Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blaze, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Адриан Лазаровски, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2018)
Издание:
Автор: Стивън Кинг
Заглавие: Огън
Преводач: Адриан Лазаровски
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Симолини‘94
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-349-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9312
История
- — Добавяне
Петнайсета глава
Блейз се събуди призори и отначало не разбра къде се намира. После всичко се върна на мястото си и той задъхано се просна на леглото. Завивките и чаршафът бяха подгизнали от пот. Господи, какъв ужасен сън!
Стана и отиде в кухнята да провери как е детето. Джо спеше дълбоко, нацупил устнички, сякаш обмисляше нещо изключително сериозно. Блейз се загледа с умиление в него. Запита се дали дребосъчето сънува шишенцето с биберона или майчината гръд.
Свари си кафе и седна на масата, както си беше по бельо. Вчерашният вестник лежеше сред купчината от изрезки, останали след съставянето на писмото до Джерардови. Блейз прочете отново статията за похищението и погледът му се спря на карето в долната част на втора страница: „Обръщение на бащата към похитителите, стр. 6“. Отгърна там и намери въпросното „обръщение“, напечатано с големи букви и заемащо половин страница, което гласеше:
КЪМ ХОРАТА, ПРИ КОИТО Е ДЕТЕТО НИ!
ЩЕ ИЗПЪЛНИМ ВСИЧКИ ВАШИ
ИСКАНИЯ ПРИ ЕДНО УСЛОВИЕ — ДА НИ
ПРЕДОСТАВИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА,
ЧЕ ДЖО Е ОЩЕ ЖИВ. ИМАМЕ ГАРАНЦИИ
ОТ ФЕДЕРАЛНОТО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ
(ФБР), ЧЕ СЛУЖИТЕЛИТЕ МУ НЯМА
ДА СЕ НАМЕСВАТ ПРИ ПОЛУЧАВАНЕТО
НА ОТКУПА, НО НИЕ ТРЯБВА ДА ИМАМЕ
ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ДЖО Е ЖИВ!
ТРИ ПЪТИ ДНЕВНО МУ ДАВАМЕ БЕБЕШКИ
ЗЕЛЕНЧУКОВИ КОНСЕРВИ И ПОЛОВИН
БУТИЛКА КОНДЕНЗИРАНО МЛЯКО,
СМЕСЕНО С ПРЕВАРЕНА ВОДА
В СЪОТНОШЕНИЕ 1:1.
МОЛЯ ВИ, НЕ МУ ПРИЧИНЯВАЙТЕ ЗЛО,
ЗАЩОТО МНОГО ГО ОБИЧАМЕ.
Блейз сгъна вестника. Чувстваше се тъжен почти както след като слушаше песента на Лорета Лин „Твоето добро момиче ще стане уличница“.
— Ку-ку! — провикна се Джордж от спалнята и Блейз стреснато подскочи:
— Шшшт, ще го събудиш!
— Глупости. Той не ме чува.
— Вярно. — Май беше така. — Какво означава „в сношение“, Джордж? Тук пише, че сместа трябва да се приготви в сношение едно към едно.
— Не е важно. Абе, тия наистина се тревожат за него, а? „Три пъти дневно му даваме консервирана бебешка храна и по половин бутилка… не му причинявайте зло, щото много, ама много го обичаме…“ Човече, по-голяма лигня отдавна не бях чувал!
— Гледай сега… — започна Блейз.
— Не, няма да гледам! Хич не ми казвай да гледам! Той е всичко, което имат, нали така? Тоя фъстък и още четирийсет милиона гущери! Трябва да вземем кинтите, а после да им изпратим фъстъка, накълцан на парчета. Първо кутрето на ръката, после палеца на крака, после…
— Джордж, млъкни! — Блейз ужасено притисна длан до устните си. Току-що бе заповядал на Джордж да млъкне. За какъв се мислеше? Какво му ставаше?
— Джордж?
Никакъв отговор.
— Джордж, извинявай. Ама и ти не биваше да ги говориш такива. — Той се насили да се усмихне. — Ще им върнем детето живо и здраво, нали? Такъв беше планът. Нали?
Джордж продължаваше да мълчи. Блейз почувства как го обзема паника.
— Джордж? Джордж, какво ти е?
Отново тишина, протяжна и напрегната. После — толкова тихо, сякаш му се беше сторило, сякаш това бяха просто мисли в главата му — той чу:
— Рано или късно ще се наложи да го оставиш с мен. Няма друг начин.
Блейз изтри устни с опакото на дланта си.
— Да не си посмял да му сториш нещо! Не го и помисляй. Предупреждавам те.
Джордж не отговори.
* * *
Към девет сутринта Джо вече беше преоблечен и нахранен. Играеше си на пода в кухнята, Блейз седеше до масата и слушаше радио. Беше изхвърлил изрезките и лепилото, пред него беше само писмото му до Джерардови. Блъскаше си главата как да го изпрати.
Вече беше изслушал новините цели три пъти. Научи, че са арестували някакъв мъж на име Чарлз Виктор Притчет от окръг Арустук, уволнен преди месец от дъскорезницата. После обаче го пуснали. Вероятно онзи смотаняк Уолш, плямпащият пазач, не бе разпознал в него шофьора на форда. Лошо. Един заподозрян щеше да облекчи живота му за известно време.
Блейз нервно се въртеше на стола. Трябваше да намери начин да продължи до край. Трябваше да намери начин да изпрати писмото. Вече знаеха как изглежда, каква кола кара… Знаеха даже цвета на колата — и всичко това заради плямпалото Уолш…
Мисленето го изморяваше. Стана, свари си още кафе и отново разгъна вестника. Втренчи се намръщено в полицейската рисунка. Обло лице с квадратни челюсти. Широк сплеснат нос. Гъста коса, плачеща за подстригване (последния път не друг, а Джордж му направи „прическа“ с голямата ножица). Хлътнали очи. Само намек за мощния му врат… вероятно ченгетата не предполагаха колко е едър. Когато седеше, хората почти никога не забелязваха високия му ръст, може би защото краката му бяха много дълги.
Джо заплака и той му стопли поредното шише с мляко, но малкият го отблъсна. Блейз реши да го полюлее на скута си. Бебето веднага се успокои и заразглежда света от „извисеното“ си положение — трите изрязани от списания снимки на красавици в далечния край на стаята, изпръсканото с мазнина азбестово покритие зад печката, мръсните прозорци, изографисани от скрежа…
— Не прилича на твоята къща, а?
Джо се усмихна, после се изкиска и Блейз се засмя. Мъничето вече имаше две зъбчета, надничащи от венците му. Дали не го мъчеха онези, които още не бяха пробили? Джо често дъвчеше пръстчетата си, понякога стенеше насън. От устата му потече слюнка и Блейз я избърса с мърлявата хартиена кърпичка, натикана в джоба му.
Не можеше да повери пеленачето на Джордж. Джордж май ревнуваше. Май искаше да…
Навярно машинално се беше напрегнал, защото Джо се обърна и го погледна, като че ли питаше: „К’во ти става бе, човече?“. Блейз обаче не му обърна внимание. Връхлетя го прозрение — сега беше и Джордж. Което означаваше, че самият той иска да…
Отхвърли тази мисъл, обаче напрегнатият му ум се вкопчи в нещо друго.
Ако той отиваше някъде, значи и Джордж отиваше на същото място. Това бе най-логичният извод. А води към Б, с две думи — фасулска работа, както би казал Джони Челцмън.
Ако той излезеше, Джордж също излизаше с него.
И какво следваше? Че по време на отсъствието му Джордж не можеше да нарани дребосъчето.
Възелът в стомаха му се разхлаби. Още се страхуваше да остави само бебето, но все пак беше за предпочитане, отколкото да го повери на човек, който можеше да му направи нещо лошо… пък и трябваше да изпрати писмото. Нямаше кой друг да свърши тази работа.
Налагаше се и да промени външността си — все пак разполагаха с негов портрет (макар и приблизителен). Да нахлузи найлонов чорап… не, трябваше да изглежда естествено. Но как?
Хрумна му идея. Не го озари, а се появи в дълбините на съзнанието му като мехур, издигащ се към повърхността на тинест водоем.
Положи Джо на пода и влезе в банята, екипиран с ножици и хавлиена кърпа. Извади от аптечката електрическата самобръсначка „Норелко“ на Джордж — уредът с намотан около него кабел не беше пипан месеци наред.
С ножицата окълца косата си, докато заприлича на таралеж. Включи самобръсначката и започна да я прокарва по черепа си, докато уредът започна да пари в ръката му, а кожата на главата му се зачерви.
Щом свърши, надзърна с любопитство в огледалото. Вдлъбнатината на челото му бе станала забележимо по-голяма — за пръв път не я прикриваше коса — и изглеждаше ужасно. Бе толкова дълбока, че със сигурност щеше да побере чашка за кафе, ако Блейз легнеше по гръб… но, от друга страна, сега той не приличаше на безумния похитител на деца от полицейската рисунка. По-скоро изглеждаше като чужденец — например от Германия или от Берлин, или от там някъде. Очите му обаче си бяха същите. Ами ако те го издадат?
— Джордж имаше слънчеви очила — промърмори. — Хванах му цаката… нали?
Предполагаше, че с очила още повече ще се набива на очи, но може би се лъжеше. Пък и нямаше голям избор. Нямаше как да се смали, да стане по-нисък. Следователно му оставаше само едно — да накара външността си да работи за, а не против него.
Естествено не осъзнаваше, че се е справил с промяната на облика си по-добре, отколкото Джордж би могъл, нито че сегашният Джордж е продукт на собственото му съзнание, което сега работеше на необичайно бързи обороти. Години наред се мислеше за тъпанар, приемайки слабоумието си за неотменна част от живота — нещо като ужасния белег на челото си. В същото време обаче някаква зона от мозъка му явно продължаваше да функционира в пълно съответствие с инстинкта за оцеляване, присъщ на всяко живо същество, досущ както личинките, червеите и микробите продължават да живеят под стърнищата. Тази част от съзнанието му помнеше всичко — всяка нанесена обида, всяка изтърпяна жестокост и всяка злина, която светът му беше причинил.
* * *
Докато крачеше по горския път, до него спря камион, натоварен с камара дървени трупи. Шофьорът — мъжага с прошарена коса и с вълнена ватенка, под която се подаваше топла долна риза, му подвикна:
— Качвай се!
Блейз се покатери в кабината. Благодари, а мъжагата избоботи:
— Аз съм към Уестбрук. Върши ли ти работа?
Блейз вдигна палец. Шофьорът превключи на скорост, камионът отново потегли, но някак неохотно.
— Май съм те виждал и преди, а? — повиши глас мъжагата, за да надвика двигателя. Стъклото от неговата страна бе счупено и мразовитият януарски въздух нахлуваше в кабината, влизайки в схватка с топлия от парното. — На Палмър Роуд ли живееш?
— Аха! — извика Блейз.
— Навремето Джими Кълъм живееше там. — Водачът му подаде измачкан пакет „Лъки Страйк“: — Ще запалиш ли?
— Свестен тип беше — кимна Блейз и си взе една цигара. Наскоро обръснатата му глава не се виждаше под червената плетена шапка.
— Замина на юг нашият Джими. Абе, онзи твой приятел още ли живее с тебе?
Блейз се досети, че го пита за Джордж.
— Не. Намери си работа в Ню Хампшир.
— Сериозно? Да беше намерил и на мен…
Превалиха билото на хълма и се спуснаха надолу, набирайки скорост. Грамадният камион подскачаше по неравния път. Контрабандният товар сякаш ги буташе напред. Блейз също бе управлявал подобен камион. Веднъж откара в Масачузетс цяла камара коледни елхи — товарът надвишаваше с половин тон разрешения максимум. Тогава не му пукаше, но сега беше различно. Сега само той стоеше между Джо и смъртта.
* * *
Излязоха на главния път и шофьорът заговори за отвличането на бебето. Стомахът на Блейз се сви, но всъщност не беше много изненадан.
— Когато спипат изрода, дето го е направил, трябва да го обесят за ташаците — изтъкна мъжагата и яростно превключи на трета.
— И аз тъй мисля.
— Същата гадория като отвличането на ония самолети. Нали се сещаш?
— Аха — отвърна Блейз, макар че изобщо не се сещаше.
Шофьорът хвърли фаса през сваленото стъкло и веднага запали нова цигара.
— Трябва да въведат смъртна присъда за такива изроди… направо да ги гръмват.
— Според тебе ще го спипат ли? — попита Блейз. Започваше да се чувства като шпионин от някакъв филм.
— Има ли папата голяма шапка? — изсумтя събеседникът му, докато завиваше по шосе №1.
— Май да.
— Искам да кажа, че е ясно като бял ден. Няма начин да не го гепят. Винаги ги хващат. Детенцето обаче ще умре, помни ми думата.
— Ами… де да знам…
— Не знаеш? Е, аз пък го знам. Със сигурност. Егати тъпата работа. Да отвлечеш бебе в наши дни! Тия от ФБР ще бележат всички банкноти или ще им сложат невидими знаци, дето се виждат само на ултравиолетова светлина.
— Май си прав. — Блейз изтръпна. И през ум не му беше минало за подобни хватки. Но ако смяташе да шитне парите в Бостън, на онзи тип, дето познаваше Джордж, какво значение имаше? — Смяташ ли, че тия Джерардови ще се бръкнат с цял милион?
Онзи подсвирна:
— Толкоз много ли искат?
На Блейз му се прииска да си отхапе езика и да го глътне.
— Май да — смотолеви и си помисли: „О, Джордж.“
— Това е нещо ново — учуди се шофьорът. — Не го пишеше в сутрешния вестник. По радиото ли го казаха?
— Убий го, Блейз — ясно и отчетливо изрече Джордж.
Шофьорът сложи ръка до ухото си.
— Какво каза?
— Да, чух го по радиото. — Блейз погледна дланите си, отпуснати върху коленете му. Големи ръце, силни. С един удар беше прекършил врата на голямото коли, а тогава още беше малък.
— Може и да изкрънкат толкова много мангизи — продължи мъжагата, изхвърли втория фас и запали трета цигара, — но няма как да ги похарчат. Не, няма начин. Няма, братле!
Пътуваха по шосе №1 край замръзнали блата и безкрайни заснежени полета. Шофьорът не искаше да излиза на магистралата, където имаше пунктове за претегляне на товара. Блейз прекрасно го разбираше.
„Ако го ударя по адамовата ябълка, той ще се събуди на небето, преди да разбере, че е умрял“ — помисли си. — „Ще хвана кормилото и ще преместя трупа на моето място. Всеки, който го види, ще си помисли, че човекът е решил да си подремне. Горкичкият — ще си кажат, — сигурно е карал цяла н…“
— … тръгнал?
— Какво? — сепна се Блейз.
— Питам накъде си тръгнал, че забравих.
— Аха. За Уестбрук.
— Щото след малко ще завия по Мара Роуд. Там ще ме чака едно приятелче, нали се сещаш…
— Да, естествено.
— Направи го сега, Блейзър — обади се Джордж. — Мястото е идеално, моментът също. Нали така правим винаги.
— Ще запалиш ли още една? — попита шофьорът.
— Пуши ли ти се?
Докато говореше, поизвърна главата си наляво, като че ли искаше да улесни нападателя.
Блейз се напрегна. Ръцете му потрепнаха.
— Не — измънка. — Опитвам се да ги откажа.
— Сериозно? Браво на теб. Тая кабина е студена като вещерска цицка. — Шофьорът смени скоростта преди завоя, ръждясалият ауспух затрещя, все едно някой стреляше с пушка. — Егати бракмата! Парното не бачка, също и радиото.
— Лоша работа — изхъхри Блейз. Струваше му се, че са го накарали да изгълта шепа пръст.
— Ами да, живееш като скот, после гушваш букета. — Мъжагата натисна спирачките, които нададоха вой, сякаш мъртви души крещяха от непоносима болка.
— Ще скачаш в движение, братле, че тая таратайка задавя на първа.
— Няма страшно — промърмори Блейз. Повдигаше му се — още не можеше да се отърси от мисълта какво се канеше да стори преди малко. И се боеше. Искаше му се изобщо да не бе виждал този човек.
— Поздрави приятелчето си, като го видиш — извика шофьорът, превключи скоростта и претовареният камион зави по тесен път, вероятно наречен Мара Роуд.
Блейз скочи на замръзналата земя и хлопна вратата след себе си. Водачът натисна клаксона и камионът, съпроводен от облак вонящ дим, превали хълма. Известно време се чуваше боботенето на двигателя, после и то заглъхна.
Блейз пъхна ръце в джобовете си и закрачи по шосето. Намираше се близо до южните предградия на Портланд и след два-три километра стигна до голям търговски център с магазини и кинозали. Срещу обществената пералня „Най-чистото пране“ видя пощенска кутия и пусна писмото за откупа, прекоси улицата и влезе да си купи вестник от автомата в пералнята.
— Мамо, гледай! — възкликна едно детенце, чиято майка изваждаше прането от центрофугата. — Този чичко има дупка в главата.
— Я се дръж прилично — смъмри го жената.
Блейз се усмихна на момченцето, което се скри зад майка си и вече в безопасност, продължи любопитно да го зяпа.
Той излезе и разгъна вестника. Пожарът в някакъв хотел бе изместил историята за отвличането на бебето в долната част на първата страница, но портретът му продължаваше да се мъдри там. Надписът отдолу гласеше: „ИЗДИРВАНЕТО НА ПОХИТИТЕЛИТЕ ПРОДЪЛЖАВА.“ Блейз пъхна вестника в задния си джоб. Призляваше му, като го гледаше. Докато прекосяваше паркинга, забеляза вехт мустанг с ключове на таблото. Без да се замисля, седна зад волана и отпраши.