Стивън Кинг
Огън (7) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Шеста глава

На другата сутрин Блейз се събуди и видя, че снегът е натрупал почти до покрива на хижата, а огънят е изгаснал. Щом стъпи на ледения под, мехурът му се сви. Намръщи се и тръгна на пръсти към тоалетната, при всяко издишване от устата му излизаха облачета белезникава пара. Облекчи се, доволно въздъхна, изтръска последните капки и пусна мощна пръдня.

По-мощен обаче бе вятърът, който фучеше около къщата с такава ярост, че боровете отвън се привеждаха като мършави оплаквачки на погребение.

Блейз се облече, отвори задната врата и си запробива път към купчината дърва под навеса. Алеята беше заличена, снегът премрежваше погледа му. Беше прекрасно. Прекрасен бе и зърнестият сняг, с които вятърът го зашлевяваше при всяка крачка.

Отопляваха хижата с масивни дъбови цепеници. Блейз нарами няколко, спря пред вратата, колкото да изтупа снега от обувките си, и влезе обратно в хижата. Разпали огъня, без да сваля шубата си, наля вода в кафеничето и сложи две чашки на масата.

Спря и се навъси. Нещо беше пропуснал.

Парите! Така и не ги беше преброил.

Понечи да отиде в другата стая, но се сепна, като чу гласа на Джордж, който беше в тоалетната.

— Тъпак!

— Джордж, аз…

— Джордж, аз съм тъпак. Можеш ли да го кажеш?

— Аз…

— Не. Кажи: „Джордж, аз съм тъпак, който забрави да нахлузи чорап на главата си.“

— Взех па…

— Кажи го.

— Джордж, аз съм тъпак. Забравих.

— Какво забрави?

— Забравих да си сложа чорап на главата.

— Сега го кажи цялото.

— Джордж, аз съм тъпак, който забрави да си сложи чорап на главата.

— А сега кажи: „Джордж, аз съм тъпак, който иска да го хванат.“

— Не! Не е вярно! Лъжа е, Джордж!

— Според мен пък си е точно тъй. Искаш да те пипнат, да те пратят в „Шоушенк“ и да бачкаш в пералнята. Това е истината, цялата истина и само истината. Голата истина. Тъп си като галош. Това е истината.

— Не, бе, Джордж. Честно.

— Тръгвам си.

— Не! — Паниката го задуши. Беше като ръкава на старата фланелена риза, която баща му веднъж натика в устата му, за да заглуши виковете му. — Недей, забравих, аз съм тъпак, ако не си ти, забравям какво трябва да купя…

— Бъди щастлив, Блейзър! — каза Джордж и макар още да беше в тоалетната, гласът му постепенно стихваше. — Бъди щастлив, като те гепят и те пратят да гладиш шибаните чаршафи.

— Ще правя всичко, което ми казваш! Няма пак да се издъня!

Мълчание. Блейз си помисли, че Джордж си е отишъл, но отново чу гласа му:

— Може и да се върна. Ама не ми се вярва.

— Джордж! Джордж?

Кафето завря. Блейз напълни едната чашка и отиде в спалнята. Кафявият плик с парите беше под матрака откъм страната на Джордж. Той изсипа съдържанието му върху чаршафа, който все забравяше да смени през трите месеца, откакто Джордж бе умрял.

Плячката от семейното магазинче беше двеста и шейсет долара. В портфейла на студента имаше още осемдесет. Предостатъчно, за да купи…

Какво? Какво трябваше да купи?

Пеленки. Точно така. Щом ще отвличаш пеленаче, трябва да се запасиш с пеленки. И с други неща естествено. Обаче не можеше да се сети какви точно бяха тези „други неща“…

— Какво друго трябваше да купя, Джордж? — подхвърли, надявайки се да изненада партньора си и той да му отговори. Джордж обаче не се хвана на въдицата, а смотолеви:

— Може и да се върна. Ама не ми се вярва.

Блейз върна парите в кафявия плик и реши да замени портфейла на колежанчето със своя, който беше овехтял и одраскан. Вътре имаше две омазнени еднодоларови банкноти, избеляла фотография на прегърнатите му родители и снимка, която си беше направил с единствения си приятел от „Хетън Хаус“ Джон Челцмън. Там пазеше и късметлийската монета от петдесет цента с изображението на Кенеди, касова бележка за автомобилно гърне (от времето, когато двамата с Джордж имаха раздрънкан понтиак „Боунвил“) и сгъната моментална фотография.

От нея го гледаше Джордж и се усмихваше. Беше примижал, защото слънцето го заслепяваше. Носеше дънки и работни ботуши. Както винаги шапката му беше килната наляво — твърдеше, че така повече му върви.

* * *

Бяха правили доста удари и повечето — най-доходните — не им костваха почти никакви усилия. Понякога залагаха на измамата, друг път — на алчността или на страха. Джордж ги наричаше „бързи далавери“. А онези, при които използваха сплашване, бяха „бързи бъз-далавери“.

— Обичам простичките неща — казваше Джордж. — Защо обичам простичките неща, Блейз?

— Защото са им малко подвижните чаркове.

— Именно! Малко са им подвижните чаркове.

При най-успешните бързи бъз-далавери Джордж се обличаше „бая крещящо“, както сам казваше, и обикаляше определени бостънски барове. Не бяха заведения за хомосексуалисти, нито за хетеросексуални. Джордж ги наричаше „сиви“. И неизменно набелязаната жертва сама попадаше в капана, без Джордж да я примамва. Веднъж-дваж Блейз се бе замислял по този въпрос (доколкото бе способен да мисли), но така и не разбра каква е причината.

Джордж имаше нюх за прикритите педали и бисексуалните типове, които един-два пъти месечно търсеха сексуални приключения, като предварително пъхаха в портфейлите си венчалните си халки. Търговци на едро, застрахователни агенти, училищни администратори, млади банкови чиновници… Джордж твърдеше, че ги надушва. Неизменно успяваше да ги предразположи, помагаше им да преодолеят срамежливостта и да намерят точните думи. После подхвърляше, че е отседнал в приличен хотел. Не шикозен, а приличен. Дискретен и безопасен.

Ставаше дума за „Импириъл“, намиращ се недалеч от Китайския квартал. Джордж и Блейз имаха уговорка с портиера от втората смяна и шефа на пиколата. Винаги вземаха стая в дъното на коридора, а съседните помещения трябваше да са празни.

От три следобед до единайсет вечерта Блейз киснеше във фоайето на хотела. Носеше дрехи, каквито иначе не би облякъл за нищо на света. Косата му беше зализана с брилянтин. Докато чакаше, разглеждаше комикси и времето минаваше неусетно.

Доказателство за гениалността на Джордж бе фактът, че жертвата му никога не нервничеше. Изгаряше от нетърпение, обаче не проявяваше нервност. Блейз изчакваше петнайсет минути, после се качваше в стаята.

— Не мисли, че влизаш в хотелска стая — напътстваше го Джордж. — Представяй си, че излизаш на сцената. Баламурникът е единственият, който не знае, че това е представление.

Блейз отваряше вратата със собствения си ключ и излизаше на сцената с репликата:

— Ханк, скъпи, толкова се радвам, че съм при теб! — После „побесняваше от гняв“, което му се удаваше доста добре, макар не и според холивудските стандарти: — Господи, не! Ще го убия! Ще го убия!

Хвърляше се към леглото, на което баламурникът трепереше от ужас (обикновено жертвите вече бяха само по чорапи). Джордж се хвърляше между лапнишарана и разяреното си „гадже“. „Спукана ми е работата“ — мислеше си жертвата, ако все още можеше да мисли. И сапунената опера започваше.

Джордж: — Дейна, чуй ме… не е, каквото си мислиш…

Блейз: — Ще го убия! Махай се, ще го убия! Ще го хвърля през прозореца!

(Баламата запищяваше от ужас при мисълта, че ще полети от десетия етаж.)

Джордж: — Моля те, чакай да ти обясня.

Блейз: — Ще му откъсна топките!

(Лапнишаранът започваше да моли да пощадят живота и мъжествеността му, невинаги в този ред.)

Джордж: — Не, няма. Слизаш във фоайето и ме чакаш там.

Блейз отново се хвърляше към жертвата. Джордж успяваше да го удържи — естествено на косъм. Междувременно Блейз изваждаше портфейла от панталона на балъка.

Блейз: — Знам ти името и адреса, кучко! Ще се обадя на жена ти!

В този момент повечето жертви забравяха заплахата, надвиснала над живота и сексуалното им оборудване, вълнуваха ги само святата семейна чест и мнението на съседите. Според Блейз подобна реакция бе доста странна, но винаги ставаше така. Портфейлът осигуряваше допълнителна информация. Балъкът беше казал на Джордж, че е Бил Смит от Ню Рошел, а всъщност беше Дан Донахю от Бруклин.

Междувременно представлението се подновяваше — шоуто трябваше да продължи.

Джордж: — Чакай ме във фоайето, Дейна, не ми прави въртели.

Блейз: — Не!

Джордж: — Чакай ме долу, иначе няма да ти проговоря. Писна ми от истериите ти, не съм ти собственост!

Блейз злобно поглеждаше лапнишарана и си тръгваше, притиснал портфейла към гърдите си, мърморейки страховити заплахи.

Щом вратата се затвореше, балъкът едва не целуваше краката на Джордж. Искаше на всяка цена да си получи портфейла си и бе готов на всичко. Парите нямали никакво значение, но документите… „Ако Сали разбере… или синът ми! О, Господи, само детето да не научи…“

Джордж го успокояваше, и то много умело. Казваше му, че двамата с Дейна може да се разберат. По дяволите, със сигурност ще се разберат. Ще го изчака да се успокои, после ще си поговори с него насаме. Ще му обясни как стоят нещата. И ще гушне голямото ревниво момче.

Блейз, разбира се, не чакаше във фоайето, а в стая на втория етаж. Двамата с Джордж преброяваха парите. Най-ниският им резултат бе четирийсет и три долара. Най-добрият — петстотин и петдесет, открити в портфейла на изпълнителния директор на верига магазини за хранителни стоки.

Даваха на баламурника достатъчно време да започне да се зарича, че никога вече няма да помисли за сексуална забежка. Джордж му даваше достатъчно време. Знаеше с точност до секундата колко да изчака, сякаш в главата му имаше часовник, настроен индивидуално за всяка жертва. Накрая се връщаше при него, подаваше му портфейла и казваше, че ревнивото момче се вслушало в гласа на разума, но категорично отказало да върне парите. Едва го убедил да не взима кредитните карти. Много съжалявал.

Ала на лапнишарана изобщо не му беше до парите. Набързо преглеждаше съдържанието на портфейла, за да се увери, че шофьорската му книжка, картите за здравна и социална осигуровка и снимките са си там. Слава богу, там бяха. По-беден, но доста по-мъдър, той се обличаше и излиза на пръсти от стаята, съжалявайки с цялата си душа, задето се е родил с топки.

Цели четири години двамата действаха съгласно този сценарий и не се издъниха нито веднъж. Нямаха и проблеми с полицията. Макар да не блестеше с интелект, Блейз се оказа доста добър актьор. Стигаше му да си представи, че балъкът убеждава Джордж (втория истински приятел, когото бе имал през живота си) колко тъп и безполезен е Блейз и че с него Джордж само си хаби времето и таланта. И не само че е загубен, ами носи и нещастие. Представеше ли си го, наистина го обземаше ярост и ако не беше Джордж, той би строшил ръцете на баламата. Дори би го убил.

* * *

Докато въртеше между пръстите си моменталната снимка, Блейз се почувства някак изпразнен. Също като в онези моменти, когато съзерцаваше небето и погледът му се спираше или на звездите, или на птица, кацнала върху телефонните жици. Джордж вече го нямаше, а самият той си оставаше глупак. Бе нагазил с двата крака и измъкване нямаше.

Освен ако… ако не докажеше на Джордж, че има достатъчно ум да довърши започнатото. И че не иска да го хванат. Което означаваше какво?

Означаваше пелени. Пелени и още нещо. Господи, какво още?

Блейз се опита да си спомни, от напрежението съзнанието му се замъгли. Мисли през цялата сутрин, задавяна от неспирно валящия сняг.