Стивън Кинг
Огън (17) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Шестнайсета глава

В четири и половина през този мрачен януарски следобед, около деветдесет минути, след като пусна писмото за откупа в пощенската кутия пред обществената пералня „Най-чистото пране“, Клейтън Блейздел младши стана главният заподозрян за отвличането на бебето. Както обичат да казват говорителите на полицията: „Настъпи пробив в разследването.“ Но и без телефонното обаждане на телефона на ФБР, посочен в статията във вестника, идентификацията на престъпника беше само въпрос на време.

Полицията имаше предостатъчно информация. Разполагаше с описание на похитителя, направено от Мортън Уолш, чийто задник щеше да бъде направен на решето от бостънските му работодатели веднага щом шумотевицата поутихнеше. В горната част на оградата на паркинга на „Дъбова гора“ бяха открити няколко сини нишки, откъснали се от дънки „Ди-бой“ — марка, която се продаваше в магазините за преоценени стоки. И това далеч не бе всичко. Имаше снимки и отливки на отпечатъците от подметките на похитителя. Проби от кръвта му — група AB, отрицателен резус-фактор, фотографии на следите, оставени от подвижната стълба (експертите определиха модела — „Крафтуърк Лайтуейт Сюприйм“), както и снимки на отпечатъците от подметките му в къщата, които напълно съответстваха на следите в снега. И накрая, предсмъртните показания на Норма Джерард, която откри немалко сходства между портрета на полицейския художник и външността на нападателя.

Преди да изпадне в кома, възрастната жена добави още една подробност, пропусната от Уолш — в челото на похитителя имало голяма вдлъбнатина, сякаш е бил ударен с тухла или метална тръба.

Разбира се, тези подробности не бяха съобщени на пресата.

Освен от вдлъбнатината в челото следователите бяха заинтригувани от още две открития. Първото бе, че в Нова Англия дънките „Ди-бой“ се продават само в няколко десетки магазина. Второто зарадва още повече полицаите, защото се оказа, че малката компания от Върмонт „Крафтуърк Ледърс“ продава продукцията си само в малки магазини, не в големите вериги като „Еймс“, „Мамът Март“ или „Кеймарт“. Малка армия полицаи вече бе започнала да обхожда тези търговски обекти. В деня, когато Блейз изпрати писмото, все още не се бяха добрали до магазинчето в „Ейпекс“, но след броени часове щяха да стигнат и дотам.

В имението на Джерардови бе инсталирано специално оборудване за проследяване на телефонните обаждания. Бащата на Джоузеф Джерард Четвърти бе инструктиран надълго и нашироко как да разговаря с похитителите, в случай че позвънят с искане за откуп. Майката на Джо, натъпкана с успокоителни, лежеше в спалнята си.

Полицаите и агентите на ФБР не бяха получили заповед да заловят жив похитителя. Криминалистите бяха определили, че един от издирваните (може би единственият престъпник) е висок поне сто и деветдесет сантиметра и тежи около сто и трийсет килограма. Раздробеният череп на Норма Джерард свидетелстваше за неговата сила и жестокост.

В четири и половина през този сив зимен следобед Нанси Молдоу се свърза с агент Албърт Стърлинг.

* * *

Щом Стърлинг и партньорът му влязоха в магазина за детски стоки, Нанси Молдоу заяви:

— Рисунката ви е неточна. Човекът, когото търсите, има огромна вдлъбнатина на челото.

— Знаем, госпожа — кимна Стърлинг. — Нарочно не разгласихме тази подробност.

Тя се ококори:

— Значи той не знае, че вие знаете.

— Точно така.

Тя посочи човека до себе си — младеж със синьо найлоново яке, червена папийонка и стреснат поглед:

— Това е Брант. Той помогна на този… на този… на него да занесе до колата покупките.

— Кажи си трите имена — обърна се агент Грейнджър към юношата със синьото яке.

Адамовата ябълка на момчето заподскача.

— Брант Романо. Сър. Този тип караше форд. — Той назова с абсолютна увереност годината на производство и модела. — Само че колата не беше синя, както пишеше във вестника. Беше зелена.

Стърлинг се обърна към продавачката:

— Какво купи този човек, мадам?

Тя се засмя.

— Господи, по-лесно е да ви кажа какво не купи. Всички бебешки стоки, които продаваме. Креватче, люлка, масичка за повиване, дрешки… всичко. Дори шишенца за хранене.

— Имате ли пълен списък? — намеси се Грейнджър.

— Разбира се. И през ум не ми мина, че е намислил нещо ужасно. Стори ми се много добродушен, макар че този белег на челото… тази дупка…

Агентът съчувствено кимна.

— Май не беше твърде умен. Обаче се оказа достатъчно умен, за да ме преметне. Каза ми, че купува всичко за малкия си племенник, и аз му повярвах.

— Едър ли беше?

— О, същински великан! Беше като… — Тя отново се засмя нервно: — Слон в детски магазин!

— Можете ли да определите колко бе висок?

Нанси вдигна рамене:

— Аз съм висока един и шейсет и му стигах само до гърдите. Значи излиза…

— Сигурно няма да повярвате — намеси се младият Брант, — но мисля, че бе поне метър и деветдесет. Ако не и два.

Стърлинг се приготви да зададе последния въпрос. Беше го оставил за най-накрая, понеже бе сигурен, че води към задънена улица.

— Госпожо Молдоу, как онзи плати покупките си?

— В брой — без колебание отвърна жената.

— Разбирам. — Той се спогледа с Грейнджър. Тъкмо този отговор бяха очаквали.

— Да бяхте видели колко пари имаше в портфейла му!

— Изхарчи почти всичко — добави Брант. — Накрая ми даде пет долара бакшиш, ама май само те му бяха останали.

Стърлинг не му обърна внимание, а продължи да разпитва продавачката:

— И след като е платил в брой, не знаете как се казва…

— Ами да. Шефовете обещават, че до няколко години ще сложат камери за видеонаблюдение, но засега…

— По-скоро след няколко века — обади се Брант. — Толкова са стиснати, че пирон в задника им не може да влезе.

— Е, ние ще тръгваме. — Стърлинг затвори бележника си. — Ще ви оставя визитката си, ако…

— Чакайте, знам името му! — възкликна Нанси Молдоу.

Двамата агенти се вторачиха в нея.

— Когато отвори портфейла си, за да извади пачката банкноти, зърнах шофьорската му книжка. Запомних му името и фамилията, понеже не всеки ден продавам толкова на едро, но най-вече защото звучаха… някак величествено. Изобщо не му подхождаха. Помня как си помислих, че такъв мъж трябва да се казва Барни или Фред. Нали се сещате, от „Семейство Флинтстоун“…

— Името му — настоя Стърлинг.

— Клейтън Блейздел. Всъщност май беше Клейтън Блейздел младши.

Докъм пет и половина следобед вече имаха цялата налична информация за похитителя. Клейтън Блейздел младши, или Блейз, бе попадал в ареста два пъти. Първия път — за нападение и побой над директора на сиропиталището, където бе живял тогава (приютът се наричаше „Хетън Хаус“), а втория — за изнудване, но години по-късно. Заподозреният му съучастник Джордж Томас Рекли с прякор Хрип се бе измъкнал, защото младежът не бе дал показания срещу него.

Според полицейското досие Блейздел и Рекли бяха работили заедно поне осем години, преди Блейз да се провали в един опит за изнудване, оказало се твърде сложно за ограничените му умствени способности. В Изправителния център на Южен Портланд бяха определили коефициента му на интелигентност и той получил толкова малко точки, че попаднал в граничната категория. В полето на формуляра някой бе написал с червена химикалка: „УМСТВЕНО ИЗОСТАНАЛ.“

Подробностите около случая се сториха доста любопитни на Стърлинг. В акцията участвали исполин в инвалидна количка (Блейз) и невисок мъж, който бутал количката. Този господин се представял за преподобния Гари Кроуъл (най-вероятно Джордж Рекли). Преподобният Гари твърдял, че събира средства за популяризиране на християнството в Япония. Ако набелязаните жертви — предимно възрастни дами със скромни банкови сметки — не изглеждали запленени от праведната кауза и необходимостта от лично пожертвование, преподобният Гари извършвал чудо. С помощта на Исус той вдигал на крака „инвалида“ и той прохождал.

Още по-забавни бяха обстоятелствата около ареста. Една осемдесетгодишна старица на име Арлийн Мерил проявила завидна бдителност и извикала полицията, докато преподобният Гари и неговият „асистент“ се намирали в дневната й. После се върнала при посетителите, за да ги задържи с разговори до пристигането на ченгетата.

Преподобният Гари веднага надушил нещо гнило и се изпарил. Блейздел обаче останал. Полицаят, извършил ареста, записал в доклада си: „Заподозреният заяви, че не е избягал, понеже още не бил изцелен.“ Стърлинг обмисли сведенията, с които разполагаше, и реши, че похитителите все пак са двама. Минимум двама. Нямаше начин Рекли да не участва, понеже олигофрен като Блейздел би оплескал нещата още в самото начало.

Той набра един номер и зададе запитването си. След няколко минути му позвъниха и отговорът го удиви. Джордж Томас Рекли — Хрип, бе умрял миналата година. Бе намерен заклан в района на портландските докове, недалеч от един склад, където според сведенията на полицията се провеждаха незаконни игри на зарове.

Мамка му. Значи Блейздел работеше с другиго. Дали този човек бе „мозъкът“ на операцията както Рекли навремето?

Не можеше да е другояче, нали?

Към седем вечерта цялата правозащитна система на щата издирваше Клейтън Блейздел младши.

Някъде по това време Джери Грийн от Горъм откри, че мустангът му е откраднат. След около четирийсет минути колата вече фигурираше в списъка с издирвани превозни средства.

Приблизително по същото време полицейското управление на Уестбрук даде на Стърлинг телефонния номер на една жена на име Джорджия Кингсбъри. Госпожа Кингсбъри четеше вечерния вестник, когато синът й надзърна зад рамото й, видя полицейската рисунка и попита:

— Това не е ли онзи чичко от пералнята? Защо не са му нарисували дупката на челото?

Госпожа Кингсбъри сподели пред агент Стърлинг:

— Хвърлих един поглед на портрета и възкликнах: „Господи, боже мой!“

В осем без двайсет вечерта Стърлинг и Грейнджър посетиха дома на семейство Кингсбъри. Те показаха на майката и сина фотография на Клейтън Блейздел младши, направена в полицейския участък. Снимката бе леко размазана, ала и момчето, и жената веднага разпознаха мъжа. Стърлинг вече си даваше сметка, че хората, които бяха зърнали заподозрения само веднъж, го запомняха за дълго време. И фактът, че този здравеняк бе последното нещо, което Норма Джерард бе видяла в къщата, където бе прекарала целия си живот, изпълни агента с ярост.

— Той ми се усмихна — изтъкна момченцето.

— Браво, синко — Стърлинг разроши косата му.

Детето се отдръпна:

— Ръката ви е студена.

— Не ти ли се струва странно големият бос да изпраща този идиот да купува всичко необходимо за бебето? — попита Грейнджър, когато се качиха в колата. — И то великан като него, който веднага се набива на очи?

Стърлинг се замисли над въпроса на колегата си и си каза, че да, това наистина не беше логично, ала, от друга страна, мащабното пазаруване на Блейздел говореше за нещо друго — далеч по-оптимистично, ето защо предпочете да се съсредоточи върху него. Похитителите бяха купили всичко необходимо за бебето, понеже нямаха намерение да го убият… поне не веднага.

Грейнджър продължаваше да го гледа, очаквайки отговор.

— Кой може да каже защо тези бандити постъпват така, а не иначе? — подхвърли накрая Стърлинг. — Да тръгваме, че и бездруго времето ни притиска.

* * *

В осем и пет вечерта всички правозащитни органи — както щатски, така и местни — получиха съобщение, че един от похитителите е Клейтън Блейздел младши. Петнайсет минути по-късно Стърлинг получи обаждане от патрулен полицай Пол Ханском от портландското пътно управление. Ханском доложи, че мустанг модел 1970 година е бил откраднат от паркинга на същия търговски център, където Джорджия Кингсбъри бе видяла Блейздел приблизително по същото време. Той искаше да узнае дали ФБР смята за необходимо да съобщи за това на всички заинтересувани ведомства. Стърлинг отговори утвърдително.

Агентът реши, че вече знае отговора на зададения от Грейнджър въпрос. Оказа се изключително лесен. Вдъхновителят на операцията беше по-умен от Блейздел — достатъчно умен, за да осъществи самото отвличане и да обезпечи необходимите грижи за детенцето, — но в крайна сметка не беше гениален.

Оставаше му само да чака, докато мрежата около похитителите се затегне, и да се надява на…

Той обаче реши, че може да направи и още нещо. В десет и петнайсет вечерта отиде в тоалетната и провери всички кабинки и писоари. Нямаше никого. Офисът беше малък — една от многото провинциални пъпки по задника на ФБР. Освен това беше късно.

Агентът влезе в една от кабинките, падна на колене и долепи дланите си, както правеше в детството си:

— Господи, това съм аз, Албърт. Ако детенцето е още живо, моля те, не позволявай и косъм да падне от главицата му! И ако успея да се добера достатъчно близо до убиеца на Норма Джерард, накарай го да направи нещо, което да ми даде повод да го застрелям. Благодаря ти.

И понеже мъжката тоалетна беше все така празна, за по-сигурно той отправи молитва и към Дева Мария.