Стивън Кинг
Огън (14) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Тринайсета глава

Малкият Джо зарева като заклан, докато Блейз влизаше в хижата. Исполинът недоумяващо го зяпна. Наследникът на Джерардови кипеше от ярост! Челото, бузките, брадичката и дори малкото му носле бяха зачервени. Очичките му бяха затворени, но то бясно размахваше юмручета.

Внезапно Блейз бе обхванат от паника. Ами ако детенцето беше болно? Ако бе пипнало грип или нещо друго? Децата постоянно боледуваха от грип, някои даже умираха. Не можеше да го заведе на лекар. Изобщо знаеше ли нещо за бебетата? Беше един нищо и никакъв тъпчо. Не можеше да се грижи дори за себе си.

Ненадейно му се прииска да върне пеленачето в колата. Да го откара в Портланд и да го остави на нечий праг.

— Джордж! — извика. — Джордж, какво да правя?

Боеше се, че Джордж пак го е изоставил, но той се обади от тоалетната:

— Нахрани го. Дай му нещо от идиотските бурканчета.

Блейз влетя в спалнята, извади изпод леглото едно кашонче, отвори го и грабна първото бурканче, което му попадна под ръка. Изтича обратно в кухнята, сложи го на масата до плетената кошница и отвинти капачето. Съдържанието изглеждаше ужасно — абсолютен бълвоч. Нищо чудно да беше развалено. Той предпазливо го подуши. Миришеше си нормално. На грах. Значи ставаше за ядене.

Въпреки това се колебаеше. Самата мисъл да сложи нещо в тази широко отворена, врещяща уста му се струваше някак си… страшничка. Ами ако малкото копеленце се задавеше? Ако се заинатеше и откажеше да яде? Ако тази храна изобщо не бе подходяща за него? И… И ако е…

Съзнанието му се опита да му подскаже думата ОТРОВНА, но Блейз отказа да го послуша. Загреба с чаена лъжичка от студеното грахово пюре и я пъхна в устата на гласовития дребосък.

Плачът секна изведнъж. Очичките на мъничето се отвориха — бяха сини. То изплю храната, Блейз машинално я върна в устата му. Този път бебето я изгълта.

Той му даде втора лъжичка, после трета. За седем минути бурканчето с грахово пюре на фирма „Гърбър“ бе ометено до шушка. Блейз почувства болки в кръста — през цялото време бе стоял наведен над плетената кошница. Мъничкият Джо се оригна, по брадичката му се стече зеленикава пяна и Блейз я избърса с ризата си.

— Издрайфай се пак и ще гласуваме за теб — подхвърли една от любимите фрази на Джордж, чието значение не разбираше.

Щом чу гласа му, Джо примигна. Блейз като омагьосан се загледа в него. Кожата му беше чиста, без нито една пъпчица, главицата му бе покрита с русоляв мъх, но най-впечатляващи бяха очите му. Изглеждаха стари и мъдри. Цветът им беше като на измитото синьо небе над пустинята в уестърните. Бяха коси като на китайче и бебето изглеждаше някак свирепо, като безмилостен воин.

— Ти боец ли си? — попита Блейз. — Боец ли си, малко човече?

Пеленачето пъхна палец в устичката си и го засмука. Отначало Блейз реши, че бебето иска шише с биберон (мисълта го ужаси, защото още не се беше научил да борави с този „сложен“ уред), но засега палецът явно го устройваше. Бузките му още бяха зачервени, вече не от плач, а от студения нощен въздух.

Клепачите му натежаха и войнственото изражение изчезна. Дребосъчето обаче продължаваше се взира в брадясалия двуметров великан с щръкнала коса, надвесен над него. После очичките се затвориха, палецът изскочи от устата и мъничето заспа.

Блейз се изправи, гръбнакът му изпука. Обърна се и тръгна към спалнята.

— Ей, умнико! — обади се Джордж от тоалетната. — Накъде тръгна?

— Да си легна.

— Как не. Научи се да пълниш шишетата и приготви четири-пет, че докато се усетиш, дребосъкът ще се събуди и пак ще вресне.

— Млякото може да вкисне…

— Няма, ако го сложиш в хладилника. Ще затоплиш шишето, когато ти потрябва.

— Аха.

Блейз взе книжката с указанията и ги прочете. Два пъти. Това му отне половин час. Първия път не разбра почти нищо, втория — още по-малко.

— Не мога, Джордж — въздъхна накрая.

— Естествено, че можеш. Изхвърли листовката и си напъни мозъчето.

Блейз хвърли книжката в печката и заумува над приспособлението. Най-накрая се сети как да прикрепи гуменото биберонче към шишето и да завинти отгоре му онова, което приличаше на пластмасова шайба. Бинго! Приготви четири шишета, напълни ги с пастьоризирано мляко и ги пъхна в хладилника.

— Вече може ли да поспя, Джордж? — попита.

Никакъв отговор.

* * *

Блейз отиде да си легне.

* * *

Джо го събуди на разсъмване. Блейз стана и отиде в кухнята. Беше оставил бебето в кошницата и тя се люлееше от яростните ритници на дребосъка.

Той го взе, притисна го към себе си и веднага разбра причината за негодуванието на мъничето. Пеленките бяха подгизнали.

Занесе го в спалнята и го сложи на леглото си. Джо, който изглеждаше миниатюрен във вдлъбнатината, оставена от тялото на Блейз, негодуващо зарита.

Исполинът свали долнището на синята пижамка и гумираните гащички, като го придържаше, за да престане да се мята. Наведе се по-надолу, за да види как са прикрепени пеленките, махна ги и хвърли на пода.

Като видя пишлето на пеленачето, неволно се ухили. Беше мъничко, не по-дълго от нокът, но вече стърчеше. Забавна гледка.

— Абе, ти си бил полов атлет, малкият!

Джо престана да плаче и учудено се ококори.

— Голяма патка имаш.

Дребосъчето загука.

— Гуугуу — повтори Блейз, устните му се разтегнаха в идиотска усмивка.

Мъничето се закикоти.

— Гуугуу, бебчо.

Джо се засмя.

— Гууугууу, бееебооочеее — повтори Блейз, въодушевен от реакцията на мъника.

Джо се изпишка в лицето му.

* * *

С памперсите също се озори. Слава богу, поне нямаха закопчалки, само лепенки, и вътре имаше допълнителни гащички, но той опропасти два, докато разбере как се слагат, макар че на опаковката имаше картинка с указания. Междувременно Джо се беше събудил и смучеше пръстите си. Блейз си помисли, че детенцето е гладно, и реши да му даде мляко.

Пусна горещата вода и понечи да сложи шишето под струята да го затопли, в този момент Джордж попита:

— Разреди ли млякото, както ти каза онази фръцла от магазина?

Блейз се втренчи в шишето:

— Какво?

— Млякото е кондензирано, нали така?

— Естествено, излях го от кутията. Смяташ, че е развалено ли?

— Не, едва ли. Но ако не го разредиш с вода, малкият ще го повърне.

Блейз отвинти капачето, махна биберона, изля малко мляко в мивката, добави вода, с лъжичка разбърка сместа, върна биберона на мястото му и завинти капачето.

— Блейз. — В гласа на Джордж не се долавяше злост, само безкрайна умора.

— Какво?

— Купи си книга за отглеждане за бебета. Там пише как да се грижиш за тях и така нататък. Нещо като автомобилен наръчник. Защото все забравяш по нещо.

— Добре, Джордж.

— Купи и вестник. Само гледай да не е от дрогерия в района. Отиди в града или в някой супермаркет.

— Джордж?

— Какво?

— А кой ще наглежда дребосъчето, докато ме няма?

Дълга пауза — толкова дълга, че Блейз си помисли: „Джордж пак си е тръгнал.“ После обаче чу:

— Аз ще имам грижата.

Исполинът се намръщи:

— Не можеш, Джордж. Ти си…

— Казах, че ще имам грижата. А ти си размърдай задника и го нахрани!

— Но… ако нещо се случи с него… задави се или… а мене ме няма…

— Нахрани го, мамка му!

— Добре, Джордж, добре.

Върна се в спалнята. Джо се мяташе и риташе, но още смучеше пръстите си. Блейз обърна шишенцето, както му беше показала жената от магазина, и натисна гумения биберон. От миниатюрното отворче капна мляко. Той седна до пеленачето и внимателно извади пръстенцата от устата му. Джо тутакси заплака, но Блейз му даде биберона. Бебчето започна да суче. Бузките му ту се издуваха, ту хлътваха.

— Браво! Браво, малкия.

Джо пресуши бутилчицата. Блейз го вдигна, за да го оригне, и пеленачето повърна малко на термофланелката му. „Голяма работа“ — каза си той. Изведнъж му се прииска да облече на детенцето някоя от новите дрешки. Каза си, че само ще провери дали му става.

Ставаше му. Блейз съблече долната си фланелка и подуши повърнатото. Миришеше на сирене. Май беше прибавил твърде много вода към млякото. А може би трябваше да вземе шишенцето още когато Джо го преполови. Да, Джордж без съмнение беше прав. Нямаше да мине без бебешка книга.

Загледа се в дребосъчето. То стискаше края на одеялцето си и го наблюдаваше с интерес. Такова миличко посерковче… Сигурно Джо Джерард Трети и жена му се тревожеха за рожбата си. Вероятно си мислеха, че бебето им е тикнато в някое чекмедже, където се скъсва от рев. Или още по-зле — лежи в плитка яма, издълбана в замръзналата земя, и предава Богу дух. После го пъхат в едно зелено чувалче и…

Откъде му хрумваха такива щуротии?

Джордж. Джордж му ги бе разказвал. Когато му обясняваше за отвличането на сина на Линдбърг^[1].

Името на похитителя бе Хоупмън или Хопмън, нещо такова.

— Джордж? Джордж, няма да му направиш нещо лошо, докато ме няма, нали?

Никакъв отговор.

Докато си приготвяше закуска, пусна новините по радиото. Джо си играеше на пода върху едно одеялце. Разгръщаше един от вестниците на Джордж, слагаше си го на главата и весело подритваше.

Говорителят съобщи за някакъв сенатор републиканец, уличен във вземане на подкуп. Блейз се надяваше, че Джордж е чул тази вест. Определено щеше да го зарадва.

— А сега водещата местна новина — предполагаемо отвличане на дете от Окома Хайтс — продължи говорителят. — Блейз престана да разбърква картофките в тигана и се заслуша. — Джоузеф Джерард Четвърти, неотдавна роденият наследник на търговската империя, е бил похитен от имението на фамилията Джерард в Окома Хайтс късно миналата нощ или рано тази сутрин. Сестрата на Джоузеф Джерард, прадядото на детето — известен навремето като „детето-чудо на американската морска търговия“ — е била намерена от семейния готвач рано тази сутрин да лежи в кухнята в безсъзнание. Норма Джерард, която е на около осемдесет, бе откарана в Медицинския център на щата Мейн, където състоянието й бе оценено като критично. Засега шерифът на окръг Касъл Джон Д. Келъхър отказва да отговори дали се е обърнал за помощ към ФБР. Не съобщи и дали в имението е намерена бележка с искане за откуп…

„Вярно, бе — помисли си Блейз. — Трябваше да оставя такава бележка.“

— … но ни увери, че в момента полицията активно работи по няколко версии.

„Сериозно? Какви например?“ — запита се той и се усмихна. Все така казваха. Какви версии можеха да имат, ако старицата е била в безсъзнание? Не бе оставил никакви улики, беше взел дори загубената стълба. Приказките им бяха чисто и просто хвърляне на прах в очите на баламите.

Закуси на пода и си поигра с дребосъчето.

* * *

Преди да излезе, нахрани Джо и го преоблече. Този път май беше улучил съотношението между водата и млякото, и, поучен от горчивия опит, накара бебето се оригне, преди да е преполовило шишенцето. Чудесно! Смени му и памперсите. Изплаши се от зеленикавите изпражнения, после се сети за граховото пюре и се успокои.

— Джордж? Излизам.

— Добре — отвърна Джордж от спалнята.

— Абе, ела тук и го наглеждай. Може да се събуди.

— Ще го наглеждам, не се безпокой.

— Добре — каза Блейз, обаче изобщо не се чувстваше спокоен. Джордж беше мъртъв. Разговаряше с мъртвец. Молеше един умрял човек да се грижи за детето. — Ей, Джордж! Май трябва да…

— Май туй, май онуй… Хайде, мърдай, пръждосвай се по-бързо.

— Джордж…

— Тръгвай, казах! Веднага!

Блейз се подчини.

* * *

Денят беше ясен, слънчев и много по-топъл. След цяла седмица на кучешки студове температура от минус пет градуса изглеждаше като лятна жега. Само че Блейз не се зарадва нито на слънчицето, нито на пътуването до Портланд. Не биваше да оставя детето на Джордж. Не знаеше защо не му вярва, но мисълта, че е допуснал фатална грешка, ставаше все по-натрапчива. Работата бе там, че сега Джордж беше част от него, и където и да отидеше, Джордж неотлъчно беше с него. Нали?

Вероятно беше така.

Замисли се и за печката. Ами ако избухнеше пожар?

В съзнанието му изплува зловеща картина, която отказваше да изчезне. Преди да излезе, бе запалил печката, за да не изстине бебчето, ако случайно се отвие. Внезапно си представи как от комина изскачат искри. Повечето угасват, но една подпалва покрива от дървените покривни плоскости. Пламват и сухите дъски под покрива, огънят обхваща цялата къща. Мъничето започва да плаче, когато първите струйки дим проникват в кухнята, задушливият дим става все по-гъст и…

Изведнъж усети, че откраднатият форд се движи с най-малко сто и пет километра в час, и побърза да отмести крак от педала на газта. Само това оставаше — да го спрат за превишена скорост…

Спря на паркинга на Каско Стрийт, даде на охраняващия два долара и влезе в дрогерията от веригата „Уолгрийнс“. Купи новия брой на „Ивнинг Експрес“ и отиде до стелажа за евтини романчета, който се намираше до автомата за газирани напитки. Полиците бяха претъпкани с уестърни. Готически романи. Криминалета. Фантастика. На най-долната Блейз видя тънка книжка с усмихнато бебче на корицата. Лесно прочете заглавието — нямаше сложни думи, които да го затруднят: „Грижи за бебето и детето“. На задната корица имаше снимка на някакъв старчок, заобиколен от деца. Сигурно беше авторът.

Плати покупките, излезе и разгърна вестника. Спря като ударен от гръм и се облещи.

На първата страница се мъдреше негова снимка.

След миг с облекчение осъзна, че не е снимка, а рисунка — от онези, на които ченгетата викаха фотороботи. Портретът не беше много точен — нямаше го белегът на челото му. Очите му бяха с друга форма. Бяха го нарисували с доста по-плътни устни. Ала въпреки всичко приликата беше забележителна.

„Значи онази дъртофелница все пак се е свестила“ — помисли си. Подзаглавието на дописката обаче веднага опроверга предположението му.

ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В ИЗДИРВАНЕТО НА БЕБЕТО

Норма Джерард почина от травмата на черепа

 

Специално за „Ивнинг Експрес“

Джеймс Т. Миърс

 

Шофьорът на автомобила, с който са похитили бебето на Джерардови — твърде вероятно е той да няма съучастници — е изобразен на тази страница в ексклузивен материал на „Ивнинг Експрес“. Рисунката на художника от портландското полицейско управление е по описанието на Мортън Уолш, нощен пазач на наскоро построената сграда „Дъбова гора“, намираща се на около петстотин метра от семейното имение на Джерардови.

Тази сутрин Уолш съобщи на полицията на окръг Касъл как заподозреният казал, че отива у Джоузеф Карлтън. В „Дъбова гора“ обаче не живее човек с такова име. Вероятният похитител шофира син форд седан, Уолш забелязал, че на задната седалка има сгъваема стълба. Засега охранителят е задържан като свидетел, но възниква въпросът защо не е разпитал по-подробно човека с форда, като се има предвид късният час (около два след полунощ).

Източник, свързан с разследването, предположи, че „загадъчният апартамент“ на Джоузеф Карлтън вероятно е замесен по някакъв начин с организираната престъпност и отвличането на пеленачето — тоест похищението е грижливо подготвена акция на групировка от криминалния контингент. Обаче нито агентите на ФБР (които вече се включиха в разследването), нито местната полиция са склонни да коментират тази възможност.

В момента се работи и по други версии, въпреки че още никой не е поискал откуп. На местопрестъплението е открита кръв, вероятно на един от похитителите, който се е порязал на оградата на паркинга на „Дъбова гора“, докато се е прекачвал през нея. Шериф Джон Д. Келъхър заяви, че това е „нишка от въжето, на което ще увисне този бандит или цялата банда“.

Междувременно Норма Джерард, сестра на прадядото на отвлеченото дете, почина по време на операцията в мейнския медицински център… (продължава на стр. 2, колонка 5)

Блейз отгърна на втора страница, но не видя нищо интересно. Дори и ченгетата да знаеха нещо, явно криеха информацията. Имаше снимки на „Къщата, от която са отвлекли бебето“ и „Мястото, откъдето са проникнали похитителите“. Вниманието му беше привлечено от няколко реда, отделени в каре: „Обръщение на бащата към похитителите, стр. 6“. Той обаче не отвори на шеста страница. Винаги, когато четеше, изгубваше представа за времето, а сега не можеше да си го позволи. И бездруго вече закъсняваше, обратният път щеше да му отнеме не по-малко от четирийсет и пет минути, отгоре на всичко…

Отгоре на всичко издирваха колата му.

Уолш, тоя жалък копелдак… Блейз искрено се надяваше ирландските тарикати хубавичко да подредят кретена, който бе издал тайната им квартира. А междувременно…

Междувременно му оставаше само един вариант — да рискува. Кой знае, може пък да успееше да се прибере благополучно. Зарежеше ли колата, само щеше да влоши положението. Навсякъде по нея имаше негови отпечатъци, или „подписчета“, както ги наричаше Джордж. Ами ако полицията знаеше регистрационния номер? Уолш като нищо можеше да го е записал. Блейз се опита да си спомни какво се бе случило на паркинга и стигна до заключението, че пазачът не е записал номера. Ченгетата знаеха за синия форд… обаче не подозираха, че фабричната боя е била зелена. Може би тази разлика щеше да се окаже съществена. Може би всичко щеше да му се размине. А може би нямаше. На този въпрос нямаше отговор.

Бавно закрачи към паркинга, като се оглеждаше внимателно, но не видя полицаи. Охранителят четеше списание. Чудесно. Блейз седна зад волана, включи двигателя и зачака ченгетата да се нахвърлят отгоре му от десетките си скривалища. Страховете му се оказаха безпочвени. На излизане от паркинга охранителят измъкна квитанцията прикрепена под чистачките, без дори да погледне колата.

Стори му се, че измина цяла вечност, докато остави зад гърба си Портланд и Уестбрук. Сякаш шофираше с пълна догоре кана вино между краката си. Всеки път, когато го застигаше автомобил, той си втълпяваше, че го преследва полицейска кола без опознавателни знаци. По едно време наистина го изпревари патрулка, която се движеше с включена сирена и осигуряваше безпрепятствено придвижване на една линейка, но той не се изплаши — автомобилът си беше полицейски, не на разни тайни ченгета.

След Уестбрук зави по локалния път, после подкара по двулентово шосе, покрито със замръзнала кал, което минаваше през гората и излизаше зад търговския център „Ейпекс“. Дори тук не се чувстваше в безопасност. Едва когато се озова на дългата алея, водеща към хижата, изпита усещането, че от плещите му се смъква тежък товар.

Вкара форда в бараката и си каза, че автомобилът ще остане там, докато адът се превърне в ледена пързалка. Съзнаваше, че отвличането е доста сериозно престъпление и че положението може да стане напечено, ала не бе очаквал, че ще се насади на пачи яйца. Портретът, кръвта, тайната квартира на бандата, за която тъпият пазач толкова бързо бе пропял…

Щом слезе от колата, забрави всичко. Джо ревеше като заклан. Плачът му се чуваше даже в бараката. Блейз тичешком прекоси двора и се втурна в къщата. Джордж бе направил нещо на бебето. Джордж беше…

Не. Джордж го нямаше. Джордж беше мъртъв, а той, глупакът, бе оставил дребосъчето сам-самичко.

Люлката се клатеше от яростните ритници на пеленачето и когато Блейз се приближи, веднага разбра каква е причината. Бебето бе повърнало млякото, изпито в десет сутринта, воняща засъхнала течност покриваше личицето му, дори се бе просмукала в пижамата му. От силния рев лицето му беше станало мораво като презряла слива, по бузките му бяха избили капчици пот.

В съзнанието на Блейз внезапно изникна баща му — исполин с кървясали очи и яки юмруци, причиняващи болка. Видението го изпълни с чувство на вина и ужас. За пръв път от толкова много години се сещаше за баща си.

Той вдигна пеленачето толкова бързо, че главицата му рязко се отметна и вратлето му за малко щеше да се прекърши. Малкият Джо беше толкова изненадан, че престана да плаче.

— Тихо, тихо — зауспокоява го Блейз и заобикаля из кухнята. — Всичко е наред. Да, върнах се. Тихо, тихо. Недей да плачеш. Вече съм тук, при теб. Тук съм.

Детето заспа преди третата обиколка. Той го преоблече, смени пелените му (доста по-бързо от преди) и го сложи в люлката.

После седна да помисли. Този път наистина. Какво следваше? Писмо с искания за откуп, нали така?

— Точно така — отвърна си сам.

Щеше да изреже букви от списания — във филмите винаги правеха така. Взе стари вестници, еротични списания и комикси и започна да изрязва буква след буква.

БЕБЕТО Е ПРИ МЕН.

Ето. Добро начало. Отиде до прозореца и включи радиото, Фърлин Хъски^[2] пееше „Гълъбови криле“. Хубава песен. Стара, но хубава. Зарови из кашоните, докато намери пакета хартия за писма, която Джордж бе купил от „Ренис“, после забърка брашно и вода, за да получи лепило. Докато работеше, припяваше с дрезгав глас, наподобяващ стържене на ръждясали панти.

Върна се на масата и залепи изрязаните букви върху белия лист. Изведнъж му хрумна нещо ужасно: ами ако по хартията остават отпечатъци от пръсти? Предполагаше, че подобно нещо едва ли е възможно, но не искаше да рискува. Смачка на топка листа и потърси кожените ръкавици на Джордж. Бяха му малки, но успя да напъха в тях дланите си. Изряза същите букви и ги залепи на нов лист:

БЕБЕТО Е ПРИ МЕН.

Музиката бе заменена от емисия новини. Заслуша се и узна, че някой се е обадил в имението на Джерардови и е поискал откуп от две хиляди долара. Намръщи се. Говорителят добави, че изнудването било дело на тийнейджър, който позвънил от уличен телефон в Уиндъм. Полицията проследила обаждането. Когато арестували хлапето, то казало, че искало да се пошегува.

„Даже да им кажеш, че това е била единствената шегичка през целия ти живот, пак ще те опандизят, готин — помисли си Блейз. — Отвличането на дете е тежко престъпление.“

Намръщи се и продължи да изрязва букви. Съобщиха прогнозата за времето: „Очаква се ясно време, но температурите падат и скоро пак ще вали сняг.“

БЕБЕТО Е ПРИ МЕН.

АКО ИСКАТЕ ДА ГО ВИДИТЕ ЖИВО…

„Ако искате да го видите живо, какво? Какво? — В главата му цареше пълна бъркотия. — Стойте до телефона и очаквайте обаждане? Застанете на глава и изсвирете с уста химна на Конфедерацията? Изпратете два кашона с монети?“ Как човек хем да получи парите, хем да не го спипат?

— Джордж? Забравих какво да правя.

Джордж не отговори.

Блейз подпря с длан брадичката си и се замисли. Трябваше да е максимално хладнокръвен. Хладнокръвен като Джордж. Хладнокръвен като Джон Челцмън през онзи паметен ден на автогарата, когато възнамеряваха да заминат за Бостън. „Размърдай си мозъка. Използвай пипето си, целия си акъл.“

Естествено щеше да се представи за член на банда. Така нямаше да го пипнат, когато отидеше за откупа. Ако все пак го хванеха, щеше да им каже, че трябва да го пуснат, иначе съучастниците му ще убият детето. Щеше да блъфира. Да им спретне една бърза далаверка.

— Така правим ние — прошепна. — Нали, Джордж?

Смачка и втория лист и отново заизрязва букви.

БЕБЕТО Е ПРИ НАШАТА БАНДА.

АКО ИСКАТЕ ДА ГО ВИДИТЕ ЖИВО…

Чудесно. Улучил беше в десетката. Няколко минути се любува на произведението си, после отиде да нагледа дребосъчето. То спеше, пъхнало мъничкото си юмруче под страната си. Ресниците му бяха много дълги и по-тъмни от косата. Блейз го харесваше. Не предполагаше, че маймунка може да бъда красива, но малкият Джо наистина беше хубавец.

— Юначага си ти, Джоуи — каза и погали мъничето. Дланта му беше по-голяма от главата на детето.

Върна се при купчината списания, вестници и изрезки, натрупани на масата. Позамисли се, машинално бръкна с пръст в брашнената каша и го облиза. После пак се хвана за работа.

БЕБЕТО Е ПРИ НАЩТА БАНДА.

АКО ИСКАТЕ ДА ГО ВИДИТЕ ЖИВО САБЕРЕТЕ 1 МИЛЬОН $$ ДОЛАРИ.

СЛОЖЕТЕ ГИ В КУФЪР. МОЖЕ ДА ВИ ГИ ПУИСКАТ СКОРУ. ИСКРЕНО ВАШИ: ПУХИТИТЕЛИТЕ НА ДЖО ДЖЕРАРД 4.

Супер. Посланието беше хем заплашително, хем загадъчно. Така щеше да спечели време. За да измисли план.

Намери мръсен измачкан плик и пъхна вътре писмото, после залепи букви и на самия плик:

ДЖЕРАРДОВИ

ОКОМА

ВАЖНО!

Още не знаеше как точно ще изпрати писмото. Не му се искаше пак да оставя дребосъчето с Джордж и се страхуваше да използва крадения форд, но в същото време си даваше сметка, че не бива да пусне писмото в „Ейпекс“. Ако Джордж беше жив, щеше да е по-лесно — той щеше да се занимава с далаверата. Блейз на драго сърце щеше да храни Джо, да го облича и да се грижи за него. Това му харесваше.

Никой обаче не го питаше какво му харесва и какво — не. Реалността беше жестока. Писмото щеше да замине чак утре сутринта, така че имаше време да измисли план. Или да си спомни замисъла на Джордж.

Отново отиде да нагледа мъничето. Жалко, че телевизорът беше повреден. Понякога човек научаваше от телевизията разни полезни неща. Бебето кротко спеше. Прииска му се малкият да се събуди, за да си поиграе с него. Да го накара да се усмихне. Когато се усмихнеше, приличаше на голямо дете. Пък и сега беше с пеленка и нямаше опасност да му се изпишка в лицето.

Дребосъчето обаче спеше. Блейз изключи радиото и реши да полегне, докато измисли някакъв план, но неусетно задряма.

Преди да се унесе, му хрумна, че му е хубаво. За пръв път след смъртта на Джордж му беше леко на душата.