Стивън Кинг
Огън (18) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Седемнайсета глава

Бебето го събуди в четири без петнайсет сутринта и този път бутилката с мляко не го успокои. Не преставаше да плаче и Блейз се разтревожи. Допря длан до челцето на Джо. Кожата бе хладна, но плачът се усилваше. Блейз се притесняваше, да не би да спука някой кръвоносен съд.

Положи детето на масичката за повиване. Махна памперса и се убеди, че проблемът не е там. Пелените бяха влажни, не и наакани. Напудри дупето на бебето, смени и пеленката. Плачът не спираше. Тревогата на Блейз прерасна в отчаяние.

Той вдигна на рамото си ревящото бебе и заобикаля из кухнята:

— Шшшт, миличко, шшшт. Всичко е наред. Нищо ти няма. Аз те люлея. Заспивай. Шшшт, миличко, шшшт. Ще събудиш мечката, която спи в снега, и тя ще дойде да ни изяде. Шшшт.

Дали заради люлеенето или заради успокояващия глас на Блейз, но ревовете на дребосъчето утихнаха и скоро секнаха. След още няколко обиколки на кухнята главичката му клюмна на шията на мъжа, а дишането му стана равномерно и дълбоко. Детето бе заспало.

Блейз го сложи внимателно в люлката и взе да го люлее. Мъничето се размърда, но не се събуди. Ръчичката му се озова в устата и то засмука пръстчетата си. Настроението на Блейз се подобри. Може би всичко бе в реда на нещата. В книгата пишеше, че пеленачетата дъвчат пръстите си, когато са гладни или им растат зъбки. А Джо определено не беше гладен.

Блейз го наблюдаваше и си мислеше, че Джо е истински красавец. И много сладък. По този въпрос не можеше да има две мнения. Искаше му се да го види как минава през всички онези етапи, за които говореше докторът в книгата „Грижи за бебето и детето“. Беше сигурен, че мъничето за нула време ще се научи да пълзи. Откакто бе в хижата, на няколко пъти се бе надигало на ръце и колене. После щеше да проходи… тези звуци, които излизаха от устните му, щяха да се превърнат в думи… а сетне… сетне…

Сетне щеше да си има някого.

Тази мисъл го смути. Разбра, че няма да може да заспи. Стана от леглото, включи радиото и намали звука. Започна да върти копчето, преминавайки през предутринното жужене на десетки конкуриращи се радиостанции, докато намери местното радио.

В новинарската емисия в четири часа не съобщиха нищо ново за отвличането. Не беше чудно, понеже Джерардови щяха да получат писмото най-рано днес. Може би дори утре — всичко зависеше кога пощальонът прибира писмата от кутията в търговския център. Не смяташе, че полицаите са по следите му. Бе проявил изключителна предпазливост и ако не беше онова плямпало от „Дъбова гора“ (вече бе забравил името му), можеше да каже, че си е „изпипал идеално работата“, както казваше Джордж.

Понякога, след някоя особено успешна далавера, двамата си купуваха бутилка бърбън „Четири рози“, отиваха на кино и си взимаха кока-кола от павилиона за разхладителни напитки. Ако филмът се окажеше дълъг, Джордж така се натряскваше, че не можеше да се надигне от мястото си, докато на екрана течаха финалните надписи. Беше дребничък и го хващаше бързо. Ех, че хубави времена бяха! Тези мисли го накараха да си спомни и колко щастлив се чувстваше в компанията на Джони Челцмън, когато ходеха да гледат онези стари филми в „Нордика“.

По радиото отново пуснаха музика. Джо спеше дълбоко. Блейз се замисли дали няма да е по-добре да се опита да поспи. Утре му предстоеше доста работа. И даже не утре, а днес. Смяташе да изпрати на Джерардови второ писмо. Вече знаеше как да получи откупа. Идеята — безумна и налудничава — се бе явила в съня му тази нощ. Отначало не можа да съобрази, но плачът на мъничето се вряза в сладкия му сън и по някакъв начин прочисти съзнанието му. Щеше да каже на Джерардови да хвърлят откупа от самолет. Малък самолет, от тези, дето не летят много високо. Щеше да напише, че пилотът трябва да лети на юг по протежението на шосе №1 от Портланд към границата на Масачузетс и да се оглежда за червена сигнална светлина.

Знаеше как да го направи — с факли за пътна сигнализация. Щеше да купи пет-шест от онзи магазин в града и да запали всички наведнъж. Знаеше и подходящо за целта място — пътят за извозване на дървесина южно от Огънкуит. Край шосето имаше полянка, където шофьорите понякога спираха, за да похапнат, или да подремнат в кабината. Полянката се намираше съвсем близо до шосе №1, така че пилотът, летящ ниско над земята, нямаше как да не забележи факлите за пътна сигнализация. Щяха да му заприличат на голям червен прожектор. Блейз знаеше, че не разполага с много време, но смяташе, че все ще му стигне за реализирането на това хрумване. Пътят за извозване на дървесина водеше към асфалтирани шосета с названия като Боги Стрийм Роуд или Бъмпноуз Роуд^[1].

Един излизаше на шосе №41, по което можеше да се придвижи на север. Щеше да си намери безопасно местенце и да се притаи, докато разследването и шумотевицата по случая утихнат. Сети се за „Хетън Хаус“. В момента сиропиталището пустееше, прозорците му бяха заковани с дъски, на вратата му висеше табелка с надпис „ПРОДАВА СЕ.“ През последните години бе минавал няколко пъти покрай приюта — теглеше го натам, както малко дете се чувства привлечено от съседска къща, която според мълвата е обитавана от духове.

Само дето за Блейз „Хетън Хаус“ наистина бе обитаван от духове. Знаеше го със сигурността нали той самият бе един от призраците.

Така или иначе важното беше нещата да се развият добре, а засега не можеше да се оплаче. Известно време се боеше — притесняваше се, че нещо е объркал, съжаляваше за старицата (беше забравил и нейното име), ала в момента ситуацията се проясняваше и той виждаше, че е изпипал идеално ра…

— Блейз.

Обърна се към тоалетната. Джордж естествено, кой друг. Вратата бе открехната — Джордж винаги я оставяше така, когато искаше да си говорят, докато ходеше по голяма нужда. „Отвсякъде говна да излизат“ — бе изтърсил веднъж в подобен момент и двамата се бяха разсмели. Когато искаше, Джордж можеше да е много забавен, ала тази сутрин по гласа му се усещаше, че не е в настроение за шеги. Блейз се намръщи и си каза, че е затворил вратата, когато излезе от тоалетната за последен път. Естествено течението можеше да я отвори отново, ала не усещаше никакво тече…

— Почти са те спипали, Блейз — продължи Джордж. После въздъхна отчаяно: — Тъп си беше и тъп си остана.

— Кой ме е спипал? — попита исполинът.

— Ченгетата. Кого според теб имам предвид? Националният републикански комитет? ФБР. Полицията на щата. Даже и местните дървеняци със сини униформи.

— Не си прав, Джордж. Не си прав. Направих всичко както трябва. Честна дума. Изпипах идеално работата. Сега ще ти разкажа какво направих, колко бях внимателен…

— Ако не се разкараш от тая съборетина, до обяд ще са тук.

— Как… какво…

— Толкова си тъп, че дори не можеш да се измъкнеш сам оттук. Чудя се защо ли се занимавам с теб. Направи поне дузина грешки. Ако имаш късмет, досега ченгетата да са намерили само шест или осем.

Главата на Блейз клюмна. Лицето му пламна от срам.

— Какво да направя?

— Разкарай се оттук. Веднага!

— Къде да…

— И гледай по-бързо да се отървеш от фъстъка — добави Джордж, сякаш едва сега си спомни за бебето.

— Какво?

— Да не би да фъфля? Разкарай го. То е излишен товар. Ще получиш откупа и без него.

— Но ако не го върна, как ще…

— Кой ти каза да го връщаш? — изрева Джордж.

— За какво го мислиш — за шибана стъклена бутилка, която да върнеш в магазина? Казвам ти, че трябва да го убиеш! Още сега!

Блейз нервно пристъпваше от крак на крак. Сърцето му биеше до пръсване, той се надяваше Джордж да излезе по-скоро от тоалетната, защото му се пикаеше, но не можеше да уринира върху призрак.

— Почакай… трябва да помисля. Ей, Джордж, защо не се поразходиш… а като се върнеш, ще измислим какво да правим.

— Ти не можеш да мислиш! — Гласът на Джордж се извиси и се превърна във вой. Сякаш той бе пронизан от внезапна болка. — Трябва ли ченгетата да се изсипят тук и да надупчат с куршуми тоя воденичен камък, дето си го повлякъл? Не можеш да мислиш, Блейз! Но аз мога! — Гласът му утихна. Стана почти копринен. — Сега бебето спи и няма да усети нищо. Вземи възглавницата си — тя мирише на теб и ще му хареса — и я сложи върху лицето му. Натисни я леко и задръж така. Родителите му си мислят, че вече се е случило. Сигурно още утре вечер ще започнат да си правят нов наследник — заместник на малкото дрисливо републиканче. Твоята задача е да докопаш откупа. Гледай да отидеш някъде, където е топло. Така си мечтаехме, помниш ли? Помниш ли?

Естествено, че помнеше. Мечтаеха си да отидат я в Акапулко, я на Бахамите…

— Какво ще кажеш, приятел? Прав ли съм?

— Прав си, Джордж.

— Да. Така правим винаги.

Изведнъж всичко се промени. Нещата вече не бяха простички както преди. Щом Джордж казва, че ченгетата са наблизо и идват още по-близо, значи е най-добре да му повярва. Джордж винаги подушваше отдалеч дървениците в синьо. Прав беше и за бебето — наистина щеше да го забави, ако се наложеше да бяга. Най-важното бе да получи шибания откуп и да се покрие някъде. Но да убие детенцето? Да убие Джо?

Изведнъж му хрумна, че ако убие дребосъчето — внимателно, без да му причинява болка — Джо ще отиде на небето и ще се превърне в ангел. Джордж май беше прав и за това. Блейз не се съмняваше, че той самият ще иде в ада, както впрочем и повечето хора. Светът беше мръсен и колкото по-дълго човек живееше в него, толкова по-мръсен ставаше.

Взе възглавницата си и отиде в голямата стая, където Джо спеше до печката. Извадил беше ръчичката от устата си, но по пръстчетата му личаха следите от венците му — толкова яростно ги беше дъвкал. Светът беше не само мръсен, но и пълен с болка. И растящите зъбки бяха само първата и най-слабата болка от всички, които му предстоеше да изпита.

Блейз се надвеси над люлката. Продължаваше да държи възглавницата — калъфката й бе потъмняла от тонизиращия препарат за коса, който използваше. Когато още имаше коса.

Джордж беше винаги прав… с изключение на случаите, когато не беше прав. Блейз имаше чувството, че сегашният случай е точно такъв.

— Господи — въздъхна и преглътна буцата в гърлото си.

— Направи го бързо — обади се Джордж от тоалетната. — Не го карай да страда.

Блейз коленичи и постави възглавницата върху лицето на бебето. Опрял беше ръце от двете страни дребосъчето и почувства как то си пое дъх… спря да диша… отново вдиша… престана. Размърда и се изви като дъга. Главицата му се завъртя и то отново задиша. Блейз натисна по-силно възглавницата.

Мъничето не заплака. Той си каза, че предпочита плача му. Безмълвната смърт като на смачкано насекомо му изглеждаше по-жалка. И ужасна. Отмести възглавницата.

Джо се обърна към него, отвори очички, замижа, усмихна се и пъхна палец в устата си. След секунда отново спеше.

Блейз дишаше на пресекулки. По вдлъбнатото му чело бяха избили капки пот. Погледна възглавницата, която продължаваше да стиска, и я пусна на земята, сякаш внезапно се бе нагорещила. Затрепери и притисна длани до корема си, за да овладее пристъпа. Никакъв ефект. Не след дълго цялото му тяло се разтърсваше от конвулсии. Мускулите му вибрираха като телеграфни жици.

— Доведи нещата докрай, Блейз.

— Не.

— Ако не го направиш, ще си тръгна завинаги.

— Нищо.

— Мислиш си, че ще можеш да го задържиш, така ли? — Джордж се разсмя. Смехът му наподобяваше гъргорене на водопроводна тръба. — Ох, горкичкият ми наивник! Ще го оставиш жив, а когато порасне, ще те намрази от дъното на душата си. Те ще се погрижат за това. Тези добри хора — добричките, фрашкани с мангизи шибани републиканци милионери. На нищо ли не съм те научил, Блейз? Позволи ми да ти го кажа още веднъж с думи, които може да разбере дори тъпанар като теб — ако се запалиш, дори няма да се изпикаят отгоре ти, за да загасят огъня.

Блейз се взираше в ужасната възглавница. Все още трепереше, но сега лицето му пламтеше. Знаеше, че Джордж е прав. Въпреки това отвърна:

— Не мисля да се запаля.

— Ти не можеш да мислиш! Виж, готин, когато тоя гукащ сладур порасне, ще се отклони с двайсет километра от пътя си само за да се изплюе на шибания ти гроб! Казвам ти го за последен път — убий го!

— Няма.

Внезапно Джордж изчезна. Сигурно наистина беше седял в тоалетната, защото Блейз почувства, че нещо — нечие присъствие — напуска хижата. Нито един прозорец не се отвори, нито една врата не се затръшна и въпреки това къщурката сякаш опустя.

Той пристъпи към тоалетната и с крак отвори вратата. Джордж го нямаше.

* * *

Опита се да заспи, но не можа. Мисълта за онова, което почти беше сторил, висеше в съзнанието му като тежка завеса. И не беше само това. Какво му бе казал Джордж? „Почти са те спипали. Ако не се разкараш от тая съборетина, до обяд ще са тук.“

Най-лошото обаче беше: „Когато гукащата ти кукличка порасне, ще се отклони с двайсет километра от пътя си само за да се изплюе на шибания ти гроб!“

За пръв път Блейз се чувстваше като преследвано животно. В известен смисъл дори му се струваше, че вече са го хванали… като мушичка, която се мята в паяжина, откъдето няма измъкване. В съзнанието му започнаха да изплуват реплики от старите филми. „Спипайте го жив или мъртъв. Ако ти не излезеш, ние ще влезем — с град от куршуми. Горе ръцете, кучи сине — свършено е с теб.“

Седна в леглото, целият в пот. Наближаваше пет — бе изминал цял час, откакто плачът на бебето го бе събудил. Зората беше още далеч. Високо в небето звездите следваха древните си траектории, безразлични към случващото се под тях.

„Ако не се разкараш от тая съборетина, до обяд ще са тук.“

Но къде да отиде?

Всъщност знаеше отговора. Отдавна го знаеше.

Стана и нахлузи дрехите си — топлото бельо, вълнената риза, два чифта чорапи и дънките „Ливайс“, после сложи и ботушите. Дребосъчето още спеше, но Блейз само го погледна за миг — толкова бързаше. Извади хартиените пликове, които държеше под умивалника, и започна да слага в тях пелените, шишенцата и кутиите кондензирано мляко. Изтича до гаража, където мустангът стоеше до зеления форд. Имаше ключ от багажника и напъха всичко вътре. Пак тичешком се върна в хижата. Паниката сякаш бе подпалила петите му.

Взе още един плик и го натъпка с дрешките на Джо. Сгъна масичката за повиване и реши да я вземе. Мъничето бе свикнало с нея и навярно така щеше да приеме по-лесно промяната. Ами люлката? Багажникът на мустанга беше малък, значи трябваше да я смести на задната седалка. Щеше да сложи бурканчетата с бебешка храна на пода пред седалката до шофьора и да ги покрие с одеяла. Джо обожаваше храната от бурканчетата.

Блейз изтича още веднъж до мустанга, след което включи двигателя и парното, за да затопли купето. Часовникът показваше пет и половина. Скоро щеше да съмне. Звездите избледняваха и само Венера продължаваше да свети ярко.

Грабна Джо от люлката и го пренесе на своето легло. Дребосъчето измрънка, но не се събуди. Блейз занесе люлката в колата.

Върна се в хижата и се огледа. Радиото! Взе го от перваза, извади щепсела от контакта и омота кабела около апарата. Сложи го на масата. В спалнята извади вехтия си куфар изпод кревата и нахвърли вътре останалите си дрехи. Най-отгоре сложи няколко еротични списания и комикси. Занесе радиото и куфара до колата, след което се върна в къщурката за последен път. Разстла одеяло, положи Джо върху него, уви го и загърна вързопа в армейската си шуба. Вдигна ципа. Дребосъчето се събуди и се ококори. Само главицата му се подаваше навън — приличаше на мишленце.

Блейз го занесе в колата, седна зад волана и положи бебето на предната седалка.

— Стой мирно, за да не паднеш, малкия.

Джо се усмихна и покри главата си с одеялото. Блейз се ухили, ала в същия миг си представи как притиска възглавницата върху лицето на мъничето. По тялото му пробягаха тръпки.

Излезе на заден ход от бараката, обърна и потегли по алеята към шосето. Не подозираше, че след по-малко от два часа полицията ще блокира целия район.

* * *

Караше по местни и второстепенни пътища, като се стараеше да не се доближава до Портланд и предградията му. Монотонното ръмжене на двигателя и топлият въздух от парното почти веднага приспаха Джо. Блейз настрои радиото на любимата си кънтристанция, която започваше да излъчва на разсъмване. Наложи се да изслуша утринната молитва, селскостопанския бюлетин и уводната статия на дясно ориентирания хюстънски вестник „Фрийдъм Лайн“, която сигурно щеше да вбеси Джордж и да го накара да запсува. Най-сетне започна новинарската емисия.

— Издирването на похитителите на Джоузеф Джерард Четвърти продължава — прочете говорителят с мрачен глас, — но около случая има новина.

Блейз наостри уши.

— Според източник, близък до разследването, снощи в портландската пощенска служба е било получено писмо с искане за откуп, което е било доставено в дома на семейство Джерард. Нито местните власти, нито екипът на федералното бюро за разследвания, оглавяван от специален агент Албърт Стърлинг, пожелаха да коментират съдържанието на писмото.

Блейз вече слушаше с половин ухо. Зарадва се, че Джерардови са получили писмото. Следващия път щеше да им се обади — беше забравил да вземе вестници, списания, пликове и брашно, за да забърка лепило. Пък и телефонното обаждане бе за предпочитане. Ако не друго, поне всичко ставаше за броени минути.

— А сега прогнозата за времето. Очаква се зоната на ниско налягане, разположена над северната част на щата Ню Йорк, да се измести над Нова Англия, предизвиквайки един от най-силните снеговалежи за тази зима. Националната метеорологична служба вече разпрати предупреждения за очакваните виелици, но имайте предвид, че снегът може да завали още днес по обяд.

Блейз зави по шосе №136, а след три километра излезе на Стинкпайн Роуд. Когато мина край замръзналото сега езеро — тук навремето с Джони наблюдаваха как бобрите изграждат бент, — внезапно бе връхлетян от силно усещане за дежа вю. Предизвика го изоставената фермерска къща, където веднъж бяха влезли с Джони и едно момче, което приличаше на италианче. В някакъв дрешник намериха купчина кутии за обувки и когато ги отвориха, откриха, че едната е пълна с порнографски снимки. На тях се виждаха мъже и жени, които правеха какво ли не — имаше дори и фотография, на която жена се забавляваше с кон или магаре. Разглеждаха тези снимки целия следобед и не след дълго първоначалното им удивление прерасна в похот, после се превърна в отвращение. Блейз не помнеше името на хлапето с италианската външност; в съзнанието му се бе запечатал само прякорът му — Тоу-Джем^[2].

След още два километра зави вдясно по един разбит път, който отгоре на всичко не беше и разчистен от снега. Четиристотин метра по-нататък имаше завой, наречен от момчетата „Завоят на готината мацка“. Навремето Блейз знаеше откъде произлиза названието, но вече (естествено) беше забравил. След завоя пътят бе преграден с верига. Той слезе от колата, леко дръпна ръждясалия катинар и го изтръгна. Беше идвал тук и преди, но тогава свали катинара едва на шестия опит.

Пусна веригата на земята и огледа пътя пред себе си. Не беше чистен от последната виелица, обаче мустангът щеше да се справи — трябваше само да даде на заден и да се отдалечи на достатъчно разстояние, за да набере скорост. После щеше да се върне и да сложи отново веригата, както беше правил и преди. В това място имаше нещо, което го привличаше неустоимо.

Кое беше най-хубавото? Бяха обещали силен снеговалеж, значи скоро снегът щеше да заличи всички следи.

Върна се зад волана, даде на задна и се отдалечи на петдесетина метра. Превключи на най-ниската предавка и натисна газта. Мустангът оправда названието си. Двигателят изрева, но стрелката на оборотомера се прехвърли в червената зона, ето защо Блейз премина на по-висока предавка (каза си, че винаги може да се върне на по-ниската, ако дивият му жребец започнеше да се задъхва).

Колата се вряза в снега. По едно време беше на път да забуксува, но той я овладя и машината продължи да се носи напред. Караше като насън, сякаш се надяваше този сън да удържи мустанга между двете засипани със сняг канавки, където можеше да затъне. Фонтани от сняг изригваха от двете страни на ускоряващия автомобил. Враните излетяха от боровете и се издигнаха с грачене в мъртвешкибялото небе.

Колата превали първия хълм. Оттук пътят завиваше вляво. Мустангът поднесе и Блейз едва успя да го удържи — воланът сам се завъртя в ръцете му, но след това се стабилизира, понеже гумите намериха сцепление със земята. Скоро предното стъкло съвсем се заснежи и той включи чистачките, ала за миг караше на сляпо, смеейки се от ужас и възторг. Щом стъклото се изчисти, той зърна главната порта. Естествено беше затворена, но вече бе късно да предприеме каквото и да било, освен да сложи ръка върху гърдите на спящото бебе и да се моли. Автомобилът вече се движеше с шейсет километра в час, снегът стигаше почти до решетката на радиатора. Последва удар, от който целият корпус се разтърси, а окачването навярно бе деформирано завинаги. Дървената порта се разцепи, разлетяха се трески. Мустангът поднесе… завъртя се… и спря.

Блейз понечи да запали заглъхналия двигател, но ръката му се разтрепери и ключът тупна в краката му.

Пред него се извисяваше „Хетън Хаус“ — купчина от опушени мръсночервени тухли. Той се загледа като хипнотизиран в закованите с дъски прозорци на партера. Приютът си беше същият, както и предишните пъти. Старите спомени се пробудиха, придобиха цвят и се раздвижиха. Джон Челцмън му пише домашните. Козльото разкрива тайната им. Намереният портфейл. Дългите часове, прекарани в разговори как да похарчат парите. Нощното шушукане между приятелите след изгасването на лампите. Мирисът на тебешир и лак за паркет. Страховитите портрети, чиито очи сякаш те следяха, накъдето и да се обърнеш.

На вратата висяха две табелки. На първата пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФА НА ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД“, а на втората: „АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «ДЖЕРАЛД КЛАТЪРБЪК», КАСЪЛ РОК, МЕЙН.“

Блейз взе ключа, пъхна го в стартера и подкара колата на най-ниската предавка. Гумите полагаха неимоверни усилия, за да се завъртят, и той държеше волана извит наляво, за да се движи по права линия, но малкият автомобил се подчиняваше и бавно си пробиваше път към източната страна на централния корпус. Между него и дългия нисък склад имаше неголямо пространство. Блейз бе насочил мустанга именно натам, като натискаше до дупка газта, за да накара машината да се движи. Когато изключи двигателя, възцарилата се тишина бе оглушителна. Не беше необходимо някой да му каже, че мустангът е предал Богу дух и ще остане тук поне до пролетта.

Затрепери, но не от студ. Стори му се, че се е върнал у дома.

За да остане тук завинаги.

* * *

Изкърти вратата на задния вход и внесе в сградата мъничето, увито в три одеяла. Стори му се по-студено, отколкото навън. Сякаш зимният мраз се бе просмукал в скелета на постройката и сега от стените й струеше хлад.

Занесе Джо в кабинета на Мартин Козлоу. Името на директора бе изстъргано от матовото стъкло и всички мебели бяха изнесени. Нямаше и спомен от някогашното страшилище за питомците на сиропиталището. Блейз се опита да си спомни кой бе заместил Козльото, ала не можа. Май по това време вече бе напуснал „Хетън Хаус“. Бяха го преместили в Северен Уиндъм, където пращаха лошите момчета.

Положи дребосъчето на пода и тръгна да обхожда зданието. Намери няколко чина, разпилени парчета дърво и купища смачкана хартия. Грабна цял наръч, занесе го в кабинета и запали малката камина. След като огънят се разгоря и Блейз се убеди, че има тяга и димът минава през комина, той се върна при мустанга и започна да го разтоварва.

* * *

До пладне вече се бе устроил на новото място. Бебето лежеше в люлката си и още спеше, макар че май всеки момент щеше да се събуди. Пеленките и бурканчетата с храна бяха наредени по лавиците. Блейз намери някакъв стол за себе си, а двете одеяла, разстлани в ъгъла, щяха да му служат за легло. В стаята вече беше по-топло, но студът продължаваше да напомня за себе си. Процеждаше се от стените и струеше изпод вратата. Налагаше се бебето да остане увито с одеялата.

Сложи шубата си и излезе. Първо отиде отново да закачи веригата. Зарадва се, че макар и повреден, катинарът се заключваше. Човек трябваше да се вгледа отблизо, за да разбере, че не е наред. После се върна при разбитата порта. Оправи я криво-ляво, но си личеше, че липсват дъски. Ако някой минеше наблизо и се загледаше, щеше да стане голям гаф. Може да беше тъп, но не и олигофрен.

Върна в някогашния директорски кабинет. Джо се беше събудил и ревеше като заклан. Плачът му обаче не ужасяваше Блейз като преди. Преоблече детенцето, навлече му зеленото якенце и го сложи на пода, за да раздвижи крайниците си. Дребосъчето се опита да пълзи, междувременно Блейз отвори едно бурканче с телешко. Не намери проклетата лъжица — бе сигурен, че след време ще изскочи отнякъде, както ставаше с повечето предмети — и се наложи да храни бебето с показалеца си. Зарадва се, щом видя, че през нощта му е пораснало още едно зъбче. Вече имаше цели три.

— Съжалявам, задето храната ти е студена — промърмори. — Но за после ще измисля нещо, става ли?

Ала Джо явно не се вълнуваше особено от този факт, защото си хапна с голям апетит. Едва после заплака. Блейз знаеше, че го боли стомахчето — вече се бе научил да различава плача, предизвикан от стомашни болки, плача от зъбобол и онзи, с който бебчето сякаш казваше, че е уморено. Вдигна го на рамото си и се разходи с него из стаята, като го галеше по гърба и му гукаше. Само че бебето продължаваше да плаче, затова излезе в студения коридор, без да престава да му гука. Джо затрепери, но не млъкна, затова Блейз го загърна с одеяло и метна края върху главицата му като качулка.

Качи се на третия етаж и влезе в стая номер седем, където за пръв път се бе срещнал с Мартин Козлоу в часа по аритметика. Тук бяха останали три чина, скупчени в ъгъла. На най-горния, сред издълбаните сърца, мъжки и женски полови органи и цинични предложения за орален и анален секс, той видя инициалите КБ, изписани с печатни букви от неговата собствена ръка.

Свали ръкавиците си и като омагьосан прокара пръсти по улейчетата в дървото. На този чин бе седяло момче, което той едва си спомняше. Невероятно. По някакъв странен начин това го накара да се замисли за самотните птици, накацали върху телефонните кабели. Тъжно. Инициалите бяха издълбани отдавна, много отдавна, и почти се бяха заличили. Дървото ги беше погълнало, бяха станали част от него.

Стори му се, че чу някакъв кикот зад себе си, и рязко се обърна.

— Джордж?

Никакъв отговор. Думата отекна в стените, сякаш Джордж му се подиграваше. Казваше му, че няма да получи никакви пари, че няма да получи нищо, освен тази стая. Стаята, в която бе познал само унижение и страх. Стаята, в която бе доказал своята неспособност да учи.

Джо се размърда и кихна. Нослето му бе почервеняло. Отново заплака. Плачът му се стори на Блейз необичайно тих за тази студена и пуста сграда. Влажните тухли като че ли го всмукваха.

— Гуу-гуу — заутешава го той. — Всичко е наред, не плачи. Аз съм тук, при теб. Всичко е наред. Ти си добре. Аз съм добре.

Мъничето отново потрепери и Блейз реши да го занесе в кабинета на Козльото, да го сложи в люлката до камината и да го завие с още едно одеяло.

— Всичко е наред, бебчо, всичко е наред. Аз съм до теб и ти си добре. Малкото ми сладурче е добре.

Само че Джо продължи да плаче, докато се измори, скоро след това заваля сняг.