Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (9)

8

Оуди не хваща първия възможен автобус. Скита из улиците на Сан Антонио и свиква с шеметното движение и шума. Извисяващите се сгради са по-високи, отколкото ги помни. Полите са по-къси. Хората са по-дебели. Телефоните са по-малки. Цветовете са по-убити. Хората избягват контакт с очи. Избутват те и минават, забързани нанякъде: майки с колички, бизнесмени, офис служители, пазаруващи, куриери, ученици, шофьори за доставки, шопинг асистенти и секретарки. Всички изглеждат, сякаш се опитват да стигнат някъде или бягат от нещо.

Забелязва билборд, кацнал на върха на офис сграда. Два образа, долепени един до друг. Първият показва жена, която работи на лаптоп, облечена в строг костюм, с очила и хваната на кок коса. Другият я показва по бански, излегната на плаж с бял пясък, морската вода е с цвета на очите й. Отдолу е изписано: „Изгубете се в Антигуа“.

Островите се харесват на Оуди. Може да си представи как бавно почернява на плажа, как маже с плажно олио раменете на някоя мацка и го оставя да потече по гърба й към всяко скрито кътче на тялото й. Колко време мина? Единайсет години без жена. Без една определена жена.

Всеки път, когато решава все пак да си хване автобус, нещо го разсейва и минава още час. Купува си шапка и тъмни очила, както и нови дрехи, чифт маратонки и евтин часовник, шорти и машинка за подстригване. В магазина за телефони се опитват да му пробутат лъскава правоъгълна призма от стъкло и пластмаса, като му говорят за приложения, пакети с данни и интернет.

— Искам такъв, с който да мога просто да се обаждам и толкова — настоява Оуди.

Освен мобилния телефон си купува и четири предплатени симкарти, след което прибира новите си покупки в джобовете на малка раница. После сяда в бар срещу гара „Грейхаунд“ и наблюдава как хората влизат и излизат. Има войници в униформи, които носят войнишки сакове и навярно се прехвърлят от някоя от военните бази в тази част на Тексас. Някои от тях заговарят паважните принцеси, които проституират в близките мотели.

Докато разучава мобилния си телефон, Оуди обмисля дали да се обади на майка си. Вече е разбрала. Полицията трябва да я е посетила. Може би подслушват телефона й или наблюдават къщата. След като татко му почина, тя се премести при сестра си Ава в Хюстън. Там беше израснала и макар да е нямала търпение да избяга от родното си място, накрая се върна там, откъдето е тръгнала.

Умът му се рее. Оуди си спомня как на шестгодишна възраст се провря през прозореца на магазина за алкохол „Улфи“^[1], за да открадне цигари и пакети дъвка. Брат му Карл го повдигна до прозореца, а после го хвана, когато скочи вън. Тогава Карл беше на четиринайсет и Оуди си мислеше, че е най-готиният голям брат, който някой може да има, макар понякога да беше груб и много деца да се страхуваха от него. Карл имаше една от онези редки усмивки, които срещаш само няколко пъти в живота си. Беше топла и успокояваща, но в секундата, в която изчезнеше, той ставаше друг човек.

Когато Карл влезе в затвора за първи път, Оуди му пишеше писма всяка седмица. Не пристигаха кой знае колко отговори, но знаеше, че Карл не обича особено нито да чете, нито да пише. А когато по-късно хората разказваха истории за брат му, Оуди се опита да не им вярва. Искаше да помни брата, който беше негов идол, онзи, който го водеше на щатския панаир и му купуваше комикси.

Двамата ходеха за риба на река Тринити, но не можеха да изядат нищо от улова си заради замърсителите. Улавяха предимно колички за пазаруване и изхвърлени гуми, докато Карл пушеше трева и разказваше на Оуди истории за разни тела, потопени в мрачни дълбини.

— Слагат им бетон, за да са тежки — каза хладно. — Все още са там долу, заседнали в калта.

Карл разказваше и истории за известни гангстери и убийци като Клайд Бароу и Бони Паркър, които бяха израснали на по-малко от два километра от родното място на Оуди. Бони бе учила в гимназията „Семент Сити“, която вече бе прекръстена, когато той седеше в класните й стаи и гледаше през прозореца към различни фабрики, но към същите къщи.

— Бони и Клайд прекарали едва две години заедно — обясни Карл. — Но са изживели всяка проклета минута, сякаш им е последна. Било е любовна история.

— Не искам да слушам за целуване — обади се Оуди.

— Някой ден ще искаш — увери го Карл през смях. И като се наведе напред и заговори тихо, му описа финалната засада, сякаш му разказваше история за духове край лагерен огън.

Оуди си представи мъгливата сцена преди изгрев, самотния път извън Сейлс, Луизиана, където полицията и тексаските рейнджъри приклещили двойката на 23 май 1934 година и открили огън без предупреждение. Бони Паркър била само на двайсет и три. Погребали я в гробището „Фиштрап“ на няма и деветдесет метра от мястото, където Оуди и Карл израснаха (въпреки че по-късно преместили тялото й в гробището „Краун Хил“, за да е по-близо до баба си и дядо си). Клайд бил погребан на два километра оттам, в гробището „Уестърн Хайтс“, където хората още посещават гроба му.

* * *

Карл влезе за първи път в затвора за пощенски измами и злоупотреба с банкомати, но това, което го погуби, бяха наркотиците. Пристрасти се към тях в щатския затвор в Браунсвил и така и не ги отказа. Когато освободиха Карл, Оуди беше на деветнайсет и вече в колежа. Отиде с колата до Браунсвил да го прибере. Брат му излезе, облечен в риза на зелено райе, чифт панталони от полиестер и твърде дебело кожено палто.

— Не ти ли е горещо в това?

— Предпочитам да го облека, отколкото да го нося в ръце — каза Карл. — Изглеждаш добре, братле.

Тогава Оуди все още играеше бейзбол и редовно вдигаше тежести.

— Ти също — излъга Оуди.

Карл изглеждаше изцеден, мършав и гневен — сякаш търсеше нещо, до което няма достъп. Хората казваха, че в тяхното семейство Оуди е наследил интелекта, като че ли интелигентността е нещо, което пристига с пратка, и трябва да си вкъщи в деня на доставката, защото иначе пакетът се връща обратно. Но не ставаше въпрос за интелект. А за кураж, преживявания, желания и още дузина други съставки.

Оуди разходи Карл с колата из стария квартал, който изглеждаше по-незападнал, отколкото Карл го помнеше, но все още имаше едноетажни молове, евтини вериги магазини, дрогерии и момичета, които проституират в колите си на булеварда.

В магазина „Севън илевън“^[2] Карл се втренчи в две гимназистки, които влязоха да си купят „Слърпи“^[3]. Бяха облечени в къси дънкови панталонки и тесни тениски. Познаваха Оуди. Усмихнаха се. Флиртуваха. Карл направи някакъв коментар и те спряха да се усмихват. В този момент Оуди погледна брат си по-внимателно и съзря нещо ново у него: остра, почти плашеща склонност да мрази самия себе си.

Купиха си шест бири и седнаха до река Тринити, под железопътния мост. Влаковете преминаваха с грохот над главите им на път към „Юниън Стейшън“. Оуди искаше да разпита брат си за затвора. Как е там? Истина ли са и половината истории, които се говорят? Карл го попита дали има трева.

— Освободен си условно.

— Помага ми да се отпусна.

Двамата седяха мълчаливо и гледаха как кафявите води се вият във водовъртежи.

— Наистина ли мислиш, че има тела там долу? — подхвърли Оуди.

— Сигурен съм — кимна Карл.

Оуди му каза за стипендията си в университета „Райс“ в Хюстън. Щяха да платят таксите му, но трябваше сам да покрие разходите си за жилище и храна, затова работеше двойни смени в залата за боулинг.

Карл обичаше да го дразни за това, че е „умникът в семейството“, но Оуди си мислеше, че брат му тайно се гордее с него.

— Какво ще правиш сега? — попита.

Карл сви рамене и смачка кутийката от бира с ръка.

— Татко казва, че може да ти намери място като работник на строеж.

Брат му не отговори.

Когато най-после стигнаха у дома, последва изобилие от прегръдки и сълзи. Майка им непрекъснато сграбчваше Карл откъм гърба, сякаш щеше да й избяга. Татко им си дойде рано от гаража, което правеше рядко. Не каза много, но Оуди виждаше, че е щастлив, задето Карл си е отново у дома.

Месец по-късно Оуди започна втората си година в колежа в Хюстън и не се прибра в Далас до Коледа. Дотогава Карл вече живееше в къща в Хюстън и се занимаваше с различни неустановени дейности. Беше скъсал с приятелката си и караше мотоциклет, който „пазеше за приятел“. Изглеждаше нервен. Избухлив.

— Хайде да играем покер — предложи на Оуди веднъж.

— Опитвам се да пестя пари.

— Може да спечелиш някакви.

Карл го убеди да играе, но непрекъснато сменяше правилата, като казваше, че така играят в затвора. И понеже всички промени бяха в негова полза, Оуди загуби половината пари, които беше спестил за колежа. Брат му излезе и се върна с бира. Взел беше също метамфетамини и екстази. Искаше да се надрусат и така и не разбра защо Оуди предпочете да си отиде вкъщи.

Следващото лято Оуди работи в залата за боулинг и в гаража. Карл наминаваше често и се опитваше да иска пари назаем.

Сестра им Бернадет беше започнала да излиза с момче, което работеше в банка в центъра. Имаше кола и хубави дрехи. Карл не го харесваше.

— За какъв се мисли тоя?

— Не прави нищо лошо — възрази Оуди.

— Мисли си, че е по-добър от нас.

— Защо реши така?

— То се вижда. Държи се надменно.

Карл не искаше да слуша, когато му обясняваха, че някои хора работят здраво, за да живеят в хубава къща или да карат нова кола. Предпочиташе да презира успеха им. Сякаш стоеше отвън, непоканен на нечие частно парти, с нос, притиснат до прозореца, взрян във въртящите се поли и красивите танцуващи момичета. Не просто гледаше завистливо. А изпитателно. Възмутено. Жадно.

По-късно същото лято брат му позвъни към десет часа вечерта. Бил в бар в Източен Далас. Моторът му се повредил и трябвало някой да го закара вкъщи.

— Няма да дойда да те взема — каза Оуди.

— Обраха ме. Нямам пари.

Оуди прекоси целия град. Паркира отпред. Барът имаше светеща реклама на бира „Дикси“ и дървен под, покрит с фасове, които напомняха за смачкани хлебарки. Няколко рокери играеха билярд и удряха бялата топка толкова силно, че звучеше като удар на камшик. Единствената жена беше на около четирийсет, облечена бе като тийнейджърка и танцуваше пияна пред джубокса, докато дузина мъже я гледаха.

— Остани за едно питие — каза Карл.

— Мислех, че нямаш пари.

— Спечелих малко. — Брат му посочи към билярдната маса. — Какво ще пиеш?

— Нищо.

— Вземи си безалкохолно.

— Отивам си у дома.

Оуди излезе. Карл го последва на паркинга ядосан, че го е изложил пред новите му приятели. Зениците му бяха разширени и първите два пъти не нацели дръжката на вратата. Оуди го закара вкъщи, свалил прозорците на колата, в случай че на Карл му се доповръща. Пътуваха мълчаливо и Оуди помисли, че Карл е заспал. Но брат му внезапно заговори и звучеше като изгубено дете.

— Никой няма да ми даде втори шанс.

— Дай си малко време — отвърна Оуди.

— Не знаеш какво е. — Карл се изправи на седалката. — Трябва ми само един голям удар и ще съм се уредил. Ще мога да се махна от това място и да започна на чисто някъде, където няма хора с предразсъдъци към мен.

Оуди не разбираше.

— Помогни ми да обера банка — заяви Карл, без да увърта повече.

— Какво?

— Мога да ти дам двайсет процента от печалбата. Трябва само да караш колата. Няма нужда да влизаш. Просто стой в автомобила.

Оуди се разсмя.

— Няма да ти помогна да обереш банка.

— Само трябва да караш.

— Ако искаш пари, хвани се на работа.

— Лесно ти е да го кажеш.

— И какво трябва да значи това?

— Ти си синеокото момченце, любимецът. Нямам нищо против да съм блудният син. Помогни ми да си взема моя дял по-рано и ще се изпаря без следа.

— Ние нямаме дялове.

— Защото ти получи всичко.

Върнаха се в къщата на родителите си. Карл спа в старата си стая. Оуди се събуди жаден през нощта и тръгна да си вземе чаша вода. Намери Карл в кухнята — седеше в пълен мрак, само от открехнатата врата на хладилника се процеждаше светлина. Лицето му блестеше.

— Какво си взел?

— Само нещо, което да ми помогне да спя.

Оуди изплакна чашата си и се обърна да си върви.

— Съжалявам — каза Карл.

— За какво?

Той не отговори.

— За световния глад, за глобалното затопляне, за еволюцията? За какво съжаляваш?

— Че съм такова разочарование.

* * *

Оуди се върна в колежа и приключи втората си година там с най-добър успех по почти всички предмети. Работеше през нощта в денонощна пекарна и ходеше на лекции с брашно по дрехите. Едно момиче, навярно мажоретка, му даде прозвището Кнедлата, което му остана.

Когато се прибра вкъщи на следващата Коледа, откри, че колата му я няма. Карл я беше взел назаем и не си беше направил труда да я върне. Вече не живееше вкъщи. Отседнал бе в мотел край магистралата „Том Ландри“ и живееше с момиче, което приличаше на проститутка и имаше бебе. Оуди намери брат си до басейна облечен в същото кожено палто, което носеше, когато излезе от „Браунсвил“. Очите му бяха като стъклени, а под стола му лежаха смачкани бирени кутийки.

— Искам ключовете от колата си.

— Ще ги донеса по-късно.

— Искам ги сега.

— Няма бензин.

Оуди не му повярва. Качи се зад волана и завъртя ключа. Двигателят угасна. Хвърли ключовете обратно на Карл и хвана автобуса до вкъщи. Взе бейзболната си бухалка, отиде до клетката за батиране и направи осемдесет подавания, докато изкара яда си.

Едва по-късно научи какво се е случило въпросната вечер. След като си тръгнал от мотела, Карл напълнил резервоара с туба бензин и отишъл до магазина за алкохол на булевард „Хари Хайнс“. Взел пакет с шест бири от хладилника, царевичен чипс и дъвка. Продавачът бил възрастен китаец, който носел униформа с име на табелката, което никой не можел да произнесе.

Единственият друг клиент в магазина бил в далечния му край и търсел клекнал определен вкус „Доритос“ за бременната си жена. Бил полицай в извънработно време и се казвал Пит Аройо. Жена му Деби чакала отвън и ядяла сладолед, защото й се похапвало и нещо сладко освен пикантно.

Карл отишъл до продавача, извадил автоматичен „Браунинг“ двайсет и втори калибър от палтото си и го опрял в главата на възрастния мъж, като му казал да изпразни касовия апарат. Последвали множество молби на китайски, които Карл не разбрал.

Пит Аройо сигурно е видял Карл в кръглото огледало над пътеките. Придвижил се бавно, стигнал зад гърба му и извадил пистолета си. Приклекнал, прицелил се и казал на Карл да вдигне ръце във въздуха. Точно тогава Деби бутнала тежката врата, бременният й корем изпъквал като тиква на Хелоуин. Видяла пистолета. Изпищяла.

Пит не дръпнал спусъка. Карл го направил. Полицаят паднал и изстрелял куршум, който уцелил Карл в гърба, а той се качил в колата си и отпрашил. Парамедиците се мъчили четирийсет минути да спасят Пит Аройо, но той починал, преди да стигнат до болницата. По това време свидетели вече били дали на полицията описание на стрелеца и казали, че зад волана на колата му може да е имало още някой.