Стивън Кинг
Огън (19) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Осемнайсета глава

През лятото след бостънското им приключение Блейз, Джони Челцмън и други деца от „Хетън Хаус“ бяха изпратени да берат боровинки. Хари Блуноут — така се казваше работодателят им, бе съвсем нормален. Но не в смисъл на сексуална ориентация (по-късно Джордж щеше да използва думата предимно в това й значение), а в най-добрите традиции на лорд Бейдън-Пауъл^[1].

Притежаваше двеста декара от най-хубавите боровинкови насаждения в Западен Харлоу и ги обработваше всяка пролет. През юли наемаше двайсетина младежи от сиропиталищата, за да събират реколтата. Печалбата му беше минимална като на повечето дребни стопани. Можеше да вземе момчета от „Хетън Хаус“ и момичета от дома за малолетни престъпнички „Уикасет Хоум“ и да им дава по три цента на кварта. Те се смятаха за късметлии, задето хем получаваха пари, хем бяха на чист въздух. Обаче Блуноут им плащаше по седем цента за кварта, колкото получаваха и местните хлапета. Парите за транспорт до стопанството му и обратно той плащаше от собствения си джоб.

Хари бе висок и кльощав възрастен янки с лице, прорязано от бръчки, и светли очи. Всеки, който се загледаше твърде дълго в очите му, започваше да си мисли, че вижда очи на безумец. Хари не членуваше нито в „Грейндж“, нито в друга фермерска асоциация, но и бездруго нямаше да го приемат, защото наемаше престъпници за събиране на реколтата. И те наистина си бяха престъпници, дявол да го вземе, независимо дали бяха на шестнайсет или на шейсет и една. Идваха в порядъчното малко градче и порядъчните му жители бързаха да си заключат вратите. Следяха за непознати младежи по пътищата. Момчета и момичета. „Като се съберат накуп тия ми ти престъпници, па били те и малолетни, ще стане като в Содом и Гомор“ — шушукаха помежду си. Така не биваше, не беше редно. Особено когато те се стараеха да възпитават собствените си деца така, че да не кривват от правия път.

Сезонът за събирането на боровинките продължаваше от втората седмица на юли до третата или четвъртата седмица на август. Блуноут бе построил десет бунгала на брега на река Роял, която разполовяваше земите му. Шест за юношите и малко по-далеч — четири за девойките. Заради разположението си спрямо реката хижите на момчетата се наричаха Бунгалата при бързея, а на момичетата — Бунгалата при завоя. Един от синовете на Блуноут — Дъглас — наглеждаше младежите, а всеки юни фермерът пускаше обява във вестника, че търси жена, която да живее в Бунгалата при завоя, съвместявайки задълженията на отговорничка и готвачка. Плащаше й добре и тези пари също излизаха от неговия джоб.

На едно от поредните градски събрания асоциацията „Югозападен завой“ се опита да прокара повишение на данъците за земите на Блуноут. Целта беше да се сведат до минимум доходите му и да се сложи край на комунистическата му благотворителност.

До края на дискусията фермерът не продума. Само синът му Дъги и двама-трима съседи бяха на негова страна. Накрая, когато председателят смяташе да закрие събранието, Блуноут стана и поиска думата. Дадоха му я, макар че повечето присъстващи изобщо не искаха да го слушат.

Той каза:

— По време на събирането на реколтата нито един от вас не претърпя загуба. Нямаше нито откраднати коли, нито обири, нито палежи. Не ви откраднаха дори супена лъжица. Искам само едно — да покажа на тези деца какво дава на човека порядъчният живот. Как ще се държат после зависи само от тях. Не ви ли се е случвало да затънете в калта и да се наложи някой да ви помогне? Не ви питам как можете да се държите тъй и да се наричате християни, защото всички до един четете Библията, както я чете дяволът. Абе, хора! Как можете в неделя да четете притчата за добрия самарянин, а в понеделник вечерта да говорите такива неща?

В този момент Беатрис Макафърти не издържа. Надигна се от сгъваемия стол, който изскърца благодарствено, и закрещя:

— Да се разберем веднъж завинаги! Но без бабини деветини! Хари Блуноут, твърдиш ли, че между момчетата и момичетата в бунгалата не стават мръсотии? — Тя огледа присъстващите, лицето й беше разкривено от праведен гняв. — Чудя се дали господин Блуноут е вчерашен? Интересно дали знае какво се случва нощем, ако не е грабеж или палеж?

Хари мълчаливо изслуша тирадата. Стоеше прав от другата страна на залата, пъхнал палци под тирантите си. Лицето му беше загрубяло от слънцето и вятъра като на всеки фермер, но в светлите му очи като че ли проблясваха насмешливи пламъчета. Щом Беатрис Макафърти млъкна, той заяви преспокойно:

— Никога не съм надничал, Беатрис, но съм сигурен, че не е имало изнасилване.

След тези думи въпросът бе отложен за по-нататъшно обсъждане. В Северна Нова Англия това беше равнозначно да заметеш под леглото проблема и да го забравиш.

* * *

Джони Челцмън и другите момчета от „Хетън Хаус“ с нетърпение очакваха пътуването до фермата на Блуноут, обаче Блейз не се радваше като тях. Когато ставаше дума за работа навън, той се сещаше за кучешкия развъдник на Бауи.

Тоу-Джем непрекъснато говореше как щял да си намери момиче, с което да прави чук-чук. На Блейз обаче не му беше до това. Още мислеше за Марджъри Търлоу, друга не му трябваше. И бездруго гаджетата си падаха по готини пичове, които да ги забавляват като героите във филмите.

Освен това момичетата го плашеха. Стигаше му да се усамоти в тоалетната на сиропиталището с „Гърл Дайджест“ — безценното еротично списание на Тоу-Джем. От другите момчета бе чул, че усещанията от секса с момиче и мастурбирането са едни и същи, само дето мастурбирането имаше един плюс — можеше да го правиш четири-пет пъти на ден.

На петнайсет Блейз съвсем възмъжа. Бе висок метър и деветдесет, ширината на раменете му (Джон я измери с връвчица) бе седемдесет и един сантиметра. Кестенявата му коса вечно беше мазна. Разпереше ли пръсти, разстоянието между кутрето и палеца му надвишаваше трийсет сантиметра, а свиеше ли ги в юмруци, впечатляваха още повече. Очите му, зелени като стъклена бутилка и странно проницателни, не приличаха на очите на слабоумен. В сравнение с него връстниците му бяха като пигмеи, ала това не им пречеше да го закачат с дръзка прямота. Приемаха Джон Челцмън (вече го наричаха Джей Си или Джипърс Крайп^[2]) за нещо като емблема на Блейз, а след бостънското приключение двете момчета се превърнаха в герои за връстниците си в „Хетън Хаус“. Блейз беше на особена почит. Ако сте виждали малчугани, скупчени около санбернар, ще разберете как гледаха на него хлапетата.

* * *

Дъглас, синът на Блуноут, ги посрещна при пристигането им във фермата. Каза им, че това лято ще делят Бунгалата при бързея с шест-седем момчета от Изправителния център в Южен Портланд. Новината не ги зарадва. Типовете от Южен Портланд бяха първокласни гадняри.

Блейз беше разпределен в бунгало номер три заедно с Джон и Тоу-Джем. След бостънското приключение Джони бе отслабнал още повече. Лекарят на „Хетън Хаус“ (пафкащ цигара след цигара „Кемъл“ старчок на име Доналд Хау) не разбра, че момчето има ревматична треска, и го обяви за болен от грип. Заради тази погрешна диагноза Джони почина на следващата година.

— Това е вашият дом — каза Дъг Блуноут. Приличаше на баща си, но не бе наследил странните му светли очи. — Преди вас тук са живели много момчета. Ако ви хареса, пазете го чисто, та и други след вас да го използват. Има печка на дърва, ако случайно нощем застудее. Леглата са четири, можете да си избирате. Ако настаним още някого, той ще вземе свободното легло. На това котлонче можете да си правите закуска и кафе. Преди да излезете сутрин, непременно изваждайте щепсела от контакта. Преди да си легнете, също го изваждайте. Ето ви пепелници. Фасовете да са в тях, не на пода или на двора. Никакво пиене или игри на покер. Ако с баща ми ви хванем да пиете или да играете комар, спукана ви е работата. Прошка няма да има. Ще закусвате в шест в къщата. Обядът е по пладне, ще ви го носят ей там. — Той посочи боровинковите насаждения. — Вечерята е в шест, пак в къщата. Започвате утре в седем. Довиждане, господа.

Като останаха сами, момчетата разгледаха временното си жилище. Оказа се съвсем прилично. Печката беше старомодна „Инвинсибъл“ с голяма фурна. Най-много им харесаха леглата, които не бяха на два етажа като в сиропиталището. За пръв път нямаше да са нагъчкани един връз друг като монети в жлеб. Освен кухня имаше голяма обща стая и две спални. Някой беше наредил четири книги в кашон от портокали — Библията, образователна брошура за сексуалното съзряване, „Десет вечери в бара“^[3] и „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл. Разсъхналият дъсчен под, толкова различен от лакирания паркет в сиропиталището, бе застлан с черга. Хлабавите дъски стенеха при всяка стъпка.

Докато другите застилаха леглата си, Блейз излезе на верандата да потърси реката. И я видя. На това място течеше през малка падина, но малко по-нагоре се чуваше приспивното бучене на водата при бързеите. Изкривени възлести дървета — дъбове и върби — се бяха надвесили над реката, сякаш се любуваха на отраженията си. Водни кончета и мушички кръжаха над повърхността и от време на време я докосваха. Някъде в далечината бръмчеше цикада.

Блейз почувства как напрежението го напуска.

Седна на най-горното стъпало на верандата. След малко Джон излезе от бунгалото и се намести до него.

— Къде е Тоу? — попита Блейз.

— Преглежда онази книга за секса. Търси картинки.

— Намери ли?

— Още не.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Блейз?

— Кажи.

— Не е толкова кофти, а?

— Не.

Ала спомените за фермата на Бауи продължаваха да го преследват.

* * *

В пет и половина тръгнаха към къщата. Пътечката минаваше край реката и скоро ги отведе до Бунгалата при завоя, където бяха настанени шест-седем момичета.

Юношите от „Хетън Хаус“ и гаднярите от Южен Портланд продължиха да вървят, сякаш всеки ден имаха вземане-даване с момичета, и то момичета с цици. Девойките тръгнаха подир тях — някои си слагаха червило, докато бъбреха помежду си, сякаш под път и над път срещаха момчета, и то момчета с наболи бради. Една — две бяха с дълги найлонови чорапи, другите носеха къси чорапки. Всички старателно бяха замаскирали пъпките по лицата си с фон дьо тен, който на места беше нанесен на толкова дебел слой, че напомняше глазура на торта. Една си беше сложила зелени сенки за очи, предизвиквайки завистта на приятелките си. Движеха се, поклащайки бедра — по-късно Джони Челцмън находчиво нарече тази походка „мъжеловка“.

Един от побойниците от Южен Портланд се изхрачи. Наведе се, откъсна стрък люцерна и го задъвка. Другите момчета го наблюдаваха изпод око, опитвайки се да измислят нещо друго, с което да демонстрират пълното си безразличие към противоположния пол. Повечето се ограничиха с храченето. Онези, които искаха да са оригинални, пъхнаха ръце в задните си джобове, двама-трима се възползваха и от двете идеи.

По отношение на контактите с гаджета гаднярите от Южен Портланд имаха преимущество пред юношите от „Хетън Хаус“ — в големия град момичетата бяха в изобилие. Дори майките им да бяха алкохолички, наркоманки и евтини курветини, а сестрите им да правеха свирки срещу два долара, хулиганите имаха някаква представа за момичетата.

За разлика от тях хлапетата от сиропиталището живееха в затворено мъжко общество. Сексуалното им образование се изчерпваше с лекциите на местните свещеници. Повечето селски проповедници им обясняваха, че от мастурбацията се оглупява, а от половото сношение можеш да пипнеш страшни болести, вследствие на които пенисът ти ще почернее и ще загние. От друга страна, разполагаха с еротичните списания на Тоу-Джем („Гърл Дайджест“ бе последното и най-доброто според единодушното мнение на тийнейджърите). Идеи за това как да завържат разговор с момичета обаче можеха да почерпят само от филмите. Що се отнася до самия полов акт знанията им бяха още по-оскъдни, понеже, както опечалено сподели веднъж Тоу, чукане показваха само във френските филми. А единственият френски филм, който бяха гледали, беше „Френска връзка“^[4].

И така пътят до къщата бе изминат в напрегнато (но не враждебно) мълчание. Ако не си блъскаха главите как да реагират на новата за тях ситуация, някой щеше да забележи вървящия подире им Дъг Блуноут, който полагаше неимоверни усилия да не се разсмее.

* * *

Хари Блуноут ги очакваше, облегнат на вратата на трапезарията. Момчетата и момичетата се зазяпаха в репродукциите по стените („Къриър & Айвс“, Н. К. Уайът^[5]), старинните мебели, дългата маса и скамейките с издълбани върху тях надписи („КОГАТО ЯМ, СЪМ ГЛУХ И НЯМ“ на едната и „СЯДАМ ГЛАДЕН, СТАВАМ СИТ“ на другата). Най-силно впечатление обаче им направи големият маслен портрет на едната стена. На него бе изобразена Мариан Блуноут, покойната жена на Хари.

Макар и да се смятаха за закоравели и отракани млади хора — в известен смисъл наистина беше така, — те още бяха деца, току-що осъзнали принадлежността си към единия или другия пол. Инстинктивно се бяха разделили на момичета и момчета и Блуноут не възрази. Стискаше ръката на всеки, влизащ в трапезарията, и вежливо кимаше на девойчетата, без да обръща внимание, че са се наклепали като кукли „Кюпи“^[6].

Блейз влезе последен. Извисяваше с петнайсетина сантиметра над Блуноут, ала тътреше крака и не откъсваше поглед от пода, копнеейки да се върне час по-скоро в „Хетън Хаус“. Не беше свикнал с такава обстановка. Чувстваше се ужасно. Езикът му бе залепнал за небцето. Без да вдигне глава, подаде ръка да се здрависа.

Фермерът я стисна:

— Леле, колко си висок! Ама с твоя ръст не ставаш за берач на боровинки.

Момчето безмълвно се втренчи в него.

— Искаш ли да караш камион?

Блейз преглътна. Сякаш буца бе заседнала в гърлото му.

— Не знам да карам, господине.

— Аз ще те науча. Не е трудно. Отивай да вечеряш.

Младежът влезе в трапезарията. Махагоновата маса блестеше като езеро. Над нея сияеше грамаден полилей като във филмите. Блейз седна. Обливаха го ту студени, ту горещи вълни. Отляво седеше девойка и той съвсем се сконфузи. Щом се обърнеше към нея, погледът му се спираше върху гърдите й. Напразно си казваше, че не бива да ги гледа. Те просто… бяха там. И го привличаха като магнит.

Блуноут и отговорничката поднесоха вечерята — телешко задушено, цяла печена пуйка, голяма дървена купа със салата и три вида сосове, плюс блюда със зелен фасул, с грах, с нарязани морковчета. И керамичен съд, пълен с картофено пюре.

В трапезарията се възцари гробовна тишина. Момчетата и момичетата като омагьосани се взираха в невижданото изобилие. Нечий стомах изкъркори. Сякаш тежък камион премина по дъсчен мост.

— Тишина — повиши глас Блуноут. Седеше начело на масата, отговорничката бе вляво от него, а синът му Дъг — в другия край. — Да се помолим.

Всички наведоха глави.

— Господи — започна фермерът, — благослови тези юноши и девойки. И благослови храната на тази маса. Амин.

Юношите озадачено се спогледаха, опитвайки се да разберат дали е някаква шега. Или гаден номер. „Амин“ означаваше, че може да започнат да се хранят, но ако беше така, току-що бяха чули най-кратката благодарствена молитва в историята на този свят.

— Подайте задушеното — добави Блуноут.

Младежите се нахвърлиха върху храната.

* * *

На другата сутрин след закуската Блуноут и синът му докараха пред къщата два двутонни форда. Момчетата и момичетата се качиха в камионите, за да ги закарат на работа. Днес всички девойки бяха с панталони. Лицата им бяха подпухнали от съня, не се бяха гримирали и сега изглеждаха много по-млади и невинни.

Поведоха разговор. Отначало всички се чувстваха неловко, ала бързо се отпуснаха. Камионите заподскачаха по неравния селски път и младежите се разсмяха. Нямаше официално представяне. Сали Ан Робишо почерпи с цигари „Уинстън“ всички, дори Блейз. Брайън Уик, един от хулиганите от Южен Портланд, заговори с Тоу-Джем за еротични списания. Оказа се, че не е пропуснал да вземе със себе си едно списание с джобен формат, наречено „Възбуда“. Тоу заяви, че е чувал само хубави отзиви за „Възбуда“, и двамата се договориха за размяна. Момичетата се преструваха, че не ги слушат, обаче се подсмиваха снизходително.

Пристигнаха. Ниските боровинкови храсти бяха отрупани с плод. Хари и Дъглас Блуноут отвориха задните капаци и младежите скочиха на земята. Насажденията бяха разделени на дълги редове посредством ниски колчета с прикрепени бели знаменца. Наблизо спря друг камион — по-голям и по-стар модел, с покрита с брезент каросерия. Зад волана му седеше невисок негър на име Сони. Блейз така и не го чу да говори.

Бащата и синът раздадоха на всички берачи гребла с къси дръжки и ситни зъбци. Пропуснаха само Блейз.

— Тези гребла са направени така, че да събират само узрелите плодове — обясни Хари Блуноут.

Сони слезе от камиона — носеше въдица и кошница. Нахлупи сламена шапка и закрачи през полето към дърветата в далечината. Не се огледа нито веднъж.

— Но — фермерът вдигна пръст, — все пак са направени от хора и не са съвършени. Откъсват и част от листата, и зелените плодове. Не обръщайте внимание, не си губете времето да сортирате. Ние ще отделим излишното и това няма да се отрази на надниците ви.

Брайън и Тоу-Джем, които до края на деня щяха да станат първи приятели, стояха един до друг със скръстени ръце. И двамата кимнаха.

— А сега ще ви кажа нещо за ваше сведение — продължи Блуноут и странните му светли очи проблеснаха. — Получавам по двайсет и шест цента за кварта, а вие — по седем. Сигурно си мислите, че печеля по деветнайсет цента на кварта от вашата пот, но не е тъй. След всички разходи ми остават по десет цента на кварта. С три повече от вас. Тези три цента се наричат капитализъм. Земята е моя, печалбата е моя и вие получавате своя дял. — Той повтори: — Казвам ви го, за да го знаете. Някакви възражения?

Нямаше. Тийнейджърите сякаш бяха хипнотизирани от лъчите на утринното слънце.

— Добре. Аз си намерих шофьор — ти, Жребецо. Ще ми трябва и брояч. Ти, момко. Как се казваш?

— Ъъъ… Джон. Джон Челцмън.

— Ела тук.

Той помогна на Джони да се качи в камиона с покритата с брезент каросерия и му обясни какво трябва да прави. Вътре имаше множество кофи от поцинкована стомана. От момчето се изискваше да тича из полето и да подава съд на всеки, който вдигне ръка. Върху празните кофи бяха залепени бели лентички. Джони трябваше да пише с главни печатни букви името на берача върху всяка предадена кофа, после да я прикрепи в някое от специалните гнезда в каросерията, за да не се прекатури и да се изсипят боровинките при транспортирането им. В камиона имаше и стара черна дъска за водене на сметките.

— Давай, синко — каза му Блуноут. — Строй ги в редица и им раздай кофи.

Джон поруменя, покашля се и прошепна на връстниците си да застанат в редица по един. Изглеждаше тъй, сякаш очакваше всеки момент да му се нахвърлят с юмруци. Вместо това обаче всички се подчиниха на думите му. Някои от момичетата вързаха кърпи на главите си, други лапнаха дъвки. Джон раздаде кофите и написа имената върху белите лентички. Всяко момче и момиче си избра по един ред от насажденията и работата започна.

Блейз стоеше до камиона и чакаше. Усещаше странна възбуда. От години си мечтаеше да се научи да шофира. Блуноут сякаш бе разгадал най-съкровената тайна на сърцето му. Стига да не се беше пошегувал.

Фермерът се приближи до него:

— Как ти казват, синко? Освен Жребецо.

— Понякога Блейз… а понякога Клей.

— Добре, Блейз, ела тук. — Хари отвори вратата на кабината и седна зад волана. — Това е марка „Интернешънъл Харвестър“. Има три скорости за движение напред и една задна. Тази ръчка, която стърчи от пода, е лостът за смяна на скоростите. Виждаш ли я?

Блейз кимна.

— Левият ми крак стои върху съединителя. Виждаш ли?

Момчето отново кимна.

— Натискаш го при смяна на скоростите. Когато преместиш скоростния лост, отпускаш педала. Ако го отпуснеш твърде бавно, двигателят ще угасне. Ако го отпуснеш твърде бързо, ще разсипеш всички кофи и твоят приятел ще падне по задник, понеже камионът ще се раздруса. Разбираш ли?

Блейз кимна за трети път. Момчетата и момичетата се бяха привели над храстите и се трудеха старателно. Дъг Блуноут ги обхождаше и им показваше как да държат греблата, за да не им излязат мазоли. Съветваше ги при всяко загребване леко да извиват китката си, така листенцата и малките клонки щели да паднат сами.

Старият Блуноут се прокашля и се изплю.

— Не му мисли много за скоростите. Като за начало ще ти трябват само първа и задна. Сега гледай внимателно, ще ти покажа как.

Блейз не откъсваше очи от възрастния мъж. Трябваха му години, за да овладее събирането и изваждането (дори елементарното пренасяне на числа си остана загадка за него, докато Джон не му предложи да си ги представя като кофи с вода), но за няколко часа усвои основните принципи на шофирането. Камионът задави само два пъти. По-късно Блуноут сподели със сина си, че никога не е виждал човек, който толкова бързо да се научи да балансира с педалите на съединителя и газта. Обаче на Блейз каза само:

— Добре се справяш. Само гледай да не влезеш в храстите.

Блейз не се ограничи с карането на камиона. Той събираше и пълните кофи, предаваше ги на Джон, получаваше от него празни и ги раздаваше на берачите. И през целия ден на лицето му грееше усмивка. Радостта му беше като микроб, който зарази всички.

Около три следобед се разрази буря. Тийнейджърите се накатериха в големия камион, съблюдавайки заповедта на Блуноут да внимават къде сядат.

— Аз ще карам — добави той, докато се качваше в кабината. Забеляза посърналото лице на новоизпечения шофьор и се усмихна: — Спокойно, и твоят ред ще дойде, Жребецо… тоест Блейз.

— Добре. А къде е онзи Сони?

— Приготвя ни обяда — отвърна фермерът, натисна съединителя и включи на първа. — Прясна рибка, ако имаме късмет; пак задушено, ако нямаме. Ще дойдеш ли с мен в града след обяда?

Блейз кимна — бе прекалено развълнуван, за да говори.

Същата вечер заедно с Дъглас стана свидетел как Хари Блуноут се пазари с купувача от „Федерал Фуудс Инкорпорейтид“ и получи цената, която искаше. Потеглиха обратно към фермата, зад волана на форда седеше Дъглас. Всички мълчаха. Докато гледаше как пътят се разстила под лъчите на фаровете, Блейз си помисли: „Отивам някъде. — После си каза: — Аз съм някъде.“ Първата мисъл го накара да се почувства щастлив, а втората го изпълни с такова умиление, че му се прииска да заплаче.

* * *

Изминаха дни, после седмици, които почти не се отличаваха една от друга. Ранно ставане. Питателна закуска. Работа до пладне. Обилен обяд на полето. (Понякога Блейз изяждаше четири сандвича и никой не му правеше забележка.) Работа до следобедната буря или до момента, в който Сони биеше голямата бронзова камбана, възвестяваща, че е време за вечеря. Звънът й отекваше в горещия ден досущ като вълшебен звук, който си чул в ярък сън.

Блуноут започна да разрешава на Блейз да кара до полето и обратно по второстепенните пътища. Шофьорските му умения ставаха все по-добри и той бележеше гениално развитие. Нито веднъж не разсипа кофите с боровинки в каросерията. След обяда често отиваше в Портланд с Хари и Дъглас и наблюдаваше как фермерът продава стоката на представители на различни компании.

Юли изчезна там, където отиват изтеклите месеци. Измина и половината от август. Лятото беше към своя край. Тази мисъл натъжаваше Блейз. Скоро трябваше да се върне в „Хетън Хаус“. После щеше да дойде зимата. Идеята да изкара още една зима в сиропиталището го изпълваше с ужас.

Нямаше представа колко се бе привързал Хари Блуноут към него. Едричкото момче бе роден миротворец и събирането на боровинките никога не бе протичало толкова гладко и безпроблемно. Само веднъж две момчета се бяха сбили, а обикновено спречкванията за даден сезон бяха минимум пет-шест. Един тийнейджър на име Хенри Джилет бе обвинил хлапак от Южен Портланд, че шмекерувал при игра на блекджек (това не беше покер, следователно забраната на Блуноут не бе нарушена). Блейз сграбчи Джилет за врата и го изнесе навън, сетне накара другото момче да му върне парите.

После, през третата седмица на август, се случи нещо знаменателно. Той се раздели с девствеността си.

* * *

Момичето се казваше Ан Брадстей. Бе попаднало в „Питсфийлд“ за палеж. Заедно с гаджето си Къртис Пребъл подпалили шест склада за картофи, намиращи се между Преск Айл и Марс Хил, преди да ги хванат. На въпроса защо заявили, че им било скучно и не могли да измислят какво друго да правят. Било много гот да наблюдават как горят складовете. Ан обяснила, че Къртис й казал: „Хайде да си изпечем филийки“ и — речено-сторено. Съдията, който бе изгубил в Корея син на годините на Къртис Пребъл, бил безмилостен към безделниците. Осъдил момчето на шест години в щатския затвор „Шоушенк“.

Ан получила една година в „Питсфийлдската Котекс“^[7], както момичетата наричаха изправителния дом. Не й пукаше. Вторият й баща я бе изнасилил, когато била на тринайсет, по-големият й брат я биеше, когато се напиеше, което се случваше доста често. На фона на този семеен живот „Питсфийлд“ й се струваше като луксозен хотел.

Не беше малтретирано момиче със златно сърце, а само малтретирано момиче. Не беше зла, но също като врана си падаше по лъскавите джунджурийки. Тоу, Брайън Уик и още две момчета от Южен Портланд събраха помежду си четири долара и ги предложиха на Ан, за да изчука Блейз. Без никакви задни мисли, просто от любопитство. Не казаха нито дума на Джон Челцмън (бояха се, че той ще сподели с Блейз), нито пък на Дъг Блуноут, ала всички останали в лагера знаеха.

Всяка вечер някой от младежите, които живееха в Бунгалата при бързея, отиваше до кладенеца на пътя за голямата постройка с две кофи за вода — от едната пиеха, а с другата се миеха. Тази вечер беше ред на Тоу, но той се оплака от болки в стомаха и предложи на Блейз четвърт долар, ако се съгласи да иде вместо него.

— Няма нужда да ми даваш пари, ще отида и тъй — отвърна здравенякът и взе кофите.

Тоу се зарадва на спестените двайсет и пет цента и отиде да потърси своя приятел Брайън.

* * *

Нощта бе тъмна и уханна. Оранжевата луна току-що бе изгряла. Блейз вървеше с отмерена крачка, без да мисли за нищо. Кофите в ръката му тихо подрънкваха. По едно време някой го хвана за рамото, но той дори не трепна.

— Може ли да повървя с теб? — попита Ан и посочи кофите, които носеше.

— Разбира се — отвърна Блейз. После езикът му залепна за небцето и той почувства, че се изчервява.

Двамата закрачиха един до друг. Ан тихичко си подсвиркваше през развалените си зъби.

Щом стигнаха до кладенеца, Блейз махна капака. Дълбочината не надхвърляше шест метра, но всяко камъче, пуснато в този каменен, водещ надолу тунел, цопваше във водата с тайнствен глух плясък. Около бетонната площадка растяха тимотейки и рози, шест големи дъба се издигаха в полукръг, досущ като древни стражи. Лунните лъчи проникваха през листата, хвърляйки бледи отблясъци.

— Искаш ли да извадя вода вместо теб? — попита той.

— О, наистина ли?

— Че как? — идиотски се ухили той. — Че как иначе?

Замисли се за Марджи Търлоу, макар че това момиче по нищо не приличаше на нея.

Върху кладенеца лежеше въже, чийто край бе прикрепен за стърчащия от бетона железен пръстен. Блейз завърза свободния край за дръжката на едната кофа и я хвърли в кладенеца. Разнесе се плясък. Двамата почакаха, докато кофата се напълни.

Ан Брадстей не владееше изкуството на съблазняването. Без каквито и да е прелюдии хвана пениса на Блейз.

— Ей! — възкликна изненадано той.

— Харесваш ми — рече тя. — Хайде да се изчукаме, а? Искаш ли?

Блейз я изгледа, онемял от изумление… макар че онова, която бе в ръката й, отговаряше недвусмислено. Тя запретна дългата си рокля и разголи бедрата си. Бяха доста мършави, ала на лунната светлина лицето й изглеждаше почти красиво. Сенките прикриваха недостатъците й и я правеха още по-привлекателна.

Блейз я целуна непохватно, притискайки я в обятията си.

— Егати тоягата! — възкликна тя, поемайки си жадно въздух, и още по-силно стисна пениса му. — Давай по-кротко, става ли?

— Разбира се. — Той я вдигна на ръце. Положи я сред цветята и разкопча колана си. — Ама нищо не разбирам от тия работи.

Ан горчиво се усмихна.

— Лесно е. — Тя вдигна роклята си още по-нагоре. Не носеше гащи. Блейз зърна тъмното триъгълниче и си помисли, че ще умре, ако продължи да го гледа.

— Пъхни го ей тук — каза делово Ан.

Той си събу панталона и легна върху нея. На около шест-седем метра, скрит сред високите храсти, Брайън Уик изгледа Тоу-Джем с разширени от изумление очи.

— Мале, какъв топуз има! — изрече с благоговеен шепот.

Тоу се чукна по главата и също шепнешком му отвърна:

— Каквото Господ му е взел от ей тук, му е дал там. А сега трай.

И двамата продължиха да гледат.

* * *

На следващия ден Тоу подметна, че според слуховете миналата вечер Блейз ходил до кладенеца не само за вода. Блейз се изчерви, озъби се грозно и излезе от бунгалото. Тоу повече не посмя да заговори на тази тема.

Блейз стана кавалер на Ан. Следваше я като сянка, понякога й отстъпваше одеялото си, за да не мръзне нощем. Вниманието й харесваше. Посвоему тя също се бе влюбила в него. До края на сезона за вода ходеха само тя и той, но всички си мълчаха. Кой би се осмелил?

* * *

Последната вечер, преди да се върнат в „Хетън Хаус“ Хари Блуноут помоли Блейз да остане след вечеря. Момчето кимна, ала настроението му се развали. Навярно Блуноут бе узнал какво правеха с Ан край кладенеца и щеше да му вдигне скандал. Това го огорчи, понеже се бе привързал към стареца.

Когато другите младежи напуснаха трапезарията, фермерът запали пура и обиколи два пъти масата. Прокашля се. Разроши и бездруго чорлавата си коса. Накрая почти изджавка:

— Виж сега, искаш ли да останеш?

Блейз изумено го зяпна. Очакваше скандал, крясъци… всичко друго, но не и това.

— Е? Искаш ли?

— Да — смотолеви Блейз. — Да, много. Аз… да.

— Добре — въздъхна облекчено фермерът. — Защото „Хетън Хаус“ не е място за момче като теб. Добряк си, но някой трябва да ти държи юздите. Много се стараеш, обаче… — Той посочи главата на Блейз. — Как пострада?

Младежът машинално посегна към вдлъбнатината на челото си. Лицето му поруменя.

— Ужасно е, нали? За гледане, де.

— Не е красива гледка, но съм виждал и по-ужасни неща. — Блуноут седна до масата. — Как стана?

— Баща ми ме хвърли по стълбите. Имаше махмурлук или нещо такова. Не си спомням точно. После… — Той вдигна рамене. — Ами това е.

— Това е, значи. Е, предполагам, че е точно така. — Фермерът стана да си налее вода в картонена чашка от охладителя в ъгъла. — Днес бях на лекар… все отлагах, но най-накрая отидох заради проклетото сърцебиене… и той ми каза, че всичко е наред. Честно да ти кажа, зарадвах се. — Изпи водата, смачка чашата и я хвърли в кошчето за смет. — Човек остарява и болежките не прощават. Още не ги разбираш тия работи, защото всичко е пред теб. Ама когато остаряваш, изминалият живот започва да ти се струва като сън по време на следобедната дрямка. Разбираш ли ме?

— Аха — кимна Блейз. Не беше чул и думичка. Да живее при господин Блуноут! Едва сега започваше да осъзнава какъв късмет е извадил.

— Искам да се убедя, че ще постъпя правилно, ако те взема. — Фермерът посочи портрета на жената. — Тя обожаваше децата. Роди ми три и умря при последното раждане. Дъги е вторият син. Най-големият е в щата Вашингтон, строи самолети за „Боинг“. Най-малкият умря при катастрофа преди няколко години. Много ми е мъчно за него, но се утешавам, че сега е при майка си. Може да е глупаво, обаче човек се хваща за сламка. Нали, Блейз?

— Да, господине — отвърна младежът. Мислеше си за Ан край кладенеца. За Ан на лунна светлина. После видя сълзите в очите на Хари Блуноут. Те го потресоха и даже го поизплашиха.

— Върви — кимна му фермерът. — И не се задържай твърде дълго при кладенеца, синко, чуваш ли?

* * *

Ала все пак се задържа. Разказа на Ан за случилото се и тя кимна. После заплака.

— Какво има, Ани? — разтревожи се той. — Какво има, миличко?

— Нищо. Извади вода, моля те. Донесла съм кофите.

Блейз изпълни молбата й. Докато издърпваше кофите, тя го наблюдаваше с възхищение.

* * *

Последният работен ден приключи в един следобед и дори Блейз забеляза, че добивът е повече от скромен. Храстите бяха обрани до шушка.

Вече само той караше. Беше зад волана на камиона (двигателят работеше на пълни обороти), когато Хари Блуноут извика:

— Приключваме! Хайде, юнаци! Всички в камиона! Блейз ще ви откара! Преобличайте се и идвайте в голямата къща! На торта и сладолед!

Всички се покатериха в каросерията, вдигайки глъчка като малчугани, и Джон ги скастри да не лудуват, за да не смачкат боровинките. Блейз се усмихна. Струваше му се, че тази усмивка ще остане на лицето му до края на деня.

Блуноут се качи в кабината. Лицето му изглеждаше пребледняло под загара, на челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Господин Блуноут? Добре ли сте?

— Разбира се! — Фермерът се усмихна за последен път в живота си. — Май попрекалих с обяда. Откарай ги, Блей…

Той се хвана за гърдите. Вените на врата му изпъкнаха. Очите му бяха вперени в Блейз, ала сякаш не го виждаше.

— Какво ви е?

— Сърцето — пророни Блуноут и политна напред. Челото му се удари в металното табло на кабината. За миг се вкопчи в седалката, сякаш светът се преобръщаше, а той търсеше опора… после се килна встрани и падна през отворената врата.

Дъги Блуноут, който тъкмо заобикаляше камиона, се втурна към баща си и кресна:

— Тате!

* * *

Хари Блуноут издъхна в ръцете на сина си, докато камионът подскачаше по изровения коловоз. Блейз се беше привел над големия волан, като обезумял натискаше газта и не отделяше поглед от пътя.

Фермерът потрепери веднъж-дваж като куче под внезапно плиснал дъжд, и повече не помръдна.

* * *

Отговорничката на лагера госпожа Брикър изпусна каната с лимонада, когато внесоха Хари Блуноут в къщата. По дъсчения под се разлетяха кубчета лед. Занесоха фермера в дневната и го сложиха на дивана. Едната му ръка тупна на пода. Блейз я вдигна и я намести на гърдите му. Тя отново падна. Тогава момчето я хвана и вече не я пусна.

Дъги Блуноут стоеше до голямата маса, сервирана за прощалното тържество по случай приключването на беритбата (до всяка чинийка лежеше прощален подарък) и крещеше в телефонната слушалка. Младежите се бяха скупчили на верандата и от време на време надзъртаха в къщата. Всички изглеждаха ужасени… всички, с изключение на Джон Челцмън, на чието лице бе изписано облекчение.

Предишната вечер Блейз му бе разказал, че старецът го е поканил да остане във фермата.

* * *

Лекарят пристигна и се надвеси над стареца. Щом приключи прегледа, закри с одеялото лицето на Хари Блуноут.

Госпожа Брикър, която бе престанала да плаче, отново зарида:

— Сладоледът! Какво да правим с толкова много сладолед? О, Господи! — Закри лице с престилката си, после я преметна върху главата си, сякаш бе с качулка.

— Дай го на децата — промърмори Дъг Блуноут. — Влез и ти, Блейз. Хапни си.

Младежът поклати глава. Струваше му се, че никога вече нямаше да изпита глад.

— Както кажеш — въздъхна Дъг и прокара пръсти през косата си. — Трябва да се обадя в „Хетън“… в Южен Портланд… и „Питсфийлд“. Боже, боже, боже… — Облегна глава на стената и също заплака. Блейз седеше неподвижно и се взираше в покрития с одеяло труп на дивана.

* * *

Бусът от „Хетън Хаус“ пристигна пръв. Блейз седеше най-отзад и се взираше в прашното стъкло. Голямата къща все повече се смаляваше, докато изчезна от погледа му.

Другите момчета взеха да разговарят тихичко, ала той мълчеше. Трудно му беше да осъзнае какво се е случило. Съзнанието му отказваше да го приеме, но все разбираше, че е самата истина.

Каменното му лице оживя. Първо потрепна устата, после клепачите. Страните му потрепериха. Вече не можеше да се владее. Зарида. Притискаше чело към задното стъкло, от гърлото му се изтръгваха звуци, напомнящи цвилене.

Зад волана седеше зетят на Мартин Козлоу.

— Някой да му запуши устата на тоя кретен! — извика гневно.

Никой не посмя да доближи Блейз.

* * *

След осем месеца и половина Ан Брадстей роди момченце. Беше истински юначага тежеше цели пет кила седемстотин грама. Осиновиха го семейство Уайът — бездетна съпружеска двойка от Сако. Така момченцето на Брадстей стана Руфъс Уайът. На седемнайсет бе признат за най-добър защитник на щата за играта му в училищния футболен отбор. След година бе обявен за най-добър защитник в Нова Англия. Руфъс постъпи в Бостънския университет, специалност литература. Най-много харесваше произведенията на английските романтици Пърси Биш Шели и Джон Кийтс и на американския поет Джеймс Дики.