Стивън Кинг
Огън (6) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Пета глава

Малкото семейно магазинче се наричаше „Тим и Джанет — не мисли, а купи“. Задните рафтове се огъваха под тежестта на кашоните с бутилки вино и бира, в дъното се мъдреше огромен хладилник. На стелажите бяха подредени пликове с различни видове солени бисквити и чипс. До касата стоеше буркан с мариновани яйца, висок колкото малко дете. В „Тим и Джанет“ се продаваха и предмети от първа необходимост — цигари, дамски превръзки, сандвичи, еротични списания.

Вечер в магазина работеше един пъпчив младеж, който денем ходеше на лекции в портландския филиал на Мейнския университет. Казваше се Хари Нейсън и беше последен курс на специалност животновъдство. В един без десет в „Тим и Джанет“ влезе едър мъж с вдлъбнатина на челото. Нейсън тъкмо преглеждаше книжка от щанда с „любовните“ романи. Заглавието й беше „Големи и напращели“. Вечерният наплив от клиенти бе отминал и Нейсън си каза, че след като обслужи здравеняка, който е дошъл я за вино, я за бира, ще затвори магазина и ще се прибере вкъщи. Смяташе да вземе книгата и да се позабавлява насаме. Най-му харесваше епизодът със странстващия проповедник и двете похотливи вдовици. Вече предвкусваше удоволствието, но изведнъж непознатият насочи към него пистолет и изломоти:

— Давай всичко от касата.

Нейсън изпусна книжката и начаса забрави и проповедника, и вдовиците. Втренчи се в оръжието и понечи да каже нещо хитро като лафовете, които пускаха героите в телевизионните сериали. От гърлото му обаче излезе само едно задавено „Ъъъъъ!“

— Давай всичко — повтори мъжагата. Вдлъбнатината на челото му беше страшничка. Изглеждаше дълбока колкото малък вир.

Въпреки че мозъкът му работеше на забавени обороти, Хари Нейсън си спомни инструкциите на шефа в случай на обир: „Не се съпротивлявай и дай на крадеца всичко, което иска, застраховани сме.“ Бъдещият животновъд осъзна, че тялото му е изключително нежно и уязвимо, пълно с всевъзможни кухини и течности. Пикочният му мехур се изпразни, приходи му се по голяма нужда.

— Ти глух ли си, бе?

— Ъъъъъ — изхъхри Нейсън и натисна клавиша за отваряне на чекмеджето.

— Сложи парите в плик.

— Добре. Да. Разбира се. — Той зарови под щанда, пликовете паднаха и се разпиляха на пода. С треперещи ръце взе един, разтвори го и започна да го пълни с банкноти.

В този момент вратата се отвори и в магазина влязоха младеж и девойка, най-вероятно студенти. Щом зърнаха пистолета, те спряха.

— Какво става? — попита младежът и машинално дръпна от тънката си цигара. На ревера му се мъдреше значка с надпис „ТРЕВАТА Е СУПЕР.“

— Обир — отвърна Нейсън. — Моля ви… ъъъ… не ядосвайте господина.

— Не думай! — Младежът се ухили и вдигна пръст, увенчан с мръсен нокът. — Значи тоя тип те ограбва, готин!

Мъжагата се обърна към него:

— Давай портфейла!

— Виж сега, пич — усмихнато подхвана младежът със значката, — аз съм на твоя страна. Не стига, че цените са надути, ами Тим и Джанет Куорълс са най-големите изроди след Хитлер…

— Давай портфейла, че ще ти пръсна тиквата.

„ТРЕВАТА Е СУПЕР“ внезапно си даде сметка, че не гледа криминален филм и че опасността е съвсем реална. Усмивката му предаде Богу дух и той млъкна. Пребледня като платно, по страните му избиха алени петна. Неохотно извади от джоба на джинсите скъпия си черен портфейл марка „Лорд Бакстън“.

— Когато ти трябват ченгетата, никакви ги няма — отбеляза спътничката му. Носеше дълго кафяво палто и черни кожени ботуши. Цветът на косата й съответстваше на ботушите й… поне през тази седмица.

— Пусни портфейла в плика — нареди нападателят. По-късно Хари Нейсън щеше да съжали, че не е станал герой, като халоса крадеца с грамадния буркан с мариновани яйца. Само че главата на непознатия явно беше корава. Много корава.

Портфейлът тупна в плика.

Въоръженият заобиколи младежа и девойката и тръгна към вратата. Движеше се с лекота, нетипична за толкова едър човек.

— Свиня! — процеди девойката.

Нападателят се вкамени. За миг момичето си помисли (така каза на полицията), че здравенякът ще се обърне и ще ги застреля. По-късно, докато ги разпитваха в участъка, тримата дадоха доста противоречиви показания за цвета на косата му (кестенява, рижа, русолява), за тена на лицето му (светъл, мургав, блед) и за дрехите му (късо моряшко палто, анорак, дебела фланелена риза), ала всички бяха единодушни по отношение на ръста му — гигантски! — и последните му думи. Очевидно бяха адресирани към вратата на магазина и прозвучаха почти като стон:

— Господи, Джордж, забравих чорапа!

Той изтича навън. За миг силуетът му бе осветен от неоновата реклама на бира „Шлиц“ над входа на магазина, после наблизо изръмжа автомобилен двигател и колата се изгуби в нощта. Автомобилът беше седан, но и тримата свидетели не бяха видели модела или марката заради обилния снеговалеж.

— Явно ще мина без бира — измърмори „ТРЕВАТА Е СУПЕР“.

— Вземи си от хладилника — измънка Хари Нейсън. — За сметка на магазина.

— Сериозно? Сигурен ли си?

— Разбира се. И малката да си вземе. Голям праз, всичко е застраховано! — Той избухна в смях.

На разпита заяви, че никога не е виждал исполина. Едва по-късно му хрумна, че май през есента го беше зърнал в компанията на кльощав тарикат с лице на плъх, който бе дошъл да си купи вино и не спираше да дърдори.