Стивън Кинг
Огън (13) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Дванайсета глава

След завръщането си в „Хетън Хаус“ Блейз не създаваше никакви проблеми. Не се перчеше, учеше се съвестно и държеше устата си затворена. Момчетата, които бяха „батковци“, когато той и Джони бяха „фъстъци“, бяха напуснали приюта. Бяха си намерили работа, бяха постъпили в професионално-технически училища или в армията. Блейз пък беше прибавил още осем сантиметра към ръста си. Под мишниците и около слабините му вече имаше косми, които предизвикаха завистта на другите хлапета. Посещаваше гимназията във Фрийпорт и там му харесваше, защото не го караха да учи аритметика.

Договорът на Мартин Козлоу бе продължен. Той често наблюдаваше как Блейз напуска сградата и се прибира, изражението му беше мрачно, недоверчиво. Повече не го извика в кабинета си, макар че винаги можеше да намери поводи. Ако Козльото пожелаеше пак да го бие, Блейз нямаше да се съпротивлява, понеже алтернативата беше да го изпратят във възпитателния център в Северен Уиндъм. Беше чувал, че там момчетата ги бичуват като роби гребци, а понякога ги затварят в тесен карцер с метални стени, известен като „Консервата“. Не знаеше доколко тези разкази отговарят на действителността и не изгаряше от желание да разбере. Едно знаеше със сигурност — изпитваше ужас от изправителните заведения.

Така или иначе Козльото не го извика нито веднъж при себе си, за да се поупражнява с шпатулата, и Блейз полагаше усилия да не му дава поводи. Ходеше на училище всеки делничен ден и контактът му с Козльото се ограничаваше с гласа на директора, звучащ по уредбата преди утринните сборове и изключването на осветлението вечер. В „Хетън Хаус“ денят неизменно започваше с църковни поучения (с „помъчения“, както обичаше да казва Джони, когато бе в майтапчийско настроение) и завършваше с цитати от Библията.

Животът си течеше. Блейз можеше да стане предводител на момчетата, стига да поискаше, но това не го блазнеше. Не беше лидер. Беше пълната противоположност на лидер. От друга страна, винаги се стараеше да бъде любезен с всички. Отнасяше се добре с хората дори и когато ги предупреждаваше, че ще разбие главите им, ако не оставят на мира Джони. И скоро след като се върна от фермата на Бауи, вече никой не смееше да пипне неговия приятел.

После, през една лятна вечер, когато Блейз вече беше на четиринайсет (на приглушена светлина изглеждаше с цели шест години по-голям), се случи нещо.

Всеки петък откарваха момчетата в града с раздрънкания жълт автобус на приюта — предполагаше се, че като са накуп, няма да допуснат много НД — нарушения на дисциплината. Някои се разхождаха по главната улица, други седяха на пейките на градския площад, трети се скриваха в тъмните улички, за да изпушат по цигара. В града имаше билярдна зала, ала не ги пускаха там; имаше и архивно кино, наречено „Нордика“, и онези, които имаха пари за билет, можеха да видят как са изглеждали в младостта си Джак Никълсън, Уорън Бийти или Клинт Истууд. Някои възпитаници на приюта изкарваха пари с разнасяне на вестници, други косяха морави през лятото и ринеха сняг през зимата. Трети работеха в самото сиропиталище.

Сред тях беше и Блейз. Беше едър като зрял мъж, затова отговорникът по стопанската част му възлагаше най-различни задачи, свързани с по-тежка физическа работа. Мартин Козлоу би възразил, но Франк Терио отговаряше пред друга инстанция. Ценеше не само силата на Блейз, но и навикът му да отговаря само с „да“ или „не“ (самият той бе мълчаливец и ценеше това качество у другите). Освен това едрият тийнейджър не се оплакваше от тежката работа и без да му мигне окото влачеше по стълбите наръчи с дъски, пакети с плочки или петдесеткилограмови чували с цимент. Носеше от етаж на етаж масивни мебели и шкафчета за документи, сякаш бяха кибритени кутийки, изпълняваше всяко нареждане. Не се скатаваше и никога не оставяше работата недовършена. А най-хубавото му качество (според Терио) беше, че долар и шейсет цента на час напълно го устройваха; в резултат всяка седмица отговорникът по стопанската дейност прибираше по шейсет долара допълнително. Купи на жена си шикозен кашмирен пуловер с голямо деколте и тя беше очарована.

Блейз също бе доволен. Получаваше трийсет долара на седмица, което бе повече от достатъчно за кино, пуканки, шоколад и кока-кола. Плащаше и билета на Джон, при това с радост. Би му купил и лакомствата, които взимаше за себе си, но приятелят му винаги отказваше — киното му беше предостатъчно. По време на прожекциите седеше със зяпнала уста и не откъсваше поглед от екрана.

Върнеха ли се в „Хетън Хаус“, Джон сядаше да пише разкази. Бяха нескопосани повествования, вдъхновени от филмите, които беше гледал, но по-големите момчета ги харесваха и той започна да става известен. Умниците не бяха на почит в приюта, обаче интелектът се ценеше… донякъде. Хлапаците харесваха разказите и с нетърпение чакаха нови.

Веднъж гледаха вампирския филм „Второто пришествие“^[1].

Разказът на Джон Челцмън завършваше с това, че граф Игор Йорга откъсваше главата на млада полугола красавица с „тресящи се гърди, големи колкото дини“ и се хвърляше в река Йорба, пъхнала под мишница откъснатата глава. Разказът носеше патриотичното название „Очите на Йорга са вперени във вас“^[2].

Този петък обаче Джон отказа да отиде в града, въпреки че в „Нордика“ прожектираха друг филм на ужасите. Имаше разстройство. Сутринта и следобеда ходи пет пъти в тоалетната, и то след като в лечебницата (килер на втория етаж) му дадоха половин бутилка пептобисмол. Твърдеше, че стомахът му продължава да се бунтува.

— Ела, де — убеждаваше го Блейз. — В сутерена на киното има супердрискалник! Веднъж го пробвах. Ще седнем близо до изхода и…

Този довод свърши работа и Джон се съгласи да го придружи въпреки къркорещите си черва. В автобуса седнаха най-отпред, зад шофьора. Никой не им каза копче — в края на краищата вече бяха батковци.

Докато вървяха рекламите преди филма, Джон се държеше, ала стана, щом на екрана се появи емблемата на „Уорнър Брадърс“, мина покрай приятеля си и закрачи към изхода с рачешка походка. Блейз му съчувстваше, обаче такъв беше животът. Загледа се в екрана, където страховита пясъчна буря вилнееше на място, подобно на пустиня, само дето имаше пирамиди. Случващото се го завладя и той, смръщил чело, съсредоточено продължи да следи събитията върху бялото платно.

Джон се завърна, но Блейз бе дотолкова погълнат от филма, че го забеляза едва когато приятелят му го задърпа за ръкава и започна да шепне настойчиво:

— Блейз! Блейз! Майко мила!

Блейз неохотно се върна към действителността, както изтощен човек се отърсва от дълбок сън.

— Какво има? Зле ли ти е? Да не си се насрал?

— Не… не. Виж!

Блейз погледна предмета, който приятелят му държеше.

Портфейл.

— Ей! Къде го на…

— Ш-ш-ш-шт! — изсъска някой от седящите пред тях.

— Откъде го набара? — попита шепнешком Блейз.

— Беше в мъжката тоалетна — също шепнешком отвърна Джон, който трепереше от вълнение. — Сигурно е паднал от джоба на някой тип, като е седнал на кенефа. Вътре има пари! Много пари!

Блейз взе портфейла, като се стараеше никой да не го види. Надзърна в отделението за банкнотите и почувства как стомахът му пада в петите. А после изведнъж подскочи едва ли не до гърлото му. Портфейлът бе фрашкан с пари. Една, две, три петдесетачки. Четири двайсетачки. Две-три петачки. Няколко еднодоларови банкноти…

— Не мога да ги преброя — промълви. — Колко са?

Джон повиши глас от възторг, но не и дотолкова, че да им изшъткат отново. За щастие точно в този момент чудовището преследваше девойка с кафяви панталонки и зрителите пищяха и подвикваха.

— Двеста четирийсет и осем кинта!

— Господи! — въздъхна Блейз. — Хастарът на палтото ти още ли е скъсан?

— Да.

— Пъхни го в дупката. Може да ни претърсят на излизане.

Но никой не ги претърси, а разстройството на Джон изведнъж премина. Навярно от намирането на такава голяма сума му се беше „дръпнало лайното“.

* * *

В понеделник сутринта Джон купи портландския „Прес Хералд“ от Стиви Рос, който разнасяше вестниците. Двамата с Блейз се скриха зад склада с инструментите и отвориха вестника на страницата за частни обяви. Джон беше казал, че трябва да търсят именно там. Обявления за изгубени и намерени вещи намериха на страница трийсет и осма. И точно там, между съобщенията за ИЗГУБЕН френски пудел и НАМЕРЕНИ дамски ръкавици, прочетоха:

ИЗГУБЕН мъжки черен кожен портфейл с инициали РКФ до преградката за снимки.

Ако го намерите, позвънете на 555–0928 или изпратете писмо „До поискване“ до пощенска кутия 595 на адреса на вестника. ГАРАНТИРАНО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ.

— Възнаграждение! — възкликна Блейз и тупна приятеля си по рамото.

— Да — кимна Джон и потърка удареното място.

— Ще се обадим на този тип, той ще ни даде десет долара и ще ни погали по главите. ГШР, няма що! — Това означаваше „Голяма шибана работа“.

— Ясно — въздъхна Блейз. Думата „ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“ бе засияла в съзнанието му със златни букви, високи половин метър, които изведнъж се превърнаха в купчина ръждясали отломки. — Тогава какво ще правим?

За пръв път очакваше съвет от Джони. Тези двеста четирийсет и осем долара бяха създали неразрешим проблем. Ако имаш две десетцентови монети, си купуваш кока-кола. С два кинта си купуваш билет за кино. Блейз се понапъна и се сети за начин да изхарчиш по-голяма сума — качваш се на автобуса и отиваш на кино в Портланд. Двеста четирийсет и осем долара обаче си бяха двеста четирийсет и осем долара. Въображението му не можеше да обхване подобна сума. Дойде му наум само, че може да се издокара като баровец, обаче дрехите не го интересуваха.

— Хайде да избягаме. — Тясното лице на Джони засия от възбуда.

Блейз се замисли.

— Искаш да кажеш… завинаги ли?

— Не, само докато изхарчим кинтите. Можем да отидем в Бостън… да ядем в хубави ресторанти, а не в „Макдоналдс“… да си вземем стая в хотел… да отидем на мач на „Ред Сокс“… и… и…

Задъха се от радост, прегърна Блейз, като се смееше и го удряше по гърба. Под широките дрехи мършавото му тяло бе изпънато като струна. От страната му, притисната до лицето на Блейз, лъхаше топлина като от фурна.

— Добре — кимна Блейз. — Ще бъде готино. — Позамисли се и възкликна: — Господи, Джони, Бостън? Бостън!

— Ще си изкараме царски!

Двамата се засмяха. Блейз го вдигна и обиколи с него целия склад; смееха се и се тупаха по гърбовете. Накрая Джон му каза да престане.

— Някой ще ни чуе. Или ще ни види. Пусни ме.

Блейз събра страниците от вестника, разпилени из двора, сгъна ги и ги пъхна в джоба си.

— Какво ще правим, Джони?

— Засега нищо. Най-добре да изчакаме два-три дни. Трябва да измислим план и да сме нащрек през цялото време. Иначе ще ни хванат, преди да сме изминали и трийсет километра. И ще ни върнат в кафеза. Разбираш ли?

— Да, обаче хич ме няма по мисленето.

— Спокойно — вече имам нещо наум. Най-важното е да ги накараме да си мислят, че сме се чупили от сиропиталището. Тъкмо така би постъпил всеки, когато му писне, нали?

— Да.

— Само че ние имаме пари, нали така?

— Да!

Блейз толкова се въодушеви, че отново заудря Джони по гърба и едва не го събори на земята.

* * *

Изчакаха до сряда вечерта. Междувременно Джон се обади на автогарата в Портланд и научи, че всяка сутрин в седем има автобус за Бостън. Напуснаха „Хетън Хаус“ малко след полунощ. Джон реши, че е по-безопасно да изминат пеша двайсетте километра до града, вместо да привличат излишно внимание, като чакат на автостоп. Две хлапета на шосето след полунощ можеше да означава само едно — че са бегълци.

Докато слизаха по аварийната стълба, сърцата им се свиваха при всяко по-силно издрънчаване на металните плоскости под краката им. Тичешком прекосиха игрището, където преди години бяха пребили Блейз след постъпването му в приюта. Той помогна на приятеля да прескочи оградата и двамата пресякоха шосето, озарено от ярката августовска луна. Закрачиха по банкета, като лягаха в канавката всеки път, когато пред или зад тях проблясваха автомобилни фарове.

Около шест сутринта вече вървяха по Конгрес Стрийт. Блейз преливаше от радост и не проявяваше признаци на умора, Джон имаше тъмни кръгове под очите си. Парите бяха на пачка в джоба на Блейз. Бяха изхвърлили портфейла в гората.

Влязоха в чакалнята на автогарата и Джон веднага се тръсна на една пейка. Блейз седна до него. Страните на слабичкото момче отново пламтяха, но не от възбуда. И май имаше проблеми с дишането.

— Иди на касата и вземи два билета „отиване и връщане“ за рейса в седем часа — нареди на Блейз. — Дай петдесет долара. Едва ли ще ти поискат повече, но за всеки случай си приготви още двайсет. Дръж ги в ръката си и в никакъв случай не показвай на касиерката всичките пари.

Към тях се приближи полицай, барабанейки с пръсти по палката си. Блейз се разтрепери. Приключението щеше да свърши, преди да е започнало. Ченгето щеше да им конфискува парите и да ги предаде в участъка или да ги задържи за себе си. Щяха да ги върнат в „Хетън Хаус“ с белезници. Причерня му, като си представи възпитателния център в Северен Уиндъм. И „Консервата“.

— Добрутро, момчета. Подранили сте, а?

Часовникът на стената показваше 6:22.

— Ами да — кимна Джон и посочи касата. — Там ли се продават билетите?

— Да, хлапе — усмихна се леко полицаят. — Закъде ще пътувате?

— Към Бостън.

— Сериозно? А къде са родителите ви?

— Не сме братя — обясни Джон. — Този е умствено изостанал. Казва се Мартин Грифин. Освен това е глухоням.

— Нима? — Пазителят на закона седна на пейката и огледа Блейз. Не бе настроен враждебно — явно никога досега не бе виждал човек, който е глух, ням и умствено изостанал.

— Майка му умря миналата седмица — продължи Джон. — Сега живее у нас. Нашите са на работа и понеже сега е лятната ваканция, ме помолиха да го наглеждам.

— Голяма отговорност за фъстък като теб — отбеляза ченгето.

— Малко ме е страх — въздъхна кльощавото момче и Блейз можеше да се закълне, че това е самата истина. Той също се боеше. И то много.

Мъжът се обърна към „глухонемия Мартин“:

— Той знае ли…

— Какво се е случило с майка му ли? Май не.

Полицаят сякаш се натъжи.

— Сега го водя при леля му. Ще й погостува няколко дни. — Джон се оживи. — Ще взема да ида на мач на „Ред Сокс“. Ще бъде нещо като награда за мен… нали разбирате…

— Надявам се да идеш, синко. Кофти вятър е оня, дето не помага на никого.

Двамата замълчаха, сякаш се замислиха над тази премъдрост. Новоизпеченият „глухоням“ Блейз също мълчеше.

— Доста якичък е — пак подхвана полицаят. — Да не ти прави въртели?

— А, не, много е послушен. Искате ли да видите?

— Ами…

— Сега ще го накарам да стане. Гледайте. — И Джон размърда пръсти пред очите на спътника си. Когато престана да ги движи, Блейз се изправи.

— Гледай ти! — възкликна пазителят на реда. — Винаги ли те слуша? Защото ако юначага като тоя реши да ти прави въртели в претъпкан…

— Не, винаги ме слуша. Кротък е като агънце.

— Добре. Вярвам ти. — Полицаят стана от скамейката. Пооправи колана си, сложи длан на рамото на „Мартин Грифин“ и го натисна надолу. Момчето седна на пейката. — Умната, младежо — рече униформеният и пак се обърна към Джони: — Знаеш ли телефона на леля му, ако стане някоя беля?

— Да, господине, естествено, че го знам.

— Ами тогава действай, сержант. — Униформеният им отдаде чест и излезе от чакалнята.

Щом се скри зад вратата, двамата приятели се спогледаха, напуши ги смях. Касиерката обаче ги наблюдаваше, затова наведоха глави и впериха очи в пода. Блейз прехапа устни, за да не прихне.

— Къде е тоалетната? — обърна се Джон към касиерката.

— Ей там — посочи му тя.

— Ела, Марти. — Слабичкото момче дръпна за ръкава „глухонемия“ си спътник. Щом се озоваха пред мивките, най-накрая дадоха воля на смеха си, запрегръщаха се и се затупаха по гърбовете.

— Беше велик! — възкликна Блейз, след като си възвърна способността да говори. — Откъде ти скимна това име?

— Щом видях ченгето, си мислех само как Козльото ще ни разкаже играта. А Грифин идва от грифон, оная митична птица… нали се сещаш, от разказа, за който ти помагах по английски…

— А-а, да — кимна Блейз, макар че не помнеше разни там грифони.

— Те обаче ще разберат, че сме били ние, когато чуят за двете момчета, избягали от „Хел Хаус“^[3]. — Джон внезапно стана сериозен. — Ченгето веднага ще се сети как сме го преметнали и ще побеснее от яд. И още как!

— Смяташ ли, че ще ни хванат?

— Не. — Той още изглеждаше изтощен, ала след сценката пред полицая се беше пооживил. — Доберем ли се до Бостън, ще се изгубим в тамошната лудница. Никой няма да си дава зор да издирва две безпризорни хлапета.

— А! Хубаво.

— Аз ще купя билетите, а ти се преструвай на глухоням, докато стигнем до Бостън. Така ще е най-безопасно.

— Както кажеш.

Джони отиде на касата, взе билети и двамата се качиха в автобуса — повечето пътници бяха униформени мъже и млади майки с малки деца. Шофьорът имаше голямо шкембе и тлъст задник, но сивият му униформен панталон беше идеално изгладен и шишкото изглеждаше шик — поне така се стори на Блейз. Той си каза, че когато порасне, непременно ще стане шофьор на компанията за междуградски превози „Грейхаунд“.

Вратите се затвориха със съскане, мощният двигател заръмжа. Автобусът излезе от паркинга на автогарата и зави по Конгрес Стрийт. Движеха се. Отиваха някъде. Блейз се взираше жадно през прозореца и попиваше всичко, което попадаше пред очите му.

Прекосиха реката по един мост и излязоха на шосе №1. Тогава водачът на превозното средство увеличи скоростта и покрай тях се занизаха нефтени резервоари и пъстри билбордове, рекламиращи този или онзи мотел или „ПРАУТИС — най-добрият ресторант за омари в щата Мейн“. Имаше и къщи — Блейз видя пред една от тях мъж, който поливаше ливадата си. Беше с бермуди, не отиваше никъде и Блейз изпита съжаление към него. Минаха и покрай крайбрежни плитчини, появяващи се след отлив, над които се рееха чайки. „Хел Хаус“, както го беше нарекъл Джон, бе останал далеч назад. Лятото беше в разгара си и денят ставаше все по-ярък и красив.

Най-накрая Блейз се обърна към спътника си. Направи го, понеже знаеше, че ще се пръсне, ако не каже на някого колко щастлив се чувства. Джон обаче спеше, положил глава на рамото му. Дори в съня си изглеждаше стар и уморен.

За момент Блейз се замисли над това (определено не знаеше как да реагира), а после се залепи отново за стъклото, което го привличаше като магнит. Гледката го омагьоса и той забрави за Джон, докато пиеше с очи крайбрежната ивица между Портланд и Китъри. В Ню Хампшир излязоха на платена магистрала и скоро навлязоха в Масачузетс. Не след дълго прекосиха голям мост и той се досети, че вече са в Бостън.

Пред него имаше километри неон, по улиците се движеха хиляди превозни средства, а сградите, издигащи се от всички страни, бяха неизброими. Въпреки това автобусът продължаваше по пътя си. Минаха покрай оранжев динозавър, охраняващ паркинг. Минаха покрай гигантски ветроходен кораб. Минаха покрай стадо пластмасови крави пред някакъв ресторант. И навред имаше хора. Те плашеха Блейз, ала в същото време той ги обичаше, понеже не познаваше никого. Умореният му приятел продължаваше да спи, издавайки тихи хъркащи звуци от дълбините на гърлото си.

Тогава автобусът се изкачи на билото на висок хълм и Блейз зърна мост, по-голям от предишния, а зад него — гигантски сгради, каквито никога не беше виждал, истински небостъргачи, устремени към небесната синева като сребърни и златни стрели. Той побърза да отмести очи, сякаш бе станал свидетел на атомен взрив.

— Джони — не говореше, а направо стенеше. — Джони, събуди се. Трябва да видиш нещо.

— А? Какво? — Приятелят му се пробуждаше бавно, търкайки очите си. Накрая зърна онова, което бе впечатлило другаря му, и се облещи от изненада. — Мили Боже!

— Знаеше ли къде отиваме? — прошепна Блейз.

— Да, мисля, че да. Господи, дали ще минем по онзи мост? Ох, дано минем, дано!

Приближиха се до река Мистик и я прекосиха. Отначало се издигнаха до самото небе, а после се озоваха под земята, сякаш бяха попаднали в исполинско копие на атракциона „Дивата мишка“ на Топшъмския панаир. Когато зърнаха отново слънцето, то блестеше между толкова високи здания, че не можаха да видят върховете им от прозорците на „Голямото куче“^[4].

Първата им работа, докато слизаха от автобуса на Тремънт Стрийт, беше да се огледат за ченгета. Нямаха никакво желание да се срещат с други пазители на реда. Бостънската автогара ги порази с размерите си. От високоговорителите над главите им, подобно на глас господен, ехтяха най-различни съобщения за пътниците. Хората сновяха насам-натам като ята подплашени рибки. Двамата приятели гледаха да се държат плътно един до друг, сякаш се бояха, че човешкият поток ще ги отнесе в различни посоки и повече никога няма да се срещнат.

— Натам сме — посочи Джони. — Да вървим.

Стигнаха до дълга редица телефонни автомати. Всички бяха заети. Момчетата изчакаха пред един и най-накрая тъмнокожият мъж приключи с разговора си и потъна в тълпата.

— Какво беше това нещо на главата му? — попита Блейз, загледан след чернокожия.

— А, това придържа косата му и не й дава да пада пред лицето му. Като тюрбан. Мисля, че се казва ду-раг^[5].

Недей да зяпаш така, ще те вземат за селяндур. Ела заедно с мен.

Двамата се напъхаха в телефонната клетка.

— Сега ми дай десет… мамка му, този телефон иска двайсет и пет цента! — Слабичкото момче поклати глава. — Не знам как живеят хората тук. Дай ми четвърт долар, Блейз.

Спътникът му се подчини.

На полицата под апарата лежеше телефонен указател в твърда пластмасова подвързия. Джон намери нужния номер, пусна монетата в процепа и набра. Когато от отсрещната страна отговориха на обаждането му, заговори с удебелен глас. После остави слушалката и се усмихна широко.

— Току-що ни уредих две нощувки в АМХ^[6]. Двайсет кинта за две нощи! Вече ще ме наричаш Християнин! — и вдигна длан.

Едрият му спътник плесна дланта му със своята.

— Но ще можем ли да изхарчим близо двеста долара за два дни? — попита разтревожено той.

— В град, където едно телефонно обаждане струва четвърт долар? Не ме разсмивай. — Джон се огледа наоколо с блеснали очи. Имаше чувството, че автогарата и всичко, което се намираше вътре в нея, му принадлежеше. После Блейз забрави за този поглед… докато не срещна Джордж. — Слушай, искаш ли да отидем на мач още днес?

Приятелят му се почеса по тила. Всичко се случваше прекалено бързо за него.

— Как? Дори не знаем как да стигнем до стадиона…

— Всеки таксиджия в Бостън знае как да стигне до „Фенуей“.

— Таксито струва пари. А ние ня…

Той видя, че Джони се усмихва, и устните му също започнаха да се разтягат в усмивка. Внезапно бе връхлетян от сладостната истина. Имаха. Имаха пари. А когато имаш пари, можеш да забравиш за повечето грижи и тревоги.

— Ами… ако днес няма мач?

— Блейз, защо според теб избрах именно този ден?

Едрото момче се засмя, а после двамата отново се запрегръщаха, също както в Портланд. Тупаха се по гърбовете и се заливаха от смях, притиснати един в друг. Блейз никога не забрави този миг. Той вдигна Джони във въздуха и започна да го върти. Хората се обръщаха да ги гледат и мнозина се усмихваха при вида на здравеняка и мършавото му приятелче.

Излязоха от автогарата, хванаха си такси и когато шофьорът ги откара до Лансдаун Стрийт, Джон му даде един долар бакшиш. Часът беше един без четвърт и зрителите тъкмо започваха да се стичат. Мачът се оказа доста интересен. Бостън победи „Птиците“^[7] в десет ининга, с резултат 3:2^[8].

Напоследък „Ред Сокс“ имаха слаб отбор, ала през този августовски ден играха като шампиони.

След като напуснаха стадиона, момчетата се разходиха из центъра на града, като зяпаха витрините и гледаха да избягват срещите с ченгетата. Сенките вече се бяха издължили, а коремът на Блейз недоволно къркореше. Джон бе излапал два хотдога, докато седяха на скамейките, но приятелят му бе твърде развълнуван от случващото се на полето (истински хора с капки пот на шията), за да се храни. Видът на тълпата също го впечатли и го изпълни с благоговеен трепет. Хиляди хора, събрани на едно място. Сега обаче умираше от глад.

Влязоха в сумрачната зала на някакъв ресторант, наречен „Пържолите на Линди“, където миришеше на бира и печено месо. Няколко двойки седяха в закътани сепарета, тапицирани с червена кожа. Барът се намираше в лявата част на помещението — беше целият изподраскан и лекьосан, но въпреки това блестеше, сякаш дървесината светеше отвътре. На всеки метър имаше купа с осолени ядки и претцели^[9].

На стената зад бара висяха снимки на бейзболисти (повечето с автографи) и картина, на която бе нарисувана гола жена. Що се отнася до бармана, той бе истински великан.

— Какво ще поръчате, момчета? — попита той, накланяйки се към двамата приятели.

— Ами… — за първи път през този ден Джон не знаеше какво да каже.

— Пържола! — заяви Блейз. — Две големи пържоли и мляко.

Великанът се усмихна, демонстрирайки здравите си зъби. Навярно можеше без проблеми да сдъвче телефонния указател и да го изплюе на топка.

— Парички имате ли?

Блейз сложи една двайсетачка на бара.

Великанът я взе и се загледа изучаващо в лика на Андрю Джаксън на светлината на най-близката лампа. После я потърка между пръстите си^[10] и банкнотата изведнъж изчезна.

— Добре — кимна той.

— Ресто няма ли? — попита Джон.

— Няма — отвърна барманът, — но ви гарантирам, че няма да съжалите.

Той се обърна, отвори хладилната камера и извади две толкова големи и червени пържоли, каквито Блейз виждаше за първи път през живота си. В далечния край на помещението имаше голяма скара и когато великанът пльосна пържолите отгоре й, момчетата видяха как от нея изригнаха ярки пламъци.

— Специална поръчка, готви се пред очите ви — обяви мъжът.

Той наля няколко бири, сложи нови купи с ядки, приготви някакви салати и ги прибра в хладилника. После отиде при скарата, обърна пържолите и се върна при хлапетата. Огромните му, почервенели от горещата вода юмруци тупнаха върху бара.

— Момчета, виждате ли онзи господин в другия край на бара, който си седи сам и недостижим?

Блейз и Джон погледнаха в указаната посока и видяха джентълмен със синя риза, който пиеше бира.

— Това е Даниъл Дж. Монахан. Детектив Даниъл Дж. Монахан от полицейското управление на Бостън. Мисля, че не изгаряте от желание да си поговорите с него за това как две селяндурчета като вас могат да си позволят да похарчат двайсет долара за първокачествено телешко…

Лицето на Джон Челцмън внезапно посивя, сякаш му бе прилошало. Той се олюля и за малко да падне от високия си стол. Блейз се пресегна и го хвана за лакътя, а мислено вече се готвеше за бой.

— Сдобихме се с парите по честен начин — заяви той.

— Нима? — барманът повдигна вежди. — И какъв е този честен начин? Някакъв честен грабеж?

— Сдобихме се с тях по честен начин. Намерихме ги. И ако ни развалиш ваканцията, ще ти фрасна един.

В очите на великана проблеснаха едновременно изумление, възхищение и презрение.

— Може да си едър, ама си глупак, момчето ми. Само свий пръстите си в юмрук и ще те пратя на луната.

— Развалиш ли ни ваканцията, ще те фрасна, господине.

— Откъде сте? От Изправителното в Ню Хампшир? Или от Възпитателния център в Северен Уиндъм? Със сигурност не сте от Бостън. Имате слама в косите си.

— От „Хетън Хаус“ сме — отвърна Блейз. — Не сме престъпници.

Бостънският детектив, който седеше в края на бара, допи бирата си. Барманът забеляза това и се усмихна.

— Мирувайте. Няма нужда да правим панаири.

Той занесе на детектива халба бира и му каза нещо. Монахан се засмя, но в смеха му не се усещаше веселост.

Великанът се върна при бегълците.

— И къде се намира този „Хетън Хаус“? — обърна се той към Джони.

— В Къмбърланд, Мейн — гласеше отговорът. — В петък ни разрешават да ходим на кино във Фрийпорт. Там намерих портфейл в мъжката тоалетна. С пари. Затова и избягахме — за да си направим малка ваканция, както каза Блейз.

— Значи си намерил портфейла съвсем случайно, така ли?

— Да, господине.

— И колко имаше вътре?

— Почти двеста и петдесет долара.

— Плешиви Исусе, бас държа, че сега тия мангизи са в джобовете ви!

— Че къде другаде? — възкликна недоумяващо Джон.

— Плешиви Ису-у-усе! — повтори барманът. Очите му се подбелиха и той се вторачи в тавана. — И вие разказвате всичко това на един непознат. Все едно казвате „добър ден“…

Той се наведе към тях, опирайки се на разперените пръсти на ръцете си. Годините се бяха отнесли жестоко към лицето му, но в него самия нямаше жестокост.

— Вярвам ви. В косите ви има твърде много сено, за да сте добри лъжци. Но това ченге на бара… момчета, само да му кажа една думичка и той ще ви се нахвърли като пес подир плъх. Ще ви хвърлят в дранголника, а двамата с него ще си поделим паричките ви.

— Направете го и ще ви фрасна — заплаши го Блейз. — Това са си нашите пари. Двамата с Джони ги намерихме. Вижте, ние живяхме на това място и не можете да си представите какъв ужас е там. Сигурно си мислите, че много знаете, но „Хетън Хаус“ е просто… няма значение. Заслужили сме си тази ваканция!

— Когато пораснеш, ще станеш истинска грамада — каза барманът, сякаш говореше на себе си. После погледна към Джон. — На твоя приятел му липсват няколко инструмента от пълния комплект. Знаеш го, нали?

Слабичкото момче вече бе дошло на себе си, ала не каза нищо — само гледаше мълчаливо великана зад бара.

— Грижи се за него. — На лицето на мъжа неочаквано изплува усмивка. — И пак го доведи тук, когато вече напълно порасне. Искам да го видя какъв ще стане.

Джон не се усмихна — напротив, даже стана още по-мрачен, — но Блейз засия. Бе разбрал смисъла на казаното.

В ръката на великана изникна двайсетачката (сякаш се бе материализирала от въздуха) и той я сложи пред Джон.

— Пържолите са за сметка на заведението, момчета. Вземете си парите и утре отидете на бейзбол, ако не са ви преджобили дотогава.

— Отидохме днес — сподели Джони.

— И как беше?

Слабичкото момче най-накрая се усмихна.

— Най-невероятното нещо, което съм виждал.

— Да — кимна барманът. — Точно така си е. Грижи се за приятеля си.

— Ще се грижа.

— Приятелите трябва да се държат един за друг.

— Знам.

Великанът им донесе пържолите. Освен тях им поднесе салата „Цезар“, зелен грах, планини от пържени картофи и две огромни чаши мляко. За десерт получиха по парче черешов пай, гарниран с ванилов сладолед. Отначало ядоха бавно. После детектив Монахан от бостънското полицейско управление си тръгна (Блейз дори не забеляза кога се е разплатил) и хлапетата се нахвърлиха на храната като обезумели. Блейз изяде две парчета пай и изпи три чаши мляко. Когато му напълни чашата за трети път, барманът гръмко се разсмя.

Когато стана време да тръгват, неоновите реклами навън вече сияеха.

— Можете да идете в АМХ — им каза великанът, преди да надигнат уморените си, но заситени тела от столовете. — И най-добре тръгвайте веднага. Нощем големият град не е място за разходка за две хлапета.

— Добре, господине — кимна Джон. — Вече им се обадих и уговорих всичко.

Барманът се усмихна.

— Браво на теб, момче. Свестен момък си. Дръж се по-близо до мечока, а ако някой се опита да ти навреди, се крий зад гърба му. Бъди нащрек за хулиганчета с цветни якета. Нали разбираш, якетата на различните младежки банди.

— Да, господине.

— Грижете се един за друг.

С тези думи се разделиха.

* * *

На следващия ден се повозиха в метрото, докато не им омръзна, а после отидоха на кино и отново на бейзбол. Мачът завърши късно, почти в единайсет, и някой пребърка джоба на Блейз, ала той бе сложил своя дял от парите в гащите си, както го посъветва Джони, и джебчията остана с пръст в устата. Блейз така и не го видя — мярна само тесен гръб, изчезващ сред тълпата хора, отправили се към изхода.

Останаха в Бостън още два дни и изгледаха няколко филма и една пиеса, от която Блейз нищо не разбра, но пък на Джони му хареса. Седяха в нещо, наречено „ложа“, което бе пет пъти по-високо от балкона на „Нордика“. Влязоха в будката за моментални снимки в един търговски център и си направиха няколко фотографии — първо само Блейз, после само Джони и накрая — общи. На снимките, където бяха заедно, и двамата се смееха. После се повозиха още малко в метрото, докато на Джони му прилоша и той повърна. Някакъв негър се приближи и взе да им опява за края на света. Май намекваше, че ще настъпи по тяхна вина, но не бе изключено Блейз да не го е разбрал. Джони каза, че негърът е чалнат. Добави, че в големите градове е пълно с чалнати хора. „Размножават се като мухи“ — заяви.

Още имаха някакви пари и Джони измисли ефектен завършек на ваканцията им. Върнаха се в Портланд с автобус и с последните долари си взеха такси. Слабичкото момче размаха пред смаяния шофьор пачка банкноти, които „ухаеха“ на гащите на Клейтън Блейздел младши, и му заяви, че искат да ги откара в „Хетън Хаус“ в Къмбърланд.

Таксиджията веднага изключи брояча и точно в два часа и пет минути спряха пред портата на приюта. Беше приятен и слънчев летен следобед. Джон Челцмън направи няколко крачки по алеята, водеща към мрачното тухлено здание, и внезапно се строполи на земята, изгубвайки съзнание. Беше получил пристъп на ревматична треска. След две години почина.