Стивън Кинг
Огън (4) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Трета глава

Възнамеряваше да отвлече бебето още тази вечер — нямаше смисъл да се мотае и да отлага. Джордж обаче не му позволи.

— Какво си намислил, баламурнико?

Блейз тъкмо щеше да отиде в бараката, за да изкара форда.

— Приготвям се за довечера.

— Какво ще правиш довечера?

— Ще отвлека бебето.

Джордж се разсмя.

— На какво се смееш, Джордж? — попита Блейз и си помисли: „Като че ли не знам.“

— На теб.

— Защо?

— И как точно смяташ да го отвлечеш? Разкажи ми.

Блейз се намръщи. Грозноватото му лице заприлича на физиономия на трол.

— Ами както бяхме намислили. От стаята му.

— Коя му е стаята?

— Ами…

— Как ще влезеш?

Това си го спомняше.

— През някой прозорец на втория етаж. Нямат резета отвътре. Нали ги видя, бе? Когато се правеше на инспектор. Нали ги помниш?

— Имаш ли стълба?

— Ами…

— Като отмъкнеш бебето, къде ще го сложиш?

— В колата, Джордж.

— Да го ебеш! — Джордж използваше тази фраза, когато не му хрумваше нищо друго.

— Джордж…

— Знам, че ще го сложиш в шибаната кола — дори и глупак като теб няма да го мъкне на гръб до вкъщи! Питах те какво ще правиш после! Къде ще го сложиш, а?

Блейз си помисли, че като нищо може да го остави в бараката, обаче смотолеви:

— Ами…

— Имаш ли пелени? Биберони? Бебешки храни? Или ще му поднесеш хамбургер и бутилка бира за вечеря?

— Ами…

— Млъквай! А̀ каза пак „ами“, а̀ се издрайфах!

Блейз се тръсна на дървения стол и увеси нос.

Лицето му гореше от срам.

— И спри шибаната музика! Тая крава мучи, като че ли се е завряла в шундата си!

— Добре, Джордж.

Блейз изключи радиото. Телевизорът — японска вехтория, която Джордж бе купил на някаква квартална разпродажба, — отдавна беше предал Богу дух.

— Джордж?

Онзи мълчеше.

— Джордж, моля те, не си отивай. Извинявай. — Усещаше по гласа си колко е уплашен. Още малко и щеше да заплаче.

— Тука съм, бе — обади се Джордж, когато Блейз вече си мислеше, че си е отишъл завинаги. — Виж какво ще направиш. Обери някой малък магазин. Не голям. Малък. Като онзи „Мама & Тати“^[1] на шосе №1, откъдето си купихме разни дреболии.

— Добре.

— Колтът още ли е у теб?

— Под леглото в една кутия за обувки.

— Вземи го. И си сложи чорап на лицето, че продавачът от вечерната смяна ще те познае.

— Добре.

— Иди в събота вечер, точно преди да затворят. В без десет, да речем. Не приемат чекове, така че ще можеш да забършеш поне двеста-триста кинта.

— Супер! Страхотно!

— И още нещо.

— Какво, Джордж?

— Извади патроните, ясно?

— Естествено, Джордж. Нали всеки път правим така.

— Да, както правим всеки път. Фрасни продавача, ако се наложи, но гледай тая работа да си остане на трета страница в местните вестници.

— Дадено.

— Ти си пълен олигофрен, Блейз. Знаеш го, нали? Нищо няма да излезе от тая работа. Май ще е по-добре да те хванат още при обира на магазинчето…

— Няма да ме хванат.

Никакъв отговор.

— Джордж?

Отново нищо. Блейз се пресегна и включи радиото. Когато стана време за вечеря, пак се отплесна и сервира за двама.