Стивън Кинг
Огън (5) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Четвърта глава

Клейтън Блейздел младши беше роден във Фрийпорт, щат Мейн. Три години по-късно камион уби майка му, докато тя, понесла чанта с покупки, пресичаше главната улица. Водачът на камиона бе пиян и караше без шофьорска книжка. В съдебната зала заяви, че много съжалява за случилото се. Разплака се и обеща, че пак ще посещава сбирките на „Анонимните алкохолици“.

Виновникът бе наказан с глоба и шейсет дни затвор, малкият Клей — да живее с баща си, който разбираше само от алкохол и не беше чувал за „Анонимните алкохолици“. Клейтън старши работеше като оператор на сортировъчна машина в „Сюпириър Милс“ в Топшъм. Другите работници разправяха, че почти не са го виждали трезвен.

Още преди първи клас Клей можеше да чете и с лекота да прибави две ябълки към три, получавайки верния резултат. Дори тогава беше доста едър за възрастта си и въпреки че във Фрийпорт повечето въпроси се решаваха с юмруци, той нямаше никакви проблеми на детската площадка, където обикновено се появяваше с книжка под мишница. Баща му обаче беше доста по-едър и як, ето защо другите деца с интерес следяха с каква ли синина или превръзка ще се появи Клей Блейздел в понеделник.

— Цяло чудо ще е, ако баща му не го осакати или убие — подхвърли веднъж в учителската стая Сара Джолисън.

Чудото не се сбъдна. Една махмурлийска съботна утрин олюляващият се Клейтън старши излезе от спалнята на апартамента в двуетажната къща, в която живееше със сина си. Момчето седеше на пода на дневната, гледаше анимационно филмче и похапваше „Епъл Джакс“^[1].

— Колко пъти съм ти казвал да не плюскаш тия боклуци? — обърна се Старши към Младши, сграбчи сина си и го хвърли надолу по стълбите. Клей падна на главата си.

Баща му слезе, вдигна го, отнесе го горе и пак го хвърли. При първото падане Клей не изгуби съзнание, ала след второто припадна. Междувременно баща му пак слезе, вдигна го, отнесе го горе и го огледа внимателно.

— Мръсен кучи син — процеди и го хвърли за трети път.

— На̀ ти сега! — възкликна, взирайки се в момчето, което приличаше на парцалена кукла. — Друг път ще се замислиш, преди пак да плюскаш тия говна.

За съжаление Клей вече не можеше да мисли за каквото и да било. Прекара три седмици в кома в Портландската общинска болница. Лекарят предполагаше, че момчето ще остане в това състояние до смъртта си. Клей обаче се пробуди… но като слабоумен. Времената, през които не се разделяше с книгите, бяха безвъзвратно отминали.

Властите не повярваха на бащата, когато той заяви, че синът му е получил травмата при случайно падане по стълбите. Не повярваха и че изгарянията от цигари по гърдите на момчето са резултат от „някаква тъпа кожна болежка“.

Клей не се върна в мизерния апартамент. Щатът пое попечителството му и от болницата го изпратиха в приют. Животът му като сирак започна с това, че на детската площадка две момчета изритаха патериците изпод мишниците му и побягнаха, заливайки се в смях. Клей вдигна патериците си и се изправи. В очите му напираха сълзи, ала той успя да ги удържи.

Баща му тръгна да протестира срещу решението за попечителство — вдигна малко шум в полицейското управление на Фрийпорт и доста по-голяма гюрултия в няколко кръчми. Заплашваше, че ще се обърне към съда, за да върне сина си, но в крайна сметка така и не го стори. Заяви, че обича Клей, и може би наистина го обичаше, ала тази любов носеше главно синини и изгаряния. Ето защо за момчето бе по-добре да остане в сиропиталището.

* * *

Но не много по-добре. „Хетън Хаус“ в Южен Фрийпорт беше сиропиталище за бедняци и детството на Клей премина под знака на жестокостта и мизерията. Е, в интерес на истината нещата малко се подобриха, когато физическите му травми отшумяха. Взе страха на грубияните и те вече не тормозеха нито него, нито по-малките деца, които беше взел под крилото си. Гаменчетата го наричаха Идиота, Трола и Горилата, но той нямаше нищо против тези прякори и не им налиташе на бой, ако те не го докосваха. А те си бяха научили урока, особено след като той хубавичко подреди най-наглите. Клей не беше зъл по душа, ала предизвикаха ли го, ставаше опасен.

Децата, които не се бояха от него, го нарекоха Блейз, и с времето той така привикна към това прозвище, че то замени името му.

Веднъж получи писмо от баща си.

„Скъпи синко — започваше то. — Как я караш? Аз съм добре. Тия дни бачкам в Линкълн, нося дърва. Всичко щеше да е идеално, ако мръсните к•••и, не бяха свили кинтите за извънредния труд. ХА! Смятам да купя някаква къщичка и ще дойда да те взема, като го направя. Вземи и ти да ми драснеш няколко реда и да разкажеш на старото си татенце как я караш. Можеш да ми пратиш и снимка.“ Писмото завършваше по следния начин: „С любов, Клейтън Блейздел“.

Блейз нямаше снимка, която да изпрати на баща си, но можеше да му напише писмо — бе сигурен, че учителката по музика, която идваше всеки вторник, щеше да му помогне. На мръсния и омачкан плик обаче нямаше обратен адрес; пишеше само: „Клейтън Блейздел младши, сирупиталището въф ФРИЙПОРТ, МЕЙН“.

Друга вест Блейз не получи от баща си.

По време на пребиваването си в „Хетън Хаус“ няколко пъти попада при приемни родители, и то винаги през есента. Задържаха го колкото да им помогне при прибирането на реколтата и почистването от сняг на покривите и алеите. При настъпването на пролетта обаче неизменно решаваха, че Блейз не е за тях, и го изпращаха обратно в приюта. Повечето приемни родители се държаха добре с него, ала времето, прекарано при някои, например Бауи — собственици на развъдник за кучета, си беше истинско мъчение.

След като каза „сбогом“ на приюта, Блейз започна да скита сам из Нова Англия в търсене на препитание. От време на време се чувстваше щастлив, макар и не като другите хора. Най-накрая се установи в Бостън (условно казано, понеже никъде не пускаше корени), защото в селските райони се чувстваше безкрайно самотен — например, когато нощуваше в някой хамбар и се събудеше посред нощ. Тогава излизаше навън и се взираше в звездите. Бяха толкова много и той знаеше, че са били там, преди да се роди, и ще продължат да съществуват дълго след като вече го няма. Тези мисли го изпълваха едновременно с възторг и с ужас. Случваше се, докато чакаше на стоп и бръснещият есенен вятър развяваше панталона му, да го обземе тъга за нещо изгубено… като онова писмо, което пристигна без обратен адрес. Друг път вдигаше глава да се полюбува на пролетното небе и зърваше птица. Понякога гледката го изпълваше с щастие, ала най-често му се струваше, че нещо в него се смалява и ще се скърши.

„Става ми кофти — мислеше си той. — Май трябва да престана да зяпам птиците.“ Все пак от време на време неволно вдигаше очи към небето.

Като цяло Бостън му допадна, но често го обземаше тягостен страх. В града живееха много хора, един милион, може би повече, и на никого не му пукаше за Клей Блейздел. Ако случайно го забележеха, то бе заради внушителните му габарити и вдлъбнатината на челото. Понякога си намираше занимание, друг път само се страхуваше. Един ден се запозна с Джордж Ракли и оттогава животът му стана по-хубав.