Стивън Кинг
Огън (2) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Първа глава

Джордж беше някъде в мрака. Блейз не го виждаше, но чуваше гласа му — ясен и отчетлив, груб и леко дрезгав, сякаш той вечно бе настинал. Явно като малък беше претърпял инцидент — тази история беше забулена в тайна, ала белегът върху адамовата му ябълка се виждаше отдалеч.

— Не тази, глупчо, не виждаш ли, че бронята е облепена със стикери? Избери шевролет или форд. Тъмносин или тъмнозелен. Модел отпреди две години — нито по-стар, нито по-нов. Те са най-безлични. И гледай да няма стикери.

Блейз отмина малката кола с лепенки на бронята и продължи нататък. Басовият тътен на музиката се чуваше дори тук, в далечния край на паркинга пред кръчмата. Беше събота вечер и заведението бе претъпкано. Навън обаче цареше кучешки студ, беше най-малко минус петнайсет градуса. Стигна дотук на стоп, но след четирийсет минути на открито ушите му замръзнаха. Беше си забравил шапката. Все забравяше по нещо. Понечи да извади ръце от джобовете си и да ги притисне до ушите си, ала Джордж не му позволи. Каза, че ушите му могат да измръзнат, но ръцете — в никакъв случай. Ушите не вършат работа, когато ще свързваш жички на късо, за да откраднеш кола.

— Ей там — обади се Джордж. — Вдясно от теб.

Блейз погледна натам и видя един сааб. С лепенка на бронята. Въобще не беше автомобилът, който търсеха.

— Тая е вляво — изсъска Джордж. — Казах вдясно, глупчо. С коя ръка си бъркаш в носа?

— Прощавай, Джордж.

Да, пак се беше издънил. Можеше да си бърка в носа и с двете ръце, обаче знаеше коя е дясната — тази, с която пишеше. Погледна я, извърна очи и видя тъмнозелен форд.

Тръгна към колата, като си даде вид, че изобщо не се интересува от нея. Погледна през рамо. Кръчмата се наричаше „Торбичката“ и там се събираха най-вече студенти от местния колеж. Тъпо название — така казваха на онова, дето ти се клати между краката. В петък и събота тук забиваше рокгрупа. Навярно вътре бе топло и купища мацки с къси поли танцуваха като обезумели. Изкушаваше се да влезе, да се поогледа…

— Какви ги вършиш? — просъска Джордж. — Разхождаш се по Комънуелт Авеню ли? И сляпата ми баба няма да се върже. Действай, чуваш ли?

— Добре, аз само…

— Да, бе, знам го твоето „само“. Не се отплесвай.

— Добре.

— Какъв си, юнако?

Блейз сведе глава и подсмръкна.

— Аз съм слабоумен.

Джордж твърдеше, че в това няма нищо срамно, обаче си бе неоспорим факт. Колкото и да се напъваш, няма да излъжеш никого, че си умен. Хората те поглеждат и веднага виждат истината — лампите светят, но вкъщи няма никого. Щом си малоумен, трябва бързо да си свършиш работата и веднага да се ометеш. Хванат ли те, изпяваш всичко, което знаеш, но никога не издаваш онези, които са били с теб. Сториш ли го, ченгетата ще те накарат да си кажеш и майчиното мляко. Джордж казваше, че малоумните бъкел не разбират от ментосване.

Блейз извади ръце от джобовете си и си раздвижи пръстите. Кокалчетата му изпукаха в мразовития въздух.

— Готов ли си, юнако? — попита Джордж.

— Да.

— Ще ида да си взема една бира. Ти действай.

В Блейз се надигна паника и го стисна за гърлото:

— Абе, не мога, не съм го правил… Само съм те гледал…

— Е, този път няма да гледаш, ами ще свършиш малко работа.

— Ама…

Той млъкна. Нямаше смисъл да продължи, освен ако не възнамеряваше да закрещи. Чуваше скърцането на утъпкания сняг под ботушите на Джордж, който вървеше към кръчмата. Скоро стъпките му бяха заглушени от басовия ритъм.

— Боже! — въздъхна Блейз. — Боже мой.

Пръстите му вече се вкочаняваха. При тази температура щяха да му се подчиняват не повече от пет минути. Може би по-малко. Приближи се до предната лява врата с надеждата, че ще е заключена. Тогава щеше да зареже форда, понеже оная джаджа, дето умните й викаха шперц, не беше у него, а у Джордж. Обаче собственикът на колата я бе оставил отключена. Блейз отвори вратата, пресегна се, намери ръчката за освобождаване на предния капак и я дръпна. После мина отпред, натисна езичето и вдигна капака.

Извади от джоба си малко фенерче, включи го и насочи лъча към мотора.

„Намери кабела за стартера.“

Видя какви ли не жици, напомнящи усукани спагети.

Стърчеше пред форда, едрите капки пот замръзваха по страните му. Положението не беше розово. Никак даже. Изведнъж му хрумна нещо. Не беше гениално, ала и бездруго рядко го осеняваха идеи, та появеше ли се някоя, трябваше да се вкопчи в нея. Върна се при вратата на шофьора и отново я отвори. Лампичката в купето се включи, но нямаше как да го избегне. Ако някой го видеше, щеше да си помисли, че има проблеми със запалването на двигателя. Че как иначе, при този кучешки студ… никой нямаше да се усъмни, нали така? Дори Джордж не би го наругал за светещата лампичка. Или поне нямаше да му се кара много.

Блейз спусна сенника, надявайки се (макар и да не му се вярваше), че ще изпадне резервният ключ. Някои хора го държаха точно там, само че единственото, което падна, беше смачкана обвивка от сладолед. Той надзърна в жабката. Беше пълна с книжа. Започна да ги загребва и да ги събаря на пода. Бе коленичил на седалката, от устата му излизаше пара. Сред книжата откри пакетче ментови дражета, ала ключове нямаше.

Стори му се, че чува гласа на Джордж: „Е, загубеняко, сега доволен ли си? Ще запалиш ли двигателя по моя си начин?“

Блейз се замисли. Предполагаше, че ще може да извади няколко жици и да ги съедини, както правеше Джордж, и да види какво ще се получи. Затвори вратата, наведе глава и се върна при вдигнатия преден капак. Изведнъж го осени друга идея. Върна се, отвори вратата, наведе се и вдигна стелката. Ключът беше отдолу. Нямаше надпис „Форд“ — нищо не пишеше, защото ключът беше дубликат, но явно беше за тази кола.

Блейз го взе и целуна студения метал.

„Незаключена врата — помисли си. — Незаключена врата и ключ под стелката. Май тази вечер не съм най-големият тъпанар, Джордж. Имало и по-тъпи от мен.“

Седна зад волана, затвори вратата, пъхна ключа в стартера (влезе като нож в масло) и осъзна, че не вижда паркинга заради вдигнатия капак. Набързо се огледа, за да се увери, че Джордж не идва насам да му помогне. Джордж никога не би го оставил да запали колата с вдигнат преден капак. Обаче го нямаше. На паркинга нямаше жива душа. Приличаше на тундра, осеяна с коли.

Той слезе от колата и затръшна капака. Върна се зад волана, пресегна се да затвори вратата и ръката му застина във въздуха. Ами Джордж? Дали да отиде в кръчмата и да го извика? Блейз се намръщи. Седеше с наведена глава, лампичката хвърляше жълтеникава светлина върху големите му длани.

„Абе, стига си се втелясвал“ — помисли си, вдигайки глава. — „Майната му на Джордж.“

— Майната ти, Джордж — изрече на глас. Джордж го бе оставил да се добере дотук на стоп, срещнаха се едва на проклетия паркинг и ето че отново го беше зарязал. Заряза го и го остави да свърши мръсната работа. Да, Блейз успя да намери ключа, ала само благодарение на тъпия късмет, който понякога се усмихва и на най-тъпите. Затова… майната му на Джордж. Да види какво е да висиш на шосето при минус петнайсет градуса и да чакаш някой да те качи.

Затръшна вратата, превключи на скорост и напусна паркинга. Щом излезе на шосето, настъпи педала на газта и фордът се втурна напред, задницата поднесе върху утъпкания сняг. Блейз удари спирачки, обхванат от паника. Какво правеше? Какво си въобразяваше? Че ще си тръгне без Джордж? Щяха да го спрат, преди да е изминал и пет километра. А може би щяха да го спрат още на първия светофар. Не можеше да си тръгне без Джордж.

„Но Джордж умря.“

Глупости. Нали преди малко беше тук? Отиде в кръчмата за бира.

„Умря, бе.“

— О, Джордж — изстена Блейз и се прегърби над волана. — О, Джордж, нали не си умрял!

Известно време поседя така. Двигателят на форда работеше като шевна машина. Нито тракаше, нито се давеше въпреки студа. Стрелката за горивото показваше, че резервоарът е почти пълен. В огледалото за обратно виждане димът от ауспуха изглеждаше като нарисуван — бял и застинал.

Джордж не бе излязъл от кръчмата. Не можеше да излезе, защото изобщо не бе влизал. Джордж беше мъртъв. Беше мъртъв от цели три месеца. Блейз затрепери.

Не след дълго успя да се вземе в ръце и отново подкара колата. Никой не го спря нито на първия светофар, нито на втория. Необезпокояван, излезе от града. Караше със седемдесет и пет километра в час, когато прекоси административната граница на селището. От време на време фордът поднасяше по заледените участъци, ала той изобщо не се притесняваше. От време оно беше свикнал да шофира по заледени пътища.

Щом напусна града, пришпори колата до деветдесет километра в час. Лъчите на фаровете опипваха платното с ярките си пръсти и се отразяваха в преспите от двете страни на пътя. Представяше си как някое студентче ще зяпне от изненада, когато заведе гаджето си до мястото, където бе паркирало своя форд. А момичето ще процеди: „Ти си кръгъл глупак. Повече няма да се шматкам с теб, да го знаеш.“

— Излизам — изрече Блейз. — Ако е студентка, ще каже „излизам“, а не „шматкам“.

Неволно се усмихна. Усмивката преобрази лицето му. Той включи радиото. Зазвуча рок. Блейз започна да върти копчето, докато не намери кънтри. Когато наближи съборетината си, вече припяваше с пълно гърло на музиката и съвсем бе забравил за Джордж.