Стивън Кинг
Огън (15) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Четиринайсета глава

Беше в някакъв увеселителен парк — може би в Топшъм, където ги водеха веднъж годишно с раздрънкания син автобус на сиропиталището — и носеше Джо на рамото си. Докато крачеше по централната алея, изпитваше ужас, замъгляващ съзнанието му, защото всеки момент можеха да го забележат и всичко щеше да отиде по дяволите. Минаха край едно криво огледало, което изтъняваше и удължаваше отраженията, и той забеляза как мъничето любопитно се блещи. Продължи да върви. Преместваше бебето от едното си рамо на другото, щом му натежеше, и се оглеждаше за ченгета.

Навсякъде около него се ширеше просташко неоново великолепие. Отдясно гърмеше високоговорител:

— Елате при нас, елате! Ще видите шест прелестни куклички, половин дузина сладурани, всичките направо от клуб „Диабло“ в Бостън! Тези ангелчета така ще ви разпалят, че ще се почувствате като в града на любовта Париж!

„Тук не е за деца — каза си Блейз. — Много е опасно.“

Отляво, пред Къщата на забавленията, механичен клоун периодично се разтърсваше от изблици на демоничен смях. Устните му бяха разтеглени в толкова пресилена усмивка, че изглеждаше, сякаш го мъчи нетърпима болка. Истеричният смях, записан на магнетофон, скрит в дълбините му, се повтаряше до безкрай. Исполин със синя котва, татуирана на бицепса му, хвърляше тежки гумени топки към дървени кегли, подредени във формата на пирамида. Занизаната му коса лъщеше под разноцветните светлини като кожа на видра. Вагончетата на влакчето на смъртта се издигаха във висините, после стремглаво се спускаха надолу, съпровождани от писъците на момичета с тесни блузи и къси поли. „Лунната ракета“ описваше бесни кръгове, лицата на хората вътре бяха като маски на гоблини. Отвсякъде се носеха всевъзможни миризми: на пържени картофки, оцет, мексикански питки, пуканки, шоколад, панирани миди, пици, чушки, бира. Централната алея приличаше на дълъг кафяв език, поръсен с хиляди смачкани опаковки и милиони стъпкани фасове. Под ярките светлини лицата на посетителите изглеждаха плоски и гротескни. Край Блейз мина старец с провиснал сопол, който с наслада отхапваше от захаросана ябълка. После момче с вишнево родилно петно на едната буза. Възрастна негърка с руса тупирана перука. Дебелак с бермуди, разширени вени на краката и фланелка с надпис „СОБСТВЕНОСТ НА «ДРАКОНИТЕ ОТ БРЪНЗУИК»“.

— Джо — изкрещя някой. — Джо… Джо!

Блейз се обърна да види кой вика. Изведнъж я зърна. Беше със същата нощница и гърдите й отново надничаха от голямото деколте. Красивата млада майка на Джо.

Обхвана го ужас. Ей сега щеше да го види. Нямаше начин да не го забележи. А видеше ли го, веднага щеше да му отнеме дребосъчето. Той притисна по-силно Джо към себе си, сякаш така декларираше собствеността си над него. Топлото тяло на бебчето му вдъхваше увереност, той усещаше как бие сърчицето му.

— Ето го! — изкрещя госпожа Джерард. — Този ми открадна бебето! Дръжте го! Хванете го! Върнете ми детето!

Хората започнаха да се обръщат. Блейз стоеше до въртележката, оглушителната й музика сякаш го хипнотизираше.

— Спрете го! Хванете похитителя!

Мъжът с татуировката и зализаната коса тръгна към Блейз, който се отърси от вцепенението и побягна. Централната алея обаче се беше удължила. Простираше се на цели километри — безкрайна Магистрала на развлеченията. Всички се втурнаха подире му — и момчето с родилното петно на бузата, и негърката с русата перука, и дебелакът с бермудите… Механичният клоун продължаваше да се смее.

Блейз префуча край друг глашатай, застанал до мъж, облечен с нещо като животинска кожа. Надписът над главата му гласеше, че това е Човекът-леопард. Глашатаят вдигна рупора, гласът му затрещя като гръмотевична буря:

— Насам, насам! Побързайте! Все още можете да видите Клейтън Блейздел младши, прочутия похитител на деца! Сложи бебето на земята, здравеняко! Ето го пред вас, приятели, директно от търговския център „Ейпекс“, защото живее на Паркър Роуд, а в гаража му е паркирана крадена кола! Хей, елате да видите на живо похитителя на деца…

Блейз се затича още по-бързо, но преследвачите му скъсяваха дистанцията. Обърна се и видя, че майката на Джо ги предвожда. Лицето й се променяше. Ставаше все по-бледо, само устните преминаваха в наситено алено. Зъбите й се удължиха и щръкнаха, пръстите й се превърнаха в закривени яркочервени нокти. Превръщаше се в годеницата на Йорга.

— Дръжте го! Хванете го! Убийте го! Похитителят на деца!

Ненадейно Джордж изсъска от сенките:

— Ела тук, Блейз! Бързо! Размърдай се, да му се не види!

Блейз свърна в посоката, откъдето идваше гласът, и се озова в Лабиринта на огледалата. Алеята сякаш се разби на хиляди разкривени късчета. Той се затича по тесния коридор, дишаше тежко като пребито куче, блъскаше се в огледалните стени. След миг Джордж изникна пред него (и зад него, и отстрани) и му извика:

— Накарай ги да го хвърлят от самолет! От самолет. Накарай ги да го хвърлят от самолет.

— Не мога да изляза — изстена Блейз. — Джордж, помогни ми да изляза!

— Тъкмо това се опитвам да направя, задник такъв! Накарай ги да го хвърлят от самолет!

Преследвачите му вече надничаха в лабиринта, но огледалата създаваха впечатлението, че са го обградили от всички страни.

— Хванете крадеца на деца! — изкрещя съпругата на Джерард. Зъбите й бяха станали грамадни.

— Помогни ми, Джордж.

Джордж се усмихна и Блейз изведнъж видя, че и неговите зъби са се удължили.

— Добре. Дай ми детето.

Ала Блейз не се подчини. Отстъпи крачка назад и хиляди Джорджовци надвиснаха над него, протегнали ръце, за да му отнемат дребосъчето. Той се обърна и се втурна по друг блестящ коридор. Отскачаше от стена в стена като топка за билярд, опитвайки се да предпази Джо от ударите. Не, тук изобщо не беше за деца.