Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (54)

53

Пресконференцията започва зле. Репортери, фотографи и оператори остават да чакат под дъжда, защото училището не ги пуска в залата, преди сенатор Даулинг да е пристигнал. Сенаторът се извинява на мокрите лица и започва да говори за образованието, но репортерите са дошли да чуят за отвличането на сина на шерифа на Дрейфъс Каунти.

— Познавам шериф Валдес — казва сенаторът. — Той е стар приятел и искам да уверя него и семейството му, че ще направим всичко по силите си да им върнем момчето.

Сенатор Даулинг се връща към предварително подготвената си реч за образованието, но репортер изкрещява въпрос:

— Защо Оуди Палмър не беше обвинен в предумишлено убийство, когато го подведохте под отговорност като областен прокурор в Дрейфъс Каунти?

Даулинг потрива уста с дланта си и микрофонът улавя стърженето на мустаците му по ръката.

— Моля за извинение, но не смятам да се връщам в миналото и да правя аутопсия на всеки случай, по който някога съм работил.

— Подкупи ли Оуди Палмър държавни служители, за да получи по-леки обвинения?

— Това е абсурдно! — Със зачервено лице сенаторът насочва пръст в посока на човека, задал въпроса. — Не аз взех решението. Не аз осъдих Оуди Палмър. И няма да оправдавам всяко решение, което съм вземал като прокурор. Репутацията ми говори сама за себе си.

Към него се приближава асистент и прошепва нещо в ухото му. Даулинг кимва и потрепва неуверено, преди да заговори отново, вече с по-мек глас, изпълнен с искреност и достойнство.

— Всички вие трябва да разберете нещо. За вас това е просто поредната новина, но за семейството на шериф Валдес не е така, тук става въпрос за техния син. Преди да започнете да сочите обвинително с пръст, би трябвало да помислите за миг за бедното момче, хванато в лапите на убиец, и за семейството му, което чака и се моли за новини. Ще имаме много време да се върнем към случая „Палмър“, когато, дай боже, момчето вече се е прибрало у дома живо и здраво. И като държавен служител, избран с гласовете на щата, аз ще направя всичко по силите си това да стане.

Без да обръща внимание на последвалите въпроси, сенаторът слиза от трибуната и е избутан през странична врата в коридор, където се впуска в тирада, обогатена с псувни, относно „шибаните журналисти, кръвопийци, пиявици и дегенерати“.

Мишената на гнева му се сменя, когато пред главния вход вижда Виктор Пилкингтън, сгушен под чадър. Казва на служителите си „да ходят да се шибат“ и завлича Пилкингтън надолу по стълбите към чакащата лимузина. Шофьорът се опитва да ги последва с втори чадър, но Даулинг му казва да се „разходи малко“.

Бутва Пилкингтън в колата.

— Каза ми, че държиш нещата под контрол.

— В общи линии — казва Виктор.

— В общи линии?

— Имахме малка спънка.

— Той отвлече шибаното момче! Ако наричаш това малка спънка, явно гледаш нещата от грешната страна. Нямаме нищо, с което да го изнудваме.

— Полицията прави всичко по силите си.

— О, голямо шибано успокоение! А ако проговори?

— Никой няма да му повярва.

— За бога!

— Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя. Клейтън Ръд ми се обади по телефона и блееше, че му трябва защита. Каза, че някакъв негър идвал в офиса му да задава въпроси за Оуди Палмър. А сега журналисти ме разпитват защо не съм поискал смъртно наказание, когато съм имал тази възможност. Няма аз да понеса отговорността за всичко това.

— Няма нужда някой да понася отговорността.

— Един човек. Един-единствен шибан човек.

— Може ли само да кажа, че аз…

— Не! Млъкни, мамка му! Не ми пука колко пари си пръснал за кампанията ми, Виктор. Ще ти ги върна всичките. Не искам да те виждам повече. Не искам да те чувам. Намери го тоя шибаняк и после приключваме.