Стивън Кинг
Огън (24) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Двайсет и трета глава

Блейз изскочи от пещерата. Нямаше представа колко души го дебнат отвън. Предполагаше, че са десетки. Не му пукаше. Пистолетът на Джордж се изплъзна от колана му и хлътна в снега, но и това не беше важно. Нападна първия човек, който му попадна пред очите. Грейнджър лежеше по корем в снега недалеч от пещерата, подпрял се беше на лакти и с две ръце стискаше оръжието си.

— Горе ръцете, Блейздел! Не мърдай! — изкрещя.

Блейз се хвърли към него.

Агентът успя да стреля два пъти. Първият куршум одраска рамото на Блейз, вторият улучи падащия сняг. Блейз се стовари върху човека, който бе наранил Джо, и оръжието на агента падна в снега. Грейнджър изпищя от болка — кракът му беше счупен.

— Ти рани детето! — изрева Блейз и започна да го души. — Ти рани детето, тъпанар такъв, ти рани детето, рани детето, рани детето!

Главата на Грейнджър клюмаше, сякаш той кимаше утвърдително: „Да, точно така, прав си.“ Лицето му придоби зловещ пурпурен оттенък, очите му изскочиха от орбитите си.

„Наближават!“

Блейз престана да души агента и се огледа. Нямаше жива душа. Само воят на вятъра и едва доловимият шепот на снега нарушаваха безмълвието на гората.

Не, чуваха се и други звуци. Плачът на Джо.

Блейз се втурна обратно към пещерата. Малкият се гърчеше, ревеше като заклан и размахваше ръчички, сякаш се опитваше да сграбчи въздуха. Раната от късчето гранит явно беше сериозна, по страната на бебето се стичаше кръв.

— Проклятие! — извика Блейз.

Вдигна детенцето, избърса кръвта, пъхна го отново в пашкула от одеяла и му нахлупи шапката си. Мъничето ревна още по-силно.

— Трябва да изчезваме, Джо. Да си плюем на петите. Нали?

Естествено бебето не отговори.

Той излезе заднешком от пещерата, като го притискаше към гърдите си, и затича към пътя за извозване на дървесина.

* * *

— Къде го остави Корлис? — обърна се Стърлинг към Франклин.

Преследвачите бяха спрели да си поемат дъх.

— Там — посочи Франклин. — Ще намеря мястото.

Стърлинг нареди на Брадли:

— Свържи се с твоите хората. И с шерифа на Къмбърланд. Искам да блокирате коларския път. Какво има отвъд, ако случайно мръсникът ни се изплъзне?

Брадли се изкиска:

— Река Роял. Да го видим как ще я прекоси.

— Не е ли заледена?

— Естествено, обаче ледът не е толкова дебел, че да се ходи по него.

— Добре. Да тръгваме. Франклин, бъди готов да стреляш. Този човек е много опасен.

Спуснаха се по първия склон. На петдесетина метра навътре в гората Стърлинг забеляза седнал човек, облегнат на дърво.

Франклин пръв стигна до него и се провикна:

— Корлис.

— Мъртъв ли е? — попита агентът, щом го настигна.

— Да. — Франклин посочи следите от стъпки, почти заличени от обилния сняг.

— Да вървим — отсече Стърлинг и вдигна оръжието си.

След пет минути се натъкнаха на Грейнджър. Белезите на шията му бяха поне два сантиметра дълбоки.

— Този тип е същински звяр — обади се някой.

Агентът посочи заснежения склон:

— Там има пещера. Почти съм сигурен. Може да е оставил там детето.

Двама униформени се закатериха към зейналия триъгълен отвор. Единият се спря, наведе се и вдигна нещо.

— Пистолет! — извика.

„Сякаш сме слепи“ — ядно си помисли Стърлинг.

— Зарежи шибания пистолет, търсете детенцето! И внимавайте!

Единият униформен включи фенерчето си и пропълзя в пещерата. Другият клекна пред входа, ослуша се и се обърна към Стърлинг и Франклин:

— Няма го тук!

Забелязаха следите, водещи към стария коларски път, още преди полицаят да излезе от пещерата.

— Преднината му е не повече от десет минути — прошушна агентът на Франклин, и повиши глас: — Разпръснете се! Ще го изкараме на пътя!

Закрачиха през преспите. Стърлинг стъпваше в следите на Блейз.

* * *

Блейз тичаше.

Спъваше се, ставаше и се провираше през храстите, вместо да търси заобиколен път. Притискаше Джо към себе си, за да го предпази от бодливите клонки. Въздухът пареше белите му дробове. Чуваше зад себе си викове, които го изпълваха с паника.

Джо плачеше, мяташе се и кашляше, ала Блейз го държеше здраво. Още малко, още съвсем мъничко и ще излязат на пътя. Там щяха да са спрели коли. Полицейски коли. Нямаше значение, стига ключовете да са на таблото. Щеше да избяга, после щеше да зареже полицейския автомобил и да открадне друго превозно средство. Например пикап — да, най-добре да е пикап. Тези мисли се появяваха и изчезваха от съзнанието му като цветни кадри от анимационен филм.

Попадна на блатист участък. Тънкият лед около заснежените могилки се пропука под тежестта му и той нагази в ледена вода, която му стигаше до глезените. Обаче не спря и не след дълго се озова пред стена от преплетени храсти, високи почти колкото човешки бой. Запровира се през тях заднешком, за да заслони Джо. Една клонка закачи шапката, която бе нахлупил на главата на мъничето, и я запрати в мочурището. Нямаше време да се върне да я търси.

Дребосъчето изплашено се кокореше и се задъхваше от студа — топлата шапка вече я нямаше. Плачът му напомняше немощно писукане. Виковете на униформените — синият глас на закона — вече се чуваха по-отблизо. Блейз си каза, че това няма значение. Най-важното беше да се добере до пътя.

Закатери се по склона към пътя и ускори темпото. От бързината зависеше животът му. И животът на Джо.

* * *

Стърлинг тичаше с всички сили и вече бе на трийсетина метра пред останалите. Постепенно скъсяваше дистанцията между себе си и похитителя. Фасулска работа — онзи му проправяше пътя. Радиостанцията изпращя. Той я измъкна от колана си и два пъти натисна бутона за приемане.

— Тук Брадли, чувате ли ме?

— Да. — Само една дума. Трябваше да пести дъха си за преследването. В съзнанието му се въртеше само една мисъл, покривайки всичко останало с яркочервена пелена — мръсникът бе убил Грейнджър. Беше убил агент от ФБР.

— Коларският път е заварден. Очакваме подкрепления от щатската полиция. Край?

— Край.

Продължи да тича. След пет минути се натъкна на червена плетена шапка. Пъхна я в джоба си и продължи преследването.

* * *

Блейз преодоляваше последните петдесет метра от склона, отвъд който беше старият път. Почти бе останал без дъх. Джо вече не плачеше — не му бяха останали сили. Клепачите му бяха натежали от снега, полепнал върху тях.

Блейз на два пъти се подхлъзна и падна на колене, но не изпусна детето. Най-накрая се озова на билото. Бинго! На пътя бяха паркирани пет празни полицейски коли.

Албърт Стърлинг изскочи от гората и вдигна поглед към склона. Зърна похитителя. Мръсникът най-сетне му беше паднал в ръцете.

— Спри, Блейздел! ФБР! Спри и вдигни ръце!

Блейз се извърна. От тази височина агентът изглеждаше миниатюрен. Исполинът му обърна гръб и изскочи на пътя. Спря пред първата патрулна кола и надзърна в купето. Отново джакпот! Ключът беше в стартера. Отвори вратата и тъкмо щеше да сложи Джо на предната седалка, чу рев на двигатели. Обърна се и видя приближаваща се бяла патрулна кола. От другата страна идваше още една.

— Джордж! — изкрещя той. — О, Джордж!

Притисна дребосъчето до гърдите си. Детето хриптеше, сякаш се задушаваше. Също като Джордж, когато Райдър го наръга с ножа. Блейз затръшна вратата и тичешком заобиколи автомобила.

Помощник-шерифът се надвеси през сваленото стъкло на колата, идваща от север, извика в мегафона:

— Спри, Блейздел! Пипнахме те! Не мърдай!

Блейз хукна да прекосява шосето и някой стреля по него. Отляво изригна гейзер от сняг. Джо немощно запищя.

Блейз се добра до отсрещния насип. Още един куршум изсвистя покрай главата му и откърти кора от близката брезичка. В подножието на склона той се спъна в дънер, затрупан от снега. Политна напред и падна в пряспата, но предпази мъничето от удара. Изправи се и изчисти снега от лицето му.

— Джо! Добре ли си?

Бебето дишаше на пресекулки. Паузите между вдишванията сякаш продължаваха цяла вечност.

Блейз се затича.

* * *

Стърлинг се добра до пътя и тичешком го прекоси. Отсреща бе спряла патрулна кола. Помощниците на шерифа бяха излезли от автомобила, извадили бяха оръжията си и бяха готови да стрелят по беглеца.

Стърлинг осъзна, че злобно се усмихва:

— Пипнахме мръсника.

Затичаха по насипа.

* * *

Блейз претича през горичка от тополи и ясенови дръвчета. Отвъд се простираше гладката бяла повърхност на заледената река. На отсрещния й бряг се виждаха сиво-зелените смерчови и борови гори, които се губеха в заснежения хоризонт.

Блейз закрачи по ледената кора. Направи девет крачки, преди тя да се пропука, и затъна до бедрата в ледената вода. Дишайки тежко, той се обърна и се изкачи обратно на брега.

Стърлинг и двамата шерифи изскочиха от горичката.

— ФБР! — извика агентът. — Остави бебето на земята и отстъпи назад!

Блейз се обърна надясно и се затича. Гърлото му пареше, той се задъхваше. Потърси с поглед птица, каквато и да е, но напразно. Вместо птица видя Джордж. Той стоеше на стотина метра от него. Падащият сняг почти го скриваше, но Блейз различи шапката му, завъртяна наляво. На късметлийската страна.

— Хайде, Блейз! По-живо, ленивецо! Дай им да се разберат! Покажи им среден пръст. Покажи им как действаме ние, мамка му!

Блейз затича по-бързо. Първият куршум попадна в прасеца му. Нарочно стреляха ниско, за да не улучат бебето. Той не забави крачка, дори не усети болка. Вторият куршум улучи коляното му и изскочи през капачката сред фонтан от кръв и парченца кост. Блейз отново не почувства нищо. Продължи да бяга. По-късно Стърлинг щеше да каже: „Ако щете вярвайте, но гадината продължи да тича. Също като елен, прострелян в корема.“

— Помогни ми, Джордж! Закъсах!

Джордж изчезна, но Блейз чу дрезгавия му глас, сякаш понесен от вятъра:

— Почти им се изплъзна. Дай още малко газ, братле!

Блейз даде газ. Наистина се изплъзваше. Почувства прилив на сили. Май двамата с Джо щяха да се спасят. Бяха на косъм да ги хванат, ала вече се изплъзваха и всичко щеше да се оправи. Погледна към реката, опитвайки се да зърне Джордж. Или птица. Една-едничка птица.

Третият куршум го улучи в хълбока и раздроби бедрената му кост. Куршумът също се раздроби. Най-голямата отломка разпори дебелото черво на Блейз. Той залитна и едва не падна, но успя да запази равновесие и продължи да тича.

Стърлинг приклекна на коляно и с две ръце стисна пистолета. Прицели се машинално. Цаката беше да не му мислиш много-много. Трябваше да се довериш на интуицията.

— Исусе, помогни ми — изхриптя.

Четвъртият куршум (първият, изстрелян от Стърлинг) улучи кръста на Блейз. Усещането бе, сякаш боксьор тежка категория го удари над бъбреците. Строполи се на земята и изпусна бебето.

— Джо! — изкрещя той и запълзя на лакти към мъничето. Джо лежеше с отворени очички. Гледаше го.

— Пълзи към детето! — кресна единият помощник-шериф.

Блейз протегна към Джо голямата си длан и дребосъчето я докосна. Мъничките му пръстчета стиснаха палеца на исполина.

Запъхтян, Стърлинг се надвеси над Блейз. Зашепна, за да не го чуят полицаите:

— Това е за Брус, сладурче.

— Джордж? — промълви Блейз.

Стърлинг натисна спусъка.