Стивън Кинг
Огън (3) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Втора глава

Ала на следващата сутрин споменът се завърна.

Това му беше лошото да си глупчо. Тъгата винаги те връхлиташе изневиделица, защото все забравяш важните неща. Помниш само глупости. Като онова стихче, което госпожа Зелиг те накара да наизустиш в пети клас: „Под разлистения кестен ковачница една се гуши.^[1]“

И каква полза от стихотворението? Каква полза, когато се хващаш, че белиш картофи за двама души, и изведнъж ти просветва, че другият човек никога вече няма да хапне нито картофи, нито нещо друго?

Всъщност не бе сигурен, че изпитва тъга. Може би тази дума изобщо не беше уместна, ако да тъгуваш означава да проливаш сълзи и да блъскаш глава в стената. Човек не тъгува за такива като Джордж. Блейз се чувстваше самотен. И го мъчеше страх.

Джордж би казал: „Абе, вземи да си смениш гащите. Втвърдили са се от мръсотия. Егати мърльото.“

Джордж би казал: „Завърза си само едната обувка, кретенче!“

Джордж би казал: „Ох, мамка му, обърни се да ти запаша ризата. Като дете си.“

Когато Блейз се събуди на сутринта след кражбата на форда, Джордж беше в съседната стая. Блейз не го виждаше, обаче знаеше, че той седи на изтърбушеното кресло, както винаги е навел глава и брадичката му почти допира гърдите му.

— Пак се издъни, левако — подхвърли Джордж. — Шапка ти свалям, бунак такъв.

Блейз изсъска, когато босите му ходила докоснаха студения под. Побърза да си нахлузи обувките. Както си беше гол, хукна към прозореца. Колата я нямаше. Той въздъхна от облекчение, от устата му излезе облаче пара — съвсем реално и видимо.

— Не, не съм се издънил. Скрих я в бараката, както ми нареди.

— А сети ли се да заличиш шибаните следи, щурчо? Защо направо не сложиш табела: „НАСАМ НАРОДЕ, ВЪТРЕ ИМА КРАДЕН АВТОМОБИЛ“? Тъкмо ще изкараш някоя и друга пара от билети за вход.

— Уф, Джордж…

— Уф, Джордж, уф, Джордж! Бягай да ги заличиш.

— Добре. — Блейз тръгна към вратата.

— Хей!

— Какво?

— Обуй си панталона, ето какво.

Блейз почувства как лицето му пламна.

— Досущ като дете си — примирено въздъхна Джордж. — Дете с набола брада.

Знаеше как да го настъпи по болното място. Само че вече го нямаше — бе настъпил по болното място не когото трябва и си бе понесъл последствията. Беше умрял, а когато си мъртъв, не можеш да кажеш нищо умно. Да, сега Джордж бе мъртъв и на Блейз само му се струваше, че го чува. Джордж беше умрял в нощта след играта на зарове в склада.

„Сигурно съм изперкал, че се хващам с тая работа“ — помисли си Блейз. — „Хич не е лъжица за моята уста.“

Въпреки това си обу гащите (първо ги огледа внимателно за петна), след което навлече плътна фланела, бархетна риза и кадифени джинси. Работните му ботуши бяха под леглото, армейската шуба с качулка висеше на дръжката на вратата. Затърси ръкавиците си и най-после ги видя на полицата над ръждясалата печка в помещението, което бе и кухня, и дневна. Нахлупи карираната ушанка и завъртя козирката наляво — така му вървеше повече. Излезе от хижата и грабна метлата, подпряна на вратата.

Утрото бе ясно и мразовито. Беше толкова студено, че влагата в носа му мигновено се вледени. Внезапен порив на вятъра запрати в лицето му облак снежен прашец, фин като пудра захар, и той машинално присви очи. Лесно му беше на Джордж да го командва. Седеше си до печката и пиеше кафе. Също като снощи, когато отиде за бира и заряза Блейз да се оправя с автомобила. Сигурно и досега фордът щеше да е на паркинга, ако по една случайност Блейз не бе намерил ключовете — под стелката ли, в жабката ли, вече не помнеше. Понякога доста се съмняваше, че Джордж му е верен приятел.

Преди да заличи с метлата следите, дълго им се любува. Грапавините, оставени от гумите, хвърляха миниатюрни сенки — какво изящество. Странно как хората не забелязваха толкова незначителни, но поразяващи подробности. Съзерцава ги, докато не му омръзна (Джордж го нямаше, за да го юрка), и тръгна към шосето, замитайки следите от колелата на форда. През нощта бе минал снегорин, който бе заличил снежните дюни, навети от вятъра по междуградските пътища, прорязващи полетата от двете им страни, както и другите следи от автомобила.

Блейз се върна в хижата. Стори му се много по-топло. Когато стана от леглото, си каза, че е кучешки студ, а сега изведнъж бе станало приятно. Интересно как се променяха усещанията. Той свали армейската шуба, ботушите и бархетната риза и седна до масата само по фланела и джинси. Включи радиото и за негова изненада не чу рок — Джордж слушаше само рокстанции, а любимото си кънтри. Лорета Лин^[2] пееше, че доброто момиче може да стане много, ама много лошо. Джордж навярно щеше да се засмее и да подхвърли нещо от рода на: „Точно тъй, сладурано — искам те лоша, докато палуваш с мен.“ Блейз също щеше да се засмее, но в интерес на истината тази песен винаги му навяваше тъга. Всъщност повечето кънтрипарчета го натъжаваха.

Щом кафето завря, той скочи и го наля в две чашки. Добави сметана в едната и извика:

— Джордж? Кафето ти е готово, шефе! Побързай, че ще изстине!

Никакъв отговор.

Блейз погледна чашата. Пиеше кафето чисто, без разни гевезлъци като мляко или сметана. Какво да го прави сега? Какво да го прави? Нещо се надигна в гърлото му, прииска му се да запрати чашата в стената, ала в последния момент се отказа и я изля в умивалника. На това му казваха да запазиш самообладание. Човек трябва да се контролира, ако не иска да си навлече неприятности.

* * *

Блейз остана в хижата чак до обяд. Тогава изкара откраднатата кола от бараката и започна да замерва със снежни топки регистрационните номера. Радваше се, че му е хрумнала тази хитринка. Снегът щеше да поприкрие цифрите, все едно е карал през виелица.

— Какво правиш, мамка му? — обади се Джордж от вътрешността на бараката.

— Няма значение — отвърна Блейз. — И бездруго си само в главата ми. — Седна зад волана и подкара към шосето.

— Май пак си намислил някоя глупост — продължи Джордж, този път от задната седалка. — Да се разхождаш из града с откраднат автомобил. Нито си го пребоядисал, нито си сменил номерата, нито нищо… Къде отиваш?

Блейз мълчеше.

— Не си тръгнал към Окома, нали?

Блейз мълчеше.

— Ох, мамка ти, тъкмо това си намислил. Да пукна дано! Няма да ти дойде акълът в главата, а?

Блейз мълчеше. Глупците си траят, нали така?

— Слушай, келеш такъв. Веднага обърни. Пипнат ли те, край на далаверата.

Блейз знаеше, че Джордж е прав, ала нямаше никакво намерение да се подчини. Защо Джордж все му нареждаше какво да прави? Даже и мъртъв пак не спираше да командва. Естествено планът бе измислен от него — беше от онези грандиозни планове, за които мечтае всеки дребен тарикат. „Само дето ние ще успеем“ — фукаше се той, когато бе подпийнал или надрусан, но дори и тогава не изглеждаше съвсем сигурен.

Общо взето, се занимаваха с бързи далавери, изискващи участието на двама души, и Джордж май беше доволен, каквото и да говореше, докато къркаше или пафкаше трева. Може би за него планът Окома Хайтс беше само игра или словесен онанизъм, както наричаше приказките на мъжете с официални костюми, говорещи за политика по телевизията. Блейз знаеше, че Джордж е умен; ако се съмняваше в нещо, то това бе куражът на партньора му.

Но какъв избор имаше след смъртта на Джордж? Сам Блейз не струваше пукната пара. Веднъж пробва трика с неплатените сметки от магазина за мъжко облекло, но се издъни с гръм и трясък и едва се отърва да не го спипат. Беше взел фамилията на жената от колонката с некролозите, както правеше Джордж, и започна да говори досущ като Джордж, докато й показваше касовите бележки (имаха купища, и то от най-добрите магазини). Каза й, че много съжалява, задето е дошъл в такъв неподходящ момент, но бизнесът си е бизнес и е сигурен, че тя ще го разбере. Жената отвърна, че разбира. Покани го да влезе и го помоли да почака, докато си вземе чековата книжка. Изобщо не му мина през ума, че госпожата ще повика полицията. Ако не беше насочила револвер към гърдите му, той щеше да стърчи там до пристигането на ченгетата. Открай време му липсваше ориентация за време.

Обаче дамата се върна и насочи към него патлак. Сребрист дамски револвер със завъртулки отстрани и седефена ръкохватка.

— Полицаите всеки момент ще бъдат тук — просъска тя, — но ми дължиш обяснение. Що за отрепка се опитва да измами жена, чийто съпруг още не е изстинал в гроба?

Но на Блейз не му беше до обяснения. Обърна се, профуча през отворената врата, скочи от верандата и хукна през моравата. Тичаше доста бързо, стига само да се помръднеше от мястото си, а сега паниката бе сковала мускулите му. Ако жената бе натиснала спусъка, куршумът можеше да попадне право в тила му, или да откъсне ухото му, или изобщо да не го улучи. Човек нямаше как да е сигурен при револвер с толкова къса цев. Вдовицата обаче не стреля.

Като се върна в хижата, Блейз стенеше от страх, стомахът му се беше свил на топка. Не се страхуваше от затвора или от поправителен дом, не се боеше дори от ченгетата (макар да знаеше, че ще го объркат с въпросите си — винаги го объркваха). Изплаши го друго — лекотата, с която тази жена го разкри. Сякаш бе отворена книга. Джордж например го разкриваха изключително рядко, а когато го изловяха, веднага усещаше накъде духа вятърът и реагираше светкавично.

Ами сегашната далавера? Блейз знаеше, че няма да се справи, но не се отказа. Може пък да му се искаше да се върне в затвора. Защо не, особено след като Джордж вече го нямаше. Нека други мислят вместо него и да осигуряват кльопачката.

Може би искаше да го арестуват точно сега, докато караше откраднатия форд из квартала „Окома Хайтс“. И покрай дома на семейство Джерард.

Скована от суровата зима на Нова Англия, тази къща приличаше на замръзнал приказен палат. В „Окома Хайтс“ живееха потомствени богати аристократи (така казваше Джордж) и къщите приличаха на господарски имения. Разкошните морави, които ги заобикаляха, сега бяха заледени мъртви полета.

Имението на семейство Джерард бе най-впечатляващото в квартала. Джордж го бе нарекъл „нафукана старовремска фъшкия“, ала Блейз мислеше, че къщата е страхотна. Джерардови били натрупали състоянието си от морски превози, след Първата световна война забогатели, а след Втората станали свръхбогати. Снегът и слънцето хвърляха студени огнени отблясъци върху многобройните прозорци — според Джордж в дома имаше над трийсет стаи. През септември той бе проучил това-онова, представяйки се за инкасатор на електроразпределителната компания „Сентрал Вали“. Тогава Блейз седеше зад волана на камиона, който не бяха откраднали, а „взели назаем“, макар че полицаите едва ли щяха да вземат под внимание тази деликатна разлика. На моравата играеха крокет — сред участниците имаше и доста привлекателни момичета, навярно гимназистки или студентки. Блейз ги загледа и се възбуди. Когато Джордж се върна и му нареди да потегля, той му разказа за сладураните, които вече бяха заобиколили сградата.

— И аз ги скивах — изсумтя Джордж. — Мислят се за най-готините на света. Все едно че говната им не смърдят.

— Ама са хубави.

— Дреме ми — кисело отвърна Джордж и скръсти ръце на гърдите си.

— Като ги видя, не ти ли стана, Джордж?

— От тия хлапачки? Ти не си добре. Затваряй си плювалника и карай.

Споменът за този разговор го накара да се усмихне. Джордж бе като лисицата, която не могла да стигне гроздето и разправяла, че било кисело. Госпожа Джолисън им бе прочела тая приказка във втори клас.

По думите на Джордж богаташката фамилия беше доста голяма. Старата генерация бе представена от господин и госпожа Джерард — въпреки че дъртакът бе на осемдесет, можеше да изкърка без проблеми цяло шише „Джак Даниълс“. Имаше и средна генерация господин и госпожа Джерард, както и млада. Младият господин Джерард се наричаше Джоузеф Джерард Трети и действително беше млад — на двайсет и пет години. Според Джордж съпругата му била „ярменка“, тоест мангалка като разните там латиноси, италианци, испанци и гърци.

На Блейз му се беше сторило чудно, защото дотогава си мислеше, че само италианците са мангали.

В края на улицата зави обратно и отново мина покрай имението, като се питаше как ли се чувства човек, ако се ожени на двайсет и две. Натисна газта и продължи към къщи. Стигаше му за днес.

Средната генерация имаше и други деца освен Джоузеф Джерард Трети, но Блейз се интересуваше само от бебето. Джоузеф Джерард Четвърти. Голямо име за такова мъничко същество. През септември, когато Блейз и Джордж се правеха на инспектори, пеленачето бе само на два месеца. Тоест сега беше на… един, два, три, четири месеца между септември и януари… значи на шест. Дребосъкът беше единственият правнук на първия Джо, основал династията.

— Ако отвличаш някого, трябва да е бебе — поучаваше го Джордж. — То не може да те разпознае, следователно можеш да го върнеш живо. Пък и няма да ти създава главоболия с опити за бягство, хвърляне на бележки през прозореца и прочие простотии. Ще си лежи тихо и кротко и толкоз. Даже няма да разбере, че са го похитили.

Водеха този разговор, докато седяха вкъщи пред телевизора и пиеха бира.

— И с колко според теб можем да ги одрусаме? — попита Блейз.

— С толкова, че никога вече задникът ти да не мръзне, докато пробутваш фалшиви абонаменти за списания или събираш помощи за „Червения кръст“. Как ти се струва, а?

— Все пак колко ще поискаш?

— Два милиона. Един за теб и един за мен. Само толкоз, да не ставаме алчни.

— Алчните ги хващат — изтъкна Блейз.

— Ами да. Така си е. Колко се изкарва с бачкане, младежо? Помниш ли какво съм ти казвал?

— Дребни пари.

— Точно така — кимна Джордж и отпи от бирата си. — Изкарват се пари за семки.

* * *

И ето че караше обратно към мизерната съборетина, която обитаваха с Джордж, откакто дойдоха тук след няколко удара в Бостън. Да, действително възнамеряваше да го стори. Съзнаваше, че може да го хванат, обаче двата милиона го съблазняваха. Щеше да се махне оттук и никога вече да не зъзне от студ! Ами ако го арестуват? Голямо чудо, най-много да го тикнат в пандиза до живот.

И пак нямаше да мръзне, защото ще е на топло.

Вкара в бараката откраднатия форд и изведнъж се сети, че трябва да заличи следите. Ех, как щеше да го похвали Джордж!

За обяд си приготви хамбургери.

— Наистина ли ще се хванеш с тая работа? — попита Джордж от съседната стая.

— Полегнал ли си, Джордж?

— Не, изправил съм се на глава и си лъскам бастуна. Попитах те нещо.

— Ще се пробвам. Ще ми помогнеш ли?

Джордж въздъхна:

— Май да. Вече съм вързан с теб. Ей, Блейз?

— Какво?

— Искай само един милион. Нали знаеш — алчните ги хващат.

— Добре, само един милион. Искаш ли хамбургер?

Никакъв отговор. Джордж отново беше мъртъв.