Стивън Кинг
Огън (22) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Двайсет и първа глава

Албърт Стърлинг дремеше на едно от огромните кресла в кабинета на Джерард. В небето се прокраднаха първите отблясъци на зората. Започваше новият ден — първи февруари.

На вратата се почука. Стърлинг отвори очи. На прага стоеше Грейнджър.

— Май попаднахме на нещо.

— Казвай.

— Блейздел е израснал в сиропиталище… или приют, все тая — наречен „Хетън Хаус“. Намира се в района, откъдето се е обадил.

Стърлинг се изправи.

— Още ли функционира?

— Не. Закрили са го преди петнайсет години.

— Кой живее там?

— Никой. Общината продала сградата на някаква фирма да я ползва за училище. В крайна сметка фирмата фалирала и сградата пак станала общинска собственост. Оттогава пустее.

— Бас държа, че е там — промърмори Стърлинг. Беше само предчувствие, но му се струваше, че е на прав път. Не се съмняваше, че тази сутрин ще пипнат мръсника и всичките му съучастници. — Обади се на щатската полиция. Искам двайсет патрулни, минимум двайсет, плюс ние двамата. — Внезапно се замисли. — И Франкленд. Изкарай го от кабинета.

— Сигурно още спи…

— Не ме интересува, изкарай го. И кажи на Норман да си довлече задника тук. Ще дежури на телефона.

— Сигурен ли си, че трябва да…

— Да. Блейздел е престъпник, малоумен и мързеливец. — Убеждението, че всички престъпници са мързеливи, бе непоклатима догма в персоналната църква на Албърт Стърлинг. — Къде другаде би могъл да е? — Той погледна часовника си. Беше шест без четвърт. — Дано детето е още живо, макар да се съмнявам.

* * *

Блейз се събуди в шест и петнайсет. Обърна се по хълбок, за да види как е Джо, който бе спал цялата нощ до него. Явно се беше стоплил и изглеждаше по-добре. Кожата му беше хладна, хриповете при вдишване и издишване почти не се чуваха. Само на страните му пламтяха алени петна. Блейз пъхна пръст в устата му (Джо тутакси го засмука) и напипа нова подутина отляво на венеца. Натисна я, Джо застена насън и рязко извърна глава.

— Проклети зъби — прошепна Блейз. Погледна челото на мъничето. Раната беше хванала коричка, едва ли щеше да остане белег. Това го зарадва. Челото на човека е изложено на показ през целия му живот. От опит знаеше колко е гадно да имаш белег тъкмо там.

Бе приключил огледа, ала като омагьосан се взираше в лицето на момченцето. Като се изключи назъбената рана, кожата на бебето беше идеална. Бяла, но с лек маслинов оттенък. Джо никога нямаше да изгори на слънцето, само щеше да добие шоколадов загар. „Ако седи повечко време на плажа, хората може да го вземат за негър“ — помисли си Блейз и се усмихна. Той самият ставаше червен като рак. Клепачите на Джо бяха синкави, а когато бяха полуотворени, под тях проблясваха сини дъги.

Хвана ръчичката на бебчето. Малките пръстчета мигом стиснаха кутрето му. Блейз си каза, че когато порасне, Джо ще има големи ръце. Навярно някой ден щяха да държат дърводелски чук или гаечен ключ. А защо не и художническа четка?

Потръпна, като се замисли за бъдещето на детето. Прииска му се да го събуди. И защо? За да зърне как Джо отваря очички и го поглежда. Кой можеше да каже какво ще видят тези очи през идните години? Те обаче си оставаха затворени. Животът на Джо си оставаше затворен. Беше като изумителна завладяваща книга, написана със симпатично мастило. Блейз осъзна, че парите изобщо не го вълнуват, че изобщо не са му притрябвали. Искаше му се друго — да види какви думи ще се появят на тези страници. Какви картинки.

Целуна бебето по челото, като внимаваше да не засегне раната, отметна одеялото и отиде до прозореца. Снегът продължаваше да вали, зад стъклото се простираше безкрайна белота — въздух и земя в ослепително бяла прегръдка. През нощта снежната покривка бе достигнала поне двайсет сантиметра. И снегът май нямаше намерение да спре.

„Почти са те спипали, Блейз.“

Рязко се извърна.

— Джордж? — извика тихичко. — Ти ли си, Джордж?

Джордж го нямаше. Въобразил си беше, че чува гласа му. Но откъде се беше взела тази мисъл?

Отново погледна през прозореца, замисли се и смръщи обезобразеното си чело. Те вече знаеха кой е. Постъпи като кръгъл глупак, когато каза на телефонистката истинското си име, и сякаш това не бе достатъчно, ами добави и „младши“. Мислеше се за голям умник, а се оказа пълен тъпанар. За пореден път. Глупостта беше като затвор, от който е невъзможно да се избяга. Колкото и примерно да е поведението ти, оставаш там до края на живота си.

Джордж би го скъсал от подигравки. Навярно щеше да каже: „Бас държа, че в момента се ровят в твоето минало. Изучават внимателно всички хитове на Клейтън Блейздел младши.“ Да, сигурно беше така. Сигурно бяха прочели за религиозната далавера, за пребиваването му в Изправителния център в Южен Портланд, за дългите години в „Хетън Хаус“…

Изведнъж в съзнанието му като метеор префуча тревожна мисъл: „В момента съм в «Хетън Хаус»!“

Панически се огледа, сякаш да се увери, че наистина е в бившия приют.

„Почти са те спипали, Блейз.“

Отново се почувства като звяр, около който ловците стесняват смъртоносния си обръч. Сети се за бялата стая за разпити, за изгарящата нужда да се облекчи, за въпросите, които изстрелваха към него, без да му дадат време за размисъл… Този път нямаше да го съдят в малка полупразна зала. Този път на процеса нямаше да има и едно празно място. После го очакваше доживотен затвор. И карцер всеки път, когато вдигнеше патърдия.

Мисълта за това го ужаси, ала още по-страшно бе друго — въоръжените полицаи щяха да нахълтат и да му отнемат Джо. Неговият Джо.

Въпреки студа по лицето и под мишниците му изби пот.

„Ти си жалък неудачник. Когато порасне, той ще те намрази от дъното на душата си. Те ще имат грижата.“

Не беше Джордж. Мисълта си беше негова, съзнанието му нашепваше самата истина.

Напрягаше всичките си сили, за да накара мозъка си да се размърда, да измисли някакъв план. Все имаше някакво място, където да се скрие. Само трябваше да се сети за него!

Джо се размърда, ала Блейз не му обърна внимание. Място, където да се скрие. Безопасно място. Тайно местенце, където няма да го открият. Място, за което не знаеше дори Джордж; място, където…

Внезапно го осени.

Обърна се към леглото. Джо беше отворил очички. Щом зърна Блейз, се усмихна и доволно засмука палеца си.

— Трябва да хапнеш, Джо. Бързо. По петите ни са, но ми хрумна нещо.

Даде му кашичка от месо и сирене. Обикновено бебето омиташе по цяло бурканче наведнъж, ала сега започна да върти глава след петата лъжичка. Блейз се опита да му даде още една лъжичка, но бебето заплака. Блейз се отказа и му даде шишенцето. Джо го сграбчи и засука жадно. За съжаление оставаха само три шишенца, обаче сега не беше моментът да се тревожи за храната на Джо.

Блейз заснова из кабинета и засъбира най-необходимото. Отвори опаковка памперси и започна да ги тъпче под ризата си, докато заприлича на дебелак от пътуващ цирк.

После коленичи и се зае да облече Джо колкото е възможно по-топло. Сложи му две фланелки, два чифта гащички, пуловер, плетената шапчица. Дребосъчето негодуващо ревна. Блейз не му обърна внимание. Щом го навлече, направи нещо като пашкул от две одеяла и пъхна Джо вътре.

Лицето на бебето бе станало пурпурно от ярост. Воплите му се носеха из коридора, докато Блейз тичаше към стълбището. Щом се озова до входната врата, нахлупи шапката си на главата на Джо, без да пропусне да я завърти наляво. После излезе сред сипещия се сняг.

* * *

Прекоси задния двор и тромаво прескочи бетонния зид. От другата страна се намираше Градината на победата. Сега там растяха само храсти (над снега се подаваха връхчетата на клонките им) и хилави борчета, изникнали от донесени от вятъра семена. Блейз тичаше, притиснал детето към гърдите си. Джо бе престанал да плаче, но се задъхваше — очевидно мразовитият въздух пареше гърлото му.

В дъното на Градината на победата се издигаше стена от масивни четвъртити камъни. Някои бяха изпопадали и на местата им зееха големи отвори. Блейз се провря през един и тичешком се спусна по стръмния склон. Всяка негова стъпка се придружаваше от фонтани снежен прашец. В низината имаше горичка, ала преди трийсет и пет — четирийсет години на това място се бе разразил страшен пожар. Впоследствие дърветата и храстите бяха израснали отново, борейки се отчаяно за място под слънцето. Навсякъде се търкаляха повалени стволове, сега повечето бяха скрити под снега, затова Блейз забави крачка, въпреки че всяка секунда бе решаваща. Под напора на ураганния вятър дърветата протестиращо проскърцваха.

Джо захленчи. Звуците бяха гърлени, сякаш бебето се задушаваше.

— Всичко е наред — прошепна Блейз. — Почти стигнахме.

Съмняваше се, че телената ограда още е там, и се изненада, когато се препъна в нея. Снегът почти я бе затрупал, затова я забеляза в последния момент. Прекрачи я внимателно и продължи надолу през падината. Вятърът продължаваше да фучи зловещо.

— Тук някъде беше… — промърмори Блейз. — Някъде тук…

Върна се и се загледа в стърчащите корени и камарата камънаци. Паниката започна да го задушава. Знаеше, че студът вече се промушваше през одеялата и дрехите на Джо.

Май онова място беше по-надолу.

Отново заслиза по склона, подхлъзна се и падна по гръб, но пак не изпусна дребосъчето. Жегна го болка в десния глезен, сякаш бяха подпалили плътта му. Изведнъж осъзна, че се взира в триъгълна сянка между две големи заоблени скали, напомнящи женски гърди. Забърза към тях, притискайки Джо към себе си. Да, ето я. Да, да, да. Наведе глава, сниши се и влезе в пещерата.

Вътре беше тъмно, влажно и учудващо топло. Краката му затънаха в килим от борови клонки. Стори му се, че внезапно се е озовал в миналото. С Джон Челцмън бяха довлекли клонките тук, след като случайно откриха пещерата, нарушавайки заповедта на директора да не напускат територията на „Хетън Хаус“.

Положи детето върху ложето от клони, порови из джоба си, извади кутийката кибрит, която винаги държеше там, и запали една клечка. Мъждукащата светлинка освети написа на стената.

„Джони Си и Клей Блейздел. 15 август. Трета година в ада.“

Беше написан с дим от запалена свещ.

Побиха го тръпки (но не от студ — какъв ти студ на това място) и той загаси клечката.

Джо се взираше в него от импровизираното си легло. Задъхваше се, погледът му бе изплашен. След малко престана да се задъхва.

— Господи, какво ти е? — възкликна Блейз. Каменните стени върнаха гласа му и го забиха в мозъка му. — Какво има? Какво…

Внезапно се сети. Одеялата. Беше ги затегнал твърде здраво, когато положи дребосъчето на земята, и сега то не можеше да диша. Ръцете му трепереха, докато ги разхлабваше. Джо вдъхна влажния пещерен въздух и заплака. Звукът беше като скимтене на котенце.

Блейз извади изпод ризата си един памперс, взе шише с мляко. Опита се да пъхне биберона в устата на Джо, ала той извърна глава.

— Тогава ще чакаш — отсече Блейз. — Няма друг начин.

Нахлупи шапката си, завъртя я наляво и излезе от пещерата.

* * *

Грабна наръч съчки, натъпка в джобовете си гнили листа за подпалки. Върна се в пещерата и накладе огън. Димът излизаше през малката пукнатина над входа. Нямаше опасност някой да го види, докато духаше вятър и валеше сняг.

Пъхаше клонче след клонче, докато огънят се разгоря. Седна отстрани и сложи Джо на скута си, за да го стопли. Детето вече дишаше почти нормално, обаче хриповете още се чуваха.

— Трябва да те заведем при чичо доктор — каза му Блейз. — Веднъж да се измъкнем оттук, той ще те излекува и ще станеш нов-новеничък.

Мъничето му се усмихна и показа новото си зъбче. Блейз също се ухили, но от облекчение. Каза си, че щом дребосъчето се усмихва, значи не е толкова зле. Подаде му показалеца си и бебчето го стисна с малката си ръчичка.

— Дай лапа, братле — засмя се исполинът. Извади от джоба на шубата си едно от студените шишенца, почисти полепналите гнили листа и го сложи до огъня, за да го затопли. Навън вятърът виеше и фучеше, но в пещерата ставаше все по-топло и уютно. Блейз съжали, че не се сети по-рано за това убежище. Тук беше по-добре, отколкото в „Хетън Хаус“. Съжали, че първо отиде в сиропиталището. Джордж би казал, че там има лоша аура.

— Ти няма да си спомняш приюта, нали, братле? — подхвърли на Джо и му даде шишето, което вече се беше затоплило. Този път дребосъчето изгълта всичко. Докато пресушаваше последните капки, погледът му се зарея и Блейз разбра какво трябва да стори. Облегна го на рамото си и го залюля. Пеленачето се оригна и загука на своя неразбираем език. По едно време притихна, очичките му се затвориха. Блейз вече бе свикнал с навиците му. Знаеше, че мъничето ще поспи около четирийсет и пет минути, може би дори час, после няма да миряса.

Не му се искаше да го оставя, особено след случилото се предишната вечер, но знаеше, че се налага. Интуицията му нашепваше, че няма избор. Сложи Джо върху едно одеяло, покри го с второ и притисна горното с няколко големи камъка. Мислеше… надяваше се, че дори и да се събуди, детето ще се върти насам-натам, но няма как да изпълзи.

Излезе от пещерата и се върна в „Хетън Хаус“, следвайки отпечатъците от стъпките си, почти заличени от падащия сняг. Ускори крачка и щом излезе от клисурата, затича. Беше седем и петнайсет.

* * *

Докато Блейз затопляше шишенцето, за да нахрани Джо, Стърлинг седеше в джипа, с който участваше в операцията по залавянето на престъпника и спасението на бебето. Зад волана бе един от местните патрулни полицаи. Без шапка полицаят изглеждаше като морски пехотинец след първото си подстригване. Според Стърлинг всички щатски ченгета приличаха на морски пехотинци, а повечето агенти на ФБР — на адвокати или счетоводители, което им пасваше, понеже…

Той сграбчи реещите се мисли и ги накара да се приземят.

— Тоя звяр не може ли да върви по-бързо?

— Може естествено — отвърна патрулният. — Ако искате да си вадим зъбите от преспите…

— Защо ми държиш такъв тон?

— Мразя това време — измърмори полицаят. — Проклета буря. Пътят е като пързалка.

— Добре — въздъхна Стърлинг и си погледна часовника. — Колко остава до Къмбърланд?

— Двайсет и три километра.

— А като време?

Патрулният вдигна рамене:

— Двайсет и пет минути?

Агентът изсумтя. Това беше „съвместна операция“ на Бюрото и полицията на щата Мейн, а единственото, което Стърлинг ненавиждаше повече от „съвместните операции“, беше посещението при зъболекар. Когато в дадена акция се включваха местните правозащитни органи, възможността за провал рязко нарастваше. А при „съвместна операция“ неуспехът не бе възможен, а твърде вероятен. Имаше ли нещо по-лошо? О, да — да се возиш с псевдоморски пехотинец, който не смее да кара с повече от шейсет километра в час.

Размърда се на седалката и ръкохватката на пистолета се заби в кръста му. Винаги го носеше отзад, затъкнат в колана. Доверяваше се само на три неща — на оръжието си, на Бюрото и на нюха си. А нюхът му беше като на опитно ловно куче — например птичар. Добре обученият птичар не само надушваше яребицата или фазана в храстите, а долавяше страха на плячката и разбираше как и кога този страх ще я накара да излети. Добрият птичар знаеше с точност до секундата в кой момент желанието да изпърха с криле ще вземе превес над стремежа й да остане в скривалището си.

Блейздел също се намираше в скривалището си — вероятно в изоставеното сиропиталище. Чудесно, само дето мръсникът по всяка вероятност щеше да избяга. Нюхът на Стърлинг му го подсказваше. Да, копелето нямаше криле, но пък имаше крака и можеше да тича бързо, както показваше горчивият им опит.

Агентът все повече се убеждаваше, че Блейз действа самостоятелно. Ако имаше съучастник (който бе планирал похищението, както първоначално си мислеха), то вече щяха да са чули за него най-малкото защото Блейздел беше тъп като галош. Не, по всяка вероятност той бе сам и се криеше в старото сиропиталище („Също като гълъб, който винаги се връща в гълъбарника“ — помисли си той), уверен, че няма да го търсят там. Може би щяха да го спипат по бели гащи.

Само дето Блейздел бе изнервен и от него можеше да се очаква всичко.

Погледна си часовника. Минаваше шест и половина.

Щяха да завардят триъгълен участък, намиращ се между шосе №9, местния път, известен като Луун Кът, и старото трасе за извозване на дървесина. След като всички участници в операцията заемеха позиции, обръчът щеше да се затегне, за да впримчи в жестокия си пръстен „Хетън Хаус“. Да, снегът им създаваше ужасни главоболия, но пък щеше да им осигури прикритие.

На теория беше добре, обаче…

— Не можеш ли да караш мааалко по-бързо? — провлачи Стърлинг. Знаеше, че не бива да дразни този човек, но не можа да се въздържи.

Полицаят се извърна да го погледне. Вгледа се в изпитото му лице и горящите очи и си помисли: „Бас държа, че нафуканото копеле смята да убие онзи нещастник.“

— Затегнете колана, Стърлинг.

— Затегнат е — тросна се агентът.

Патрулният въздъхна и настъпи газта.

* * *

В седем сутринта Стърлинг даде заповед за начало на операцията и хората му занастъпваха към „Хетън Хаус“. На места снежната покривка достигаше метър и двайсет, но полицаите продължаваха напред, поддържайки радиовръзка помежду си. Никой не се оплакваше. Животът на едно дете висеше на косъм. Неспирно валящият сняг само ги стимулираше допълнително. Изглеждаха като герои от архивен ням филм, от сълзлива мелодрама, в която злодеят бе известен от самото начало.

Стърлинг ръководеше операцията като опитен кукловод, който управлява всичките марионетки чрез радиостанция. Идващите от изток имаха най-лекия маршрут, ето защо им нареди да забавят темпото, за да синхронизират движението си с онези, които се придвижваха по шосе №9 и се спускаха от Луун Кът по хълма. Всъщност агентът искаше не само да обкръжат „Хетън Хаус“, а да надникнат във всеки храст и под всяко дърво, където можеше да се скрие неговата птичка.

— Стърлинг, Танър е. Чуваш ли ме?

— Да, Танър. Говори.

— Намираме се в началото на пътя, водещ към сиропиталището. Пътят е преграден с верига, но катинарът е счупен. Значи онзи е вътре. Край.

— Разбрано. — Напрежението на Стърлинг нарастваше и въпреки студа потта избиваше по слабините и под мишниците му. — Виждате ли следи от автомобилни гуми?

— Не, сър. Край.

— Продължавайте. Край.

Да, бяха го спипали. До този момент Стърлинг се боеше, че Клейтън Блейздел младши отново ще им избяга. Само че този път беше паднал в капана.

Той заговори в радиостанцията си и хората му запъхтяно си запробиваха път през снега.

* * *

Блейз се прехвърли през стената, отделяща Градината на победата от двора на „Хетън Хаус“, и се затича към вратата. Мислите се блъскаха в главата му като подплашени птички. Нервите му бяха като боси стъпала, вървящи по счупени стъкла. Думите на Джордж ехтяха в съзнанието му отново и отново: „Почти са те спипали, Блейз.“

Втурна нагоре по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж, влетя в директорския кабинет и започна да хвърля в люлката дрешки, храна, шишенца… Грабна я, профуча надолу по стълбите и затича към пещерата.

Беше седем и половина сутринта.

* * *

Часът беше седем и половина.

— Внимание — каза Стърлинг в радиостанцията. — Моля, спрете за малко. Грейнджър? Брус? Чуваш ли ме?

В гласа, който му отговори, се доловиха нотки на извинение:

— Тук е Корлис.

— Корлис? Трябва ми Брус. Край.

— Агент Грейнджър лежи на снега, сър. Мисли, че си е счупил крака. Край?

— Какво?

— По пътя има камари сухи клони, сър. Той се спъна и падна. Какво да правим, сър? Край.

Времето летеше. Стърлинг си представи грамаден пясъчен часовник, пълен със сняг. Блейздел се шмугна през тясната част и се изплъзна. На шейна.

— Шинирайте му крака с дъсчици, завийте го с одеяло и му оставете радиостанцията. Край.

— Слушам, сър. Искате ли да говорите с него? Край?

— Не. Продължете напред. Край.

— Слушам, сър. Край.

— Отлично. До всички командири — ускорете темпото. Край.

* * *

Останал без дъх, Блейз тичаше през Градината на победата. Достигна полуразрушената каменна стена, прехвърли се през нея и по задник се плъзна по стръмния склон, притиснал люлката към гърдите си.

Изправи се и понечи да продължи нататък, но изведнъж спря. Остави люлката на снега и извади от колана си пистолета на Джордж. Не бе видял и чул нищичко, но знаеше.

Притаи се зад ствола на висок бор. Снежните стрелички се забиваха в лицето му, което започваше да се вкочанява. Не помръдваше, макар че не го сдържаше на едно място. Искаше му се час по-скоро да се върне при Джо, но разбираше, че трябва да стои неподвижен като статуя, да бъде силен и да чака.

Ами ако Джо се е измъкнал изпод одеялото и е допълзял до огъня?

„Не може да бъде — каза си. — Дори бебетата се боят от огъня.“

А ако е изпълзял от пещерата в снега? Ако измръзне до смърт, докато той, Блейз, стърчи като истукан?

„Не е замръзнал. Още спи. Само че кой знае колко още ще спи? Кой знае какво ще направи едно бебе? Ами ако вятърът промени посоката си и пещерата се изпълни с дим? А ти, Блейз, си единственият човек в радиус от три километра, може би дори шест…“

Не беше единственият. Наблизо имаше и още някой.

Само че в гората цареше тишина, нарушаваха я само воят на вятъра, проскърцването на дърветата и едва чутото съскане на падащия сняг.

Време беше да продължи.

Не. Ще стои тук и ще чака.

„Трябваше да убиеш фъстъка, както ти заръчах, Блейз.“

Джордж. Вече и в главата му. Господи!

„Не съм бил никъде другаде. Сега тръгвай!“

Блейз реши да го послуша. Обаче първо щеше да преброи до десет. Стигна до шест, когато някой се появи измежду дърветата малко по-надолу по склона. Патрулен полицай! Блейз не се изплаши. Нещо бе изпепелило страха му, изпълваше го непоклатимо спокойствие. Вълнуваха го само Джо и необходимостта да се грижи за Джо. Може би полицаят нямаше да го забележи, но щеше да види следите, което беше също толкова.

Прецени, че онзи ще мине вдясно от него, затова се премести малко наляво. Спомни си как заедно с Джон, Тоу и другите момчета играеха на каубои и индианци, на стражари и апаши. Стреляш с пистолет от съчка и бум! — врагът е мъртъв.

Един изстрел щеше да сложи край на всичко. Не се налагаше да убива или да рани някого. Звукът щеше да подплаши преследвачите. Вената на шията му запулсира.

Патрулният спря. Беше видял следите. Сигурно ги беше видял. Или бе зърнал шубата му, подаваща се иззад ствола на дървото. Блейз свали предпазителя на пистолета. Ако се стигнеше до стрелба, той щеше да даде първия изстрел.

Полицаят продължи нататък. От време на време поглеждаше надолу, но се взираше най-вече в храстите. Вече бе на петдесет метра от дървото, зад което се криеше Блейз. Не… по-близо…

Нейде вляво друг преследвач се натъкна на камара сухи клони и грозно изруга. Блейз изстина. Явно гората гъмжеше от полиция. Но ако… ако всички вървяха в една посока…

„Хетън“! Обкръжаваха „Хетън Хаус“! Естествено. Ако се добереше до пещерата, щеше да се изплъзне от обкръжението. На четири-пет километра разстояние навътре в гората беше пътят, по който минаваха камионите, натоварени с дървесина…

Полицаят се приближаваше. Блейз се плъзна още по-наляво зад ствола. Ако някой изскочеше от храстите, спукана му беше работата — веднага щяха да го забележат.

Преследвачът отмина дървото, снегът скриптеше под ботушите му. Чуваше дори как нещо подрънкваше в джобовете му — я монети, я ключове… Коланът му проскърцваше.

Блейз безшумно се измести встрани. И зачака. След секунда погледна отново и видя само гърба на преследвача. След миг онзи щеше да забележи следите.

Блейз излезе иззад дървото и тръгна към полицая, като се стараеше да се движи безшумно. Обърнал беше пистолета и го държеше за дулото.

Ченгето погледна надолу и видя следите. Вцепени се, после посегна към радиостанцията си. Блейз замахна с пистолета и е всичка сила го стовари върху главата му. Човекът изохка и залитна, но шапката му смекчи удара. Блейз отново замахна и този път го улучи в лявото слепоочие. Нещо изпука. Шапката се плъзна върху страната на полицая. Беше съвсем млад, почти юноша. Краката му се подкосиха и той падна сред облак пухкав сняг.

— Мръсници — изплака Блейз. — Защо не ме оставите на мира?

Хвана полицая под мишниците и го издърпа до големия бор. Облегна го на ствола и намести шапката на главата му. Нямаше много кръв, само че той знаеше колко силни са ръцете му. На шията на патрулния още се долавяше пулс, но съвсем слаб. Ако не намереха скоро младежа, той щеше умре. И какво от това? Защо бе хукнал да го преследва? Кой го караше да се меси в чужди работи?

Грабна люлката и продължи, докато стигна пещерата. Беше осем без четвърт. Дребосъчето още спеше и Блейз заплака отново, този път от облекчение. В пещерата беше студено — вятърът и снегът бяха изгасили огъня.

Той отново го разпали.

* * *

Специален агент Брус Грейнджър наблюдаваше как Блейз слезе по стръмния склон на клисурата и изчезна в пещерата. Лежеше в снега и стоически чакаше преследването да завърши и тъпите полицаи да го измъкнат от снега. Болката в крака беше нетърпима, отгоре на всичко се чувстваше като кръгъл глупак.

А ето че сега най-ненадейно беше ударил джакпота. Пресегна се за радиостанцията, която му бе оставил Корлис, и заговори:

— Грейнджър вика Стърлинг. Край.

Чу само шум. Някакво странно бръмчене.

— Албърт, тук Брус. Спешно е. Край.

Нямаше отговор.

Той стисна клепачи.

— Мамка му! — процеди. Отвори очи и запълзя към пещерата.

* * *

Осем и десет сутринта.

Албърт Стърлинг и двама полицаи извадиха оръжията си и влязоха в кабинета на Мартин Козлоу. Видяха смачкано на топка одеяло, две празни шишета с биберон и три празни бурканчета от кондензирано мляко, които изглеждаха така, сякаш някой ги е отварял с нож. И две празни опаковки от „Памперс“.

— Мамка му! — изкрещя Стърлинг. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Едва ли е отишъл далеч — отбеляза Франклин. — Няма кола. Пък и с бебето ще върви по-бавно.

— Да не говорим за кучешкия студ… — обади се някой от коридора. — Навън е минус десет градуса.

„Няма ли някой да ми каже нещо, което не знам?“ — помисли си Стърлинг.

Франклин се огледа.

— Къде е Корлис? Брад, виждал ли Корлис?

— Сигурно е на долния етаж.

— Връщаме се в гората — отсече Стърлинг. — Копелето се крие там.

Отекна изстрел. Звукът бе заглушен от снега, но със сигурност беше от изстрел.

Двамата се спогледаха. Времето сякаш спря, те безмълвно се взираха един в друг в продължение на пет секунди. Може би дори седем. После хукнаха към вратата.

* * *

Куршумът влетя в пещерата, докато Джо още спеше. На два пъти отскочи от стените, бръмчейки като ядосана пчела, и откърти късчета гранит, които се разлетяха във всички посоки. Блейз тъкмо се канеше да смени пеленката на бебето — чакаше ги дълъг път, нямаше къде да го преоблича в този студ.

Дребосъчето се събуди и заплака, размаха ръчички. Гранитно късче бе наранило личицето му.

Блейз видя кръвта и престана да мисли. Съзнанието му се изпълни с убийствена чернота. Изскочи от пещерата, закрещя и затича към мястото, откъдето беше дошъл изстрелът.