия училищен автобус. Ако можеха, Бауи щяха да го спрат от училище, ала за съжаление това не бе в тяхна власт.

В „Хетън Хаус“ Блейз бе чувал най-различни истории за другите училища. По-големите момчета, които посещаваха гимназията във Фрийпорт, разказваха предимно лоши неща. Блейз обаче бе още малък за гимназия. Докато живееше при семейство Бауи, той ходеше в местното начално училище и там му харесваше. Харесваше му учителката. Харесваше му да учи наизуст стихотворения, да се изправя пред съучениците си и да декламира: „Извива се във арка мост…“^[2].

Винаги носеше едно и също — яке на черни и червени карета (не го сваляше, откакто веднъж едва не го забрави при учебна евакуация в случай на пожар), зелени фланелени панталони и зелени гумени ботуши. В сравнение с този „исполин“, висок метър и осемдесет, другите шестокласници приличаха на джуджета. Докато рецитираше, лицето му сияеше и въпреки вдлъбнатото чело ставаше почти красиво. Никому и през ум не минаваше да се присмее на Блейз, когато декламираше научените наизуст стихотворения.

Макар че идваше от сиропиталище, той се сдоби с много приятели, защото нито се заяждаше с другите деца, нито ги биеше. И никога не се надуваше. Беше всеобщ любимец на игрището. Понякога носеше по трима първокласници на раменете си. Никога не се възползваше от превъзходството, което му даваха ръстът и силата му. Често по време на мач петима, шестима или седмина играчи се опитваха да го повалят, ала той само се поклащаше, усмихваше се, обърнал към небето белязаното си лице, накрая се сгромолясваше на земята, съпроводен от радостните възгласи на всички. По време на едно от дежурствата си на игрището госпожа Валевски, която беше католичка, го видя да носи първокласници на раменете си и започна да го нарича „Свети Франциск на малчуганите“.

Госпожа Чийни поощряваше интереса му към четенето, писането и историята. Тя веднага разбра, че математиката (Блейз винаги я наричаше аритметика) е тъмна Индия за него. Веднъж се опита да му обясни някои неща за дробите, но той пребледня и на нея й се стори, че момчето ще припадне.

Блейз мислеше бавно, но не беше умствено изостанал. През декември премина от приключенията на Дик и Джейн, които четяха първокласниците, към „Пътища за навсякъде“, истории за трети клас. Госпожа Чийни му даде цял куп класически комикси, подвързани с твърди корици, и му разреши да ги вземе вкъщи (придружени с бележка, че те са му за домашна работа). Естествено най-любим герой му стана Оливър Туист — той препрочиташе отново и отново романа, докато не научи наизуст всяка дума.

Новият му живот можеше да продължи до пролетта, ако през януари не се случиха две събития. Блейз уби куче и се влюби.

* * *

Мразеше колитата, обаче сред задълженията му беше и това да ги храни. Животните бяха чистокръвни, но лошата храна и постоянното пребиваване в кучкарника ги бяха направили уродливи и нервни. Повечето бяха плашливи и при всеки опит да бъдат погалени, мигом се отдръпваха. С лай и ръмжене се спускаха към всекиго, после отскачаха и се опитваха да приближат от друга посока. Понякога нападаха в гръб и можеха ухапят човека я по прасеца, я по задника, преди да ги отблъсне. По време на хранене вдигаха шум до небесата. Хюбърт Бауи изобщо не се занимаваше с тях — колитата бяха любимци на съпругата му. Тя им трепереше, като че ли й бяха родни деца, и когато ги викаше, в пискливия й глас се долавяха гальовни нотки. При посещенията си в кучкарника неизменно носеше червен жакет, по дрехата бяха полепнали жълтеникави косми.

Семейство Бауи рядко продаваха възрастни животни, но през пролетта вземаха по двеста долара за кученце. Госпожа Бауи бе обяснила на Блейз огромното значение на добрата кучешка храна или както се изразяваше — на „добрата кучешка смес“. В същото време тя самата никога не ги хранеше, а момчето пълнеше хранилките им със смес, купена на разпродажба от фолмутски зоомагазин. Въпросната смес се наричаше „Кучешка радост“. Хюби Бауи я наричаше „евтина кльопачка“ или „кучешка гадост“, но само когато жена му не беше наблизо.

Колитата знаеха, че Блейз не ги обича и че се бои от тях, и с всеки изминал ден ставаха по-агресивни. Когато времето сериозно застудя, те започнаха да се нахвърлят върху него, мъчейки се да го ухапят. Нощем той често се будеше от кошмари, в които кучетата му се нахвърляха от всички страни, събаряха го на земята и започваха да го ръфат. След подобни сънища момчето лежеше на кревата, издишвайки облачета бяла пара в нощния въздух, и започваше да се щипе, за да провери дали е цяло и невредимо. Знаеше, че всичко е наред, знаеше разликата между съня и реалността, ала в тъмното тази разлика ужасно се смаляваше.

Няколко пъти заради злобния им лай и опитите им да го захапят той разсипа храната. В подобни случаи се навеждаше и да започваше да я събира от утъпкания сняг, докато колитата ръмжаха и беснееха около него.

С течение на времето един от мъжкарите се превърна в нещо като техен вожд в необявената война срещу Блейз. Казваше се Ранди и беше на единайсет години. Едното му око беше млечнобяло поради напредналия стадий на катаракт, главата му бе прорязана от бяла ивица, зъбите му приличаха на огромни жълти бивни. Блейз изпитваше панически страх от него. Ранди винаги го атакуваше фронтално, ускорявайки темпото с всяка следваща крачка и мускулите под проскубаната му козина пулсираха. Здравото му око сякаш пламтеше, докато второто си оставаше безразлично към всичко наоколо — просто една угаснала лампичка. Изпод лапите му се вдигаха облачета жълто-бял сняг, сякаш всеки миг щеше да се оттласне от земята и да захапе Блейз за гърлото. После и другите кучета щяха да се нахвърлят отгоре му, разпалени от тази атака. В последния момент обаче ноктите на Ранди заораваха в земята, запращайки буци сняг към зелените панталони на Блейз, и мъжкарят се отдалечаваше само за да повтори маневрата си. С всеки следващ ден той спираше все по-близо до момчето и то усещаше излъчваната от звяра горещина и даже дъха му.

Една вечер в края на януари Блейз внезапно разбра, че този път Ранди няма да спре. Не знаеше с какво точно тази атака се различаваше от другите, но беше различна. Този път Ранди нямаше само да блъфира. Този път бе решил да скочи и да го захапе за гърлото. Секунда по-късно другите колита щяха да сторят същото. Също както в кошмара му.

Кучето се приближаваше, набирайки скорост, но без да ръмжи. Този път нямаше да забие ноктите си в снега. Нямаше да спре и да отстъпи. Приведе се и се изстреля напред.

Блейз носеше две метални кофи, пълни с „Кучешка радост“. Щом видя, че мъжкарят е настроен сериозно, страхът му внезапно се изпари. Той пусна кофите в мига, в който псето скочи. Ръцете му бяха защитени от дебели кожени ръкавици с дупки за пръстите. С десния си юмрук удари звяра право в муцуната. От силния удар рамото му потрепери, а ръката му изтръпна. Нещо изхрущя, Ранди се завъртя на сто и осемдесет градуса и тупна върху снега.

Блейз си даде сметка, че другите колита са утихнали, едва когато залаяха отново. Пак нарами кофите, отиде до хранилката и изсипа вътре сместа. Както и преди кучетата се струпаха около нея и взеха да ръмжат и да се бутат, борейки се за най-добрите места, преди още да е добавил вода. Нищо не можеше да се направи по въпроса — никакви усилия не помагаха. Някакво малко коли с изплезен език се помъчи да се намести между събратята си. Момчето замахна към него и кучето отскочи встрани с такава бързина, че залитна и падна по хълбок. Другите овчарки също отстъпиха.

Блейз изля в хранилката две кофи вода.

— Хайде. Готово е. Отивайте да ядете.

Докато кучетата ръмжаха и се блъскаха пред хранилката, той се приближи до безжизнения Ранди.

Бълхите вече напускаха изстиващото му тяло, за да умрат на опикания от овчарките сняг. Здравото око на колито бе станало мътно и изцъклено като сляпото. Момчето се натъжи и неочаквано почувства жалост. Може би Ранди само си е играел… само се е опитвал да го изплаши…

И изведнъж се изплаши. Ами да. Можеше да отнесе солиден пердах за случилото се.

Наведе глава, грабна кофите и закрачи към къщата. Намери госпожа Бауи в кухнята. Бе сложила в мивката голяма дъска и търкаше завесите. В същото време пискливо си тананикаше някакъв псалм.

— Ей, не ми цапай пода! — извика, щом зърна момчето. Подът беше неин, ала го миеше той. На колене. В гърдите му се надигна тъга.

— Ранди е мъртъв. Нахвърли ми се. Аз го ударих. Убих го.

Ръцете й излетяха от сапунената вода и тя изпищя:

— Ранди? Ранди! Ранди! — Замята се като обезумяла из кухнята, грабна жилетката си от закачалката до печката и хукна към вратата. — Хюбърт! — извика на съпруга си. — Хюбърт, о, Хюбърт! Онова гадно момче! — И взе да вие, сякаш продължаваше да пее любимия си псалм: — О-о-о-о-о-о-о-О-О-О-О-О-О…

Изблъска Блейз и изтича навън. Господин Бауи изникна от една от многобройните бараки, на лицето му бе изписано изумление. Той пристъпи към Блейз, сграбчи го за рамото и го завъртя към себе си.

— Какво стана?

— Ранди е мъртъв — равнодушно изрече момчето. — Нахвърли ми се и аз го ударих.

— Стой тук — нареди му Хюбърт и се втурна след жена си.

Блейз свали червено-черната си куртка и приседна на табуретката в ъгъла. Снегът по ботушите му се топеше и образуваше локвичка. Не му пукаше. Топлината от печката обливаше лицето му. Не му пукаше.

По обратния път Бауи трябваше да води жена си, защото тя притискаше престилката към лицето си и безутешно ридаеше. Високият й пронизителен глас напомняше цвърченето на шевна машина.

— Отиди в бараката — просъска Хюбърт.

Блейз отвори вратата и Бауи му помогна с ритник да излезе по-бързо. Момчето прелетя над двете стъпала, просна се на земята, надигна се и закрачи към бараката. Там държаха всевъзможни инструменти — брадви, чукове, струг, шмиргел, ренде, сърп и много други, чиито названия той не знаеше. По земята се въргаляха автомобилни части, наблизо бяха струпани кашони със стари списания, до стената бе подпряна голяма лопата за ринене на сняг. Неговата лопата. Блейз я погледна и почувства как омразата му към двамата Бауи достигна апогея си. Те получаваха сто и шейсет долара всеки месец, задето го държаха в дома си, и той им вършеше всичката тежка и мръсна работа. Хранеха го лошо — дори в сиропиталището храната бе къде-къде по-добра. Не беше честно.

Хюбърт Бауи влезе в бараката и кресна:

— Ще те смеля от бой!

— Това куче ми се нахвърли. Искаше да ме захапе за гърлото.

— Я трай, че ще стане още по-лошо.

Всяка пролет Бауи водеше една от кравите си при Фреди, бика на Франклин Марстелар. На стената висеше масивен кожен повод, известен като „каиша на любовта“, който завършваше с намордник. Хюбърт го взе и прокара пръсти през отворите на намордника. Кожените ремъци се люшнаха надолу.

— Наведи се над тезгяха.

— Ранди искаше да ме захапе за гърлото. Беше на живот и смърт…

— Наведи се над тезгяха.

Момчето се поколеба, но не защото се замисли. Мисленето му отнемаше твърде много време. Вместо това се вслуша в интуицията си.

Моментът още не бе дошъл.

Наведе се над тезгяха. Бауи го налага дълго и с всичка сила, но Блейз не заплака. Даде воля на сълзите си по-късно, когато отиде в стаята си.

* * *

Девойката, в която се влюби, учеше в седми клас на същото къмбърландско училище. Наричаше се Марджъри Търлоу. Беше руса, синеока и почти нямаше гърди. Когато се усмихваше, очите й заприличваха на запетайки. На игрището Блейз винаги я следеше с поглед. Когато я зърнеше, в стомаха му сякаш зейваше празнота, ала усещането бе приятно. Често си представяше как носи учебниците й и я защитава от хулигани. Подобни мисли всеки път го караха да се изчервява.

Скоро след инцидента с Ранди и пердаха в училището дойде медицинска сестра, за да им направи ваксинации. Седмица по-рано на всички ученици бяха раздадени формуляри, на които родителите трябваше да се разпишат, ако искаха децата им да бъдат имунизирани. Хлапетата, чиито родители бяха дали съгласието си, се бяха наредили на опашка пред вратата на съблекалнята. Сред тях беше и Блейз. Господин Бауи се бе обадил на Джордж Хендерсън, член на училищното настоятелство, за да пита безплатни ли са ваксинациите. Щом се увери, че няма да му искат пари, подписа формуляра.

Марджи Търлоу също стоеше на опашката. Беше пребледняла и на Блейз му домъчня за нея. Искаше му се да застане до нея и да я хване за ръката. От тази мисъл на страните му изби руменина. Наведе глава и нервно запристъпва от крак на крак.

Той беше първият на опашката. Когато медицинската сестра го покани в съблекалнята, той съблече карираната си червено-черна куртка и разкопча единия ръкав на ризата си. Сестрата извади игла от някакъв уред, напомнящ печка, и погледна медицинския му картон.

— Запретни и другия си ръкав, великанчо. Трябва да ти направим две инжекции.

— Ще боли ли? — попита момчето, докато навиваше и другия си ръкав.

— Само за секунда.

— Добре — кимна Блейз и се загледа как иглата потъна в лявата му ръка.

— Готово. Дай сега и другата ръка и после си свободен.

„Великанчото“ послушно се обърна и изчака сестрата да инжектира и втората ваксина. После каза довиждане на жената, върна се на чина си и се зачете в някакъв разказ от учебника си.

Когато Марджъри излезе от съблекалнята, очите и страните й бяха мокри от сълзи, но тя не плачеше. Блейз се почувства горд от мъжеството й. Докато минаваше покрай чина му (седмокласниците учеха в друга стая), момчето й се усмихна и тя отвърна на усмивката му. Блейз скъта дълбоко в сърцето спомена за тази усмивка и го пази грижливо там в продължение на много години.

Ала ето че по-късно през същия ден, по време на голямото междучасие, когато излезе на игрището, покрай него изтича Марджи. Този път плачеше. Той се обърна и се загледа подире й, после с бавни крачки пое към игрището — със сключени вежди и тъга, изписана на лицето му. Приближи се до Питър Лавой, който, надянал бейзболна ръкавица, хвърляше и ловеше завързана за стойка топка, и го попита дали случайно не знае какво се е случило с Марджи.

— Глен я удари по ръката — отвърна Питър Лавой и нагледно показа върху едно минаващо момче какво бе станало: сви пръсти в юмрук и му нанесе три бързи удара — бух-бух-бух. Блейз намръщено го наблюдаваше. Медицинската сестра бе излъгала. След ваксинацията и двете ръце го боляха от инжекциите. Имаше чувството, че мускулите му са натъртени и схванати. Болеше го дори когато сгъваше ръцете си. А Марджи бе момиче. Той се огледа за Глен.

Глен Харди беше много едър осмокласник от онези, които отначало играят футбол, а после напълняват. Рижавата му чуплива коса бе сресана назад. Живееше във ферма край западната административна граница на Къмбърланд, ръцете му бяха като мускулести диреци.

Някой подхвърли топка на Блейз, ала той я остави да тупне на земята и закрачи към Глен Харди.

— Олеле, майчице! — възкликна Питър. — Блейз отива да се разправя с Глен!

Новината се разпространи мълниеносно. Учениците хукнаха към онази част на игрището, където Глен и още неколцина от по-големите момчета се забавляваха с някаква версия на кикбол. Глен подаваше. Хвърляше топката рязко и силно, за да отскача от замръзналата земя.

Госпожа Фостър, която този ден дежуреше на игрището, се намираше от другата страна на сградата. В момента наблюдаваше малчуганите на люлките и нямаше как да се намеси… поне отначало.

Глен вдигна глава и видя приближаващия се Блейз. Хвърли топката и сложи ръце на кръста си. В същото време и двата отбора се строиха в полукръг зад гърба му. Всички играчи бяха от седми и осми клас. Никой не можеше да се мери по ръст с Блейз. Само Глен беше по-едър от него.

Зад Блейз се струпаха ученици от четвърти, пети и шести клас. Те пристъпваха от крак на крак, подръпваха коланите си и ръкавиците си и си шепнеха. И двете групи се преструваха, че нищо особено не се случва. И наистина битката още не беше обявена.

— Какво искаш, бе, гъзоглавец? — попита Глен Харди. Гласът му беше гъгнив. Гласът на млад бог с лека настинка.

— Защо удари Марджи Търлоу?

— Прииска ми се.

— Аха. — Блейз пристъпи към него.

Глен го зашлеви два пъти — фрас-прас, — преди Блейз да се приближи до него. От носа на шестокласника бликна кръв. По-голямото момче отстъпи, стремейки се да запази дистанцията и превъзходството, което му даваха дългите ръце. Тълпата започна да надава възгласи.

Глен се ухили:

— Сирашко лайно. Безмозъчно сирашко лайно. — Удари Блейз по вдлъбнатото чело, обаче усмивката му тутакси бе заменена от гримаса на болка. Въпреки дълбокия белег челото на Блейз бе твърдо като камък.

Глен се шашардиса, не отстъпи назад и противникът му нанесе ответния си удар. Тялото му остана неподвижно — само ръката му се изстреля напред като бутало. Кокалчетата му се врязаха в устата на по-голямото момче. Глен изпищя — зъбите разкъсаха устната му, рукна кръв. Зяпачите закрещяха по-силно.

Осмокласникът почувства вкуса на собствената си кръв и забрави, че трябва да поддържа дистанция. Забрави желанието си да унизи уродливото хлапе с белега на челото. Хвърли се отгоре му, нанасяйки безразборни удари с двете си ръце.

Блейз стоеше като истукан. Сякаш отдалеч чуваше възгласите и напътствията на зяпачите. Напомняха му за лая на кучетата в деня, когато разбра, че този път Ранди няма да отстъпи.

Глен бе успял да му нанесе поне три силни удара и сега главата му пулсираше. Блейз си пое дълбоко дъх и усети как вдишва и кръв. Ушите му бучаха. Юмрукът му отново се изстреля напред, болката от удара прониза ръката му чак до рамото. Кръвта от устата на Глен опръска брадичката и бузите му. Той изплю избития зъб и в този миг „гъзоглавецът“ го удари отново, и то на същото място. Осмокласникът зави от болка. Ревеше като малко дете, чиито пръсти са били премазани от вратата. Вече не размахваше ръце. Устата му представляваше окаяна гледка. Към тях вече тичаше госпожа Фостър. Полата й се развяваше, тя надуваше малката си свирка.

Дясната ръка на Блейз ужасно го болеше на мястото, където беше ваксиниран, и беше станала почти безчувствена, юмрукът и главата също го боляха, ала той нанесе още един удар. Със същата ръка, която бе спряла Ранди, и със същата сила, с която уби на място единайсетгодишното коли. Юмрукът му попадна в брадичката на Глен и силното изхрущяване накара всички зяпачи да замлъкнат. Осмокласникът се олюля и забели очи. Краката му се подкосиха, той се просна на снега и застина.

„Убих го — помисли си Блейз. — О, Господи, убих го като Ранди.“

Обаче Глен се размърда и замърмори нещо неразбираемо, сякаш бълнуваше насън. Госпожа Фостър крещеше на Блейз да се прибере в училището. Докато крачеше натам, той чу как тя нарежда на Питър Лавой да отиде в учителската стая и да донесе аптечката за първа помощ — да тича, преди да се е случило нещо страшно.

* * *

Изпратиха го вкъщи. Временно бе отстранен от учебни занятия. С торбичка лед спряха кръвотечението от носа му, залепиха лейкопласт на разраненото му ухо. Училищният автобус нямаше да го отведе вкъщи, налагаше се да измине пеш шестте километра до развъдника за колита. Докато вървеше по шосето, изведнъж си спомни за пакета с обяда — всеки ден госпожа Бауи му даваше две филии хляб, намазани с фъстъчено масло, и една ябълка. Не беше кой знае какво, но му предстоеше дълъг път и както казваше Джон Челцмън, по-добре да имаш нещо, отколкото нищо.

Не го пуснаха да влезе в училището, но Марджъри Търлоу му донесе пакета с обяда. Очите й все още бяха зачервени от сълзите. Изражението й подсказваше, че иска да каже нещо, ала не знае как. Блейз прекрасно разбираше чувствата й, затова й се усмихна, за да покаже, че всичко е наред. Тя също му се усмихна. Едното му око бе насинено и толкова подпухнало, че се беше затворило.

Блейз прекоси училищния двор и се обърна, за да я зърне отново, но тя се бе прибрала в сградата.

* * *

— Отивай в бараката — нареди господин Бауи.

— Няма.

Очите на Хюбърт се разшириха от изумление. Той поклати глава, сякаш искаше да я избистри.

— Какво каза?

— Не е хубаво да ме биете.

— Това го решавам аз. Марш в бараката.

— Няма.

Бауи пристъпи към него. Момчето направи две крачки назад и вдигна подутия си юмрук. Разкрачи се и застина в очакване. Хюбърт се спря. Сети се за Ранди и как вратът му беше прекършен като кедров клон след силен вятър.

— Качвай се в стаята си, безмозъчен кучи син — изсъска накрая.

Блейз се подчини. Седна на ръба на леглото. Чу как Бауи крещи в телефонната слушалка. Подозираше кой е от другата страна на линията и слуша виковете на Хюбърт.

Не му пукаше. Изобщо не го вълнуваше. Ала щом се замисли за Марджи Търлоу, се оказа, че му пука. Когато си мислеше за нея, му се искаше да плаче, както понякога плачеше при вида на самотната птица, кацнала върху телефонна жица. Обаче не заплака. Вместо това разгърна „Оливър Туист“ и зачете. Вече знаеше наизуст цялата книга. Бе запомнил даже думите, чиито значения не знаеше. Навън кучетата лаеха. Бяха гладни. Винаги ги хранеха по това време, само че този път никой не го повика, за да ги нахрани… макар че щеше да им занесе „Кучешката гадост“, ако господин или госпожа Бауи го бяха помолили.

Продължи да чете „Оливър Туист“, докато дойде да го вземе голямото комби от „Хетън Хаус“. Зад волана беше Козльото. Очите му бяха кървясали от едва сдържаната ярост, устата му приличаше на цепнатина между брадичката и носа. Двамата Бауи стояха един до друг сред издължените сенки на януарския здрач и тъпо се взираха в отдалечаващата се кола.

В сиропиталището Блейз бе завладян от ужасното чувство, че всичко тук му е до болка познато — всичко, до последната дреболия. Усещането го обгърна като мокра риза, той прехапа езика си, за да не заплаче. Бяха минали три месеца и нищо не се беше променило. „Хетън Хаус“ си оставаше все същата грамада от очевидно вечни тухли. Същата потискащо жълтеникава светлина проникваше през същите прозорци и обливаше земята, само дето сега земята бе покрита със сняг. През пролетта снегът щеше да изчезне, но унилото жълтеникаво сияние нямаше да се промени.

В кабинета си Козльото извади шпатулата. Блейз можеше да му я отнеме, ала се бе уморил да се бори. Освен това вече се досещаше, че винаги можеше да се появи някой по-силен, с по-голяма пръчка.

След като директорът приключи с тренировката за ръката си, Блейз бе отпратен в общата спалня в пристройката „Фулър Хол“. Джон Челцмън стоеше пред вратата. Едното му око представляваше тясна цепнатина, обгърната от морав оток.

— Здрасти, Блейз — поздрави го той.

— Здрасти, Джони. Къде са ти очилата?

— Няма ги — отвърна момчето и жално изхлипа: — Те ми счупиха очилата! Сега не мога да чета!

Блейз се замисли. Естествено, беше тъжно да се върне, от друга страна, бе тъй приятно да знае, че Джони го чака.

— Ще ги оправим — заяви и в същия миг бе осенен от идея. — Може да ринем сняг в града и да купим нови очила със спечелените пари.

— Дали ще можем?

— Гаранция-Франция. Трябва да виждаш, за да ми помагаш с домашните, нали така?

— Разбира се, Блейз. Разбира се.

И двамата влязоха заедно в спалното помещение.